Мишел Бюси
Черните лилии (64)

63

Докато Паскал Пусен разглежда с внимание всеки ъгъл на кутията за рисуване УИНДЗОР&НЮТОН, Серенак и Бенавидиш дебнат и най-малкото му движение. Намират се в мъртва точка на разследването, така че са мобилизирали всички възможни експерти. Представили са им Паскал Пусен като втория неоспорим специалист по импресионистична живопис и в частност — по импресионизма в Нормандия. Директорът им е излязъл с номера, че е претрупан с работа, но все пак се е съгласил да отдели няколко минути на полицията. Човекът пред тях съответства напълно на профила, който Бенавидиш е предугадил по телефона. Висок, слаб, със сив костюм и вратовръзка в пастелни тонове, от типа гастролиращ експерт по изкуството, който се цели в поста директор на Лувъра и не е съгласен да го замени с нищо.

— Красива вещ, господа! Добре запазена, въпреки че е на около стотина години. Далеч съм от мисълта, че струва цяло състояние, но би заинтригувала колекционерите. Прилича на онези, които са използвали американските художници в началото на двадесети век, но оттогава марката УИНДЗОР & НЮТОН, чието лого е дракон, се препоръчва в цял свят. Всеки художник с малко снобска душа или носталгично сърце би мечтал да подреди в нея четките си.

Бенавидиш и Серенак са се настанили в две червени плюшени кресла от епохата на импресионизма, които далеч не са толкова удобни, колкото изглеждат. Крачетата им от лакирано дърво заплашват да се срутят при първото по-необмислено движение.

— Господин Пусен — пита Лоренс Серенак, — смятате ли, че на пазара все още има оригинални платна на Моне, по-специално „Лилии“?

Директорът на музея оставя настрана кутията.

— Какво точно искате да кажете, инспекторе?

— Ами например дали е възможно някой жител на областта около Вернон да се радва на притежанието на картина, подарена от Моне? Защо не на една от сто седемдесетте и две картини с лилии, например?

Отговорът избухва като взрив:

— Когато се установява в Живерни, Клод Моне е бил прочут и признат художник. Всяка негова картина вече е била с национално значение. Моне е подарявал доста рядко картини, защото те са стрували едно малко състояние…

А после уточнява, като излага на показ всичките си бели зъби:

— Не е спазил това правило за музея във Вернон. Точно това впрочем придава особена стойност на нашето тондо.

Отговорът като че ли задоволява Серенак. Но не и Силвио Бенавидиш, който се сеща за екзалтирания коментар на уредника на Музея на изобразителното изкуство в Руан.

— Извинете, но Моне е бил принуден постоянно да води преговори със съседите си — жителите на Живерни, за да може да захранва езерото си с вода и да рисува пейзажите, които е замислял… Може би е съществувала вероятност да откупи съгласието на съседите си… и като обещание да даде картина…

Пусен не крие досадата си. После демонстративно гледа часовника си.

— Чуйте ме, инспекторе… Импресионистичната епоха не е праисторическа! В началото на двадесети век е имало вестници, нотариални актове, протоколи от заседанията на общинските съвети… Всички тези документи са изследвани от десетки историци по изкуството. Никога никаква подобна „стока“ не е излизала на бял свят… Но в замяна на това пък всеки е свободен да си приказва каквото му хрумне!

Директорът прави движение, сякаш иска да стане от мястото си. Припряността му почти интригува Бенавидиш. Той напразно очаква някаква помощ от Серенак.

— Ами кражба? — подхвърля Силвио.

Паскал Пусен въздиша.

— Не разбирам накъде биете… Клод Моне е бил организиран човек, при това с бистър ум до края на дните си. Картините му са описани, класирани, оценени. След смъртта му синът му Мишел Моне никога не е сигнализирал, че липсва някоя картина…

Пръстите на директора нервно танцуват по кутията за рисуване.

— Е, инспекторе, ако не сте в състояние да разкриете убийство, станало преди няколко дни, съмнявам се, че бихте могли да намерите ключа към предполагаема кражба, станала преди хиляда деветстотин двайсет и шеста година…

Дясно кроше. Бенавидиш не реагира на обидата, но Серенак се качва на ринга.

— Господин Пусен, предполагам, сте чували за фондация „Тиъдър Робинсън“?

Директорът на музея за момент се смущава от подкреплението. Стиска възела на вратовръзката си.

— Естествено. Тя е една от трите или четирите фондации за насърчаване на изкуството в света…

— И какво мислите за нея?

— Как така „какво мисля за нея“?

— Имали ли сте работа с фондацията?

— Ами очевидно! Ама че въпрос! Контактите с нея са неизбежни, когато човек работи върху импресионизма. А лозунгът й гласи: „Проучване, протекция, промотиране“ — трите „про“…

Бенавидиш кима с глава, а Пусен продължава:

— Около една трета от картините, които всеки ден се излагат по всички краища на света, минават през нея. На една такава фондация не й пука особено за музея във Вернон, защото се занимава с доста по-мащабни операции и действа с размах… Вижте, например, преди петнадесет дни бях в Токио за Международната изложба „Планини и свещени пътеки“. И знаете ли кой беше главният спонсор?

— Фондация „Робинсън“! — бърза да каже Серенак, сякаш отговаря на въпрос в телевизионна игра. — Излиза, че тази фондация е нещо като октопод, така ли?

Директорът на музея почти се задушава във вратовръзката си.

— Как така „октопод“?

Бенавидиш се намесва:

— Ами в смисъл че някой, който не познава света на живописта, може да добие впечатлението, че тази фондация, която оперира с милиони, се интересува много повече от доходни начинания, отколкото от благородната и напълно лишена от материален интерес защита на изкуството…

Бенавидиш става и се усмихва с престорена наивност. С удоволствие констатира, че тандемът му със Серенак действа все по-добре. Двамата приличат на двойка играчи на тенис, които трупат опит и започват да печелят и да играят по-хитро. Паскал Пусен за кратко губи контрол над нервите си. Поглежда часовника си и отговаря с досада:

— Хубаво, но за човек като мен, който разбира от живопис, фондация „Робинсън“ е стара и уважавана институция, която не само успя по забележителен начин да се адаптира към пазара, но и да запази първоначалната си амбиция: да открива нови таланти, и то от най-ранна възраст…

— Говорите за конкурса „Бъдещи художници“, нали?

— Наред с толкова други конкурси… Нямате представа колко много са признатите днес таланти, които фондацията е открила!

— И така, значи затваряме скобата — намесва се Серенак. — Фондацията управлява едновременно, при това — еднакво добре — и капитала, и инвестициите си…

— Точно така, инспекторе! Има ли нещо лошо в това?

Серенак и Бенавидиш кимат в знак на съгласие. Синхронът им е съвършен. Пусен отново поглежда часовника си и става.

— Добре — казва той и им подава кутията. — Очевидно, господа инспектори, не успях да ви кажа нищо, което вече да не знаехте.

В този момент Силвио се опитва да хвърли последната стрела.

— Последен въпрос, господин Пусен. Можете ли да ни кажете нещо за картина „Водни лилии“ в черно? Картина, която Моне евентуално е нарисувал през последните дни от живота си… Като отражение на цветовете на собствената му смърт…

Паскал Пусен го гледа с огромно съжаление, както човек слуша дете, което казва, че в градината е срещнало елфи.

— Инспекторе, изкуството не е нещо, около което да се развихрят митове и легенди. Този слух за своеобразен погребален автопортрет няма никаква реална основа. Няма и най-малкият признак за подобно нещо в действителност. Това е просто въображение, същото като на онези хора, които вярват, че в Лувъра обикалят призраци или че истинската Джоконда се крие в Кухата игла на Етрета^[1].

Ъперкът! Бенавидиш е разтърсен, съкрушен. За момент Серенак се колебае дали да не остане зад завесата, но въпреки рисковете решава да излезе на ринга:

— Предполагам, господин Пусен, че присъствието в ателиетата и къщата на Моне на няколко десетки картини на майстори, които събират прах по таваните или в шкафовете, също е селска легенда…

Окото на Паскал Пусен блясва доста странно — като че ли Серенак току-що е осквернил опасна тайна.

— Кой ви разказа това?

— Не отговорихте на въпроси ми, господин Пусен!

— Да, така е. Къщата и ателиета на Моне са частни помещения. Дори да съм посещавал тези места в качеството си на експерт, да отговоря на вашия въпрос, би означавало да разкрия професионална тайна. А аз, от своя страна, настоявам да ми кажете кой ви разказа това!

Серенак се усмихва и показва всичките си зъби.

— Господин Пусен, нали разбирате, че това също е професионална тайна?!

В продължение на няколко секунди в стаята се възцарява потискащо мълчание. Двамата инспектори стават от креслата от епохата на импресионизма, които проскърцват с облекчение. Директорът ги изпраща със забързано внимание, а после затваря вратата зад гърба им.

— Директорът не е много разговорлив — коментира Силвио във фоайето и вдига глава към тондото с лилии.

— По-скоро бързаше… Я ми кажи, Силвио, като че ли познанията ти в сферата на изобразителното изкуство са се задълбочили… Човек би казал, че си разширил полезрението на интересите си и че не си падаш само по барбекюта!

Бенавидиш предпочита да приеме забележката като комплимент.

— Ами, информирам се, шефе… Опитвам се да обобщя и анализирам сведенията, които съм почерпил от най-добрите извори. Само дето от това нещата не стават по-ясни. Дори напротив!

Двамата излизат навън и вървят по павирания двор. Пред очите им бързоходни катери и малки корабчета плават нагоре по Сена. На десния бряг странната сграда на Старото пристанище, която от векове пази равновесие над реката между две занемарени подпори, изглежда така, сякаш всеки момент ще пропадне в сивкавата вода.

— У теб ли е листът с трите колони? — пита Серенак.

Силвио се изчервява и вади от джоба си лист хартия.

— Ъ-ъ-ъ, шефе, снощи опитах нещо друго… Друг начин да записвам всички следи. Само чернова е, но…

— Хайде, покажи ми! — казва Серенак.

Инспекторът едва изчаква помощникът му да разтвори листа и го изтръгва от ръцете му. Свежда поглед и вижда разграфен триъгълник, в който са записани различни имена. Объркан, прокарва ръка през косата си.

— Каква е тази скапана пирамида, Силвио?

— Ами, още не знам — пелтечи Бенавидиш. — Просто начин да се разгледа случаят. Още от самото начало се изправяме срещу три вида следи, които се движат в три различни посоки: „Лилиите“ на Моне, любовниците на Морвал и децата.

Пирамидата е нов начин да онагледя информацията. А защо не приемем, че колкото повече се приближаваме към центъра на някой от триъгълниците, толкова повече степента на виновност нараства…

Серенак се опира върху фундамента на бронзовия кон пред входа на музея.

— Да изобразиш цялата информация ли? Тъпо е. Наистина ли смяташ да разрешиш случая с този скапан картезиански метод^[2]?

После поставя потната си ръка върху опашката на коня.

— Ако правилно следвам мисълта ти, възнамеряваш да поставиш в центъра фондация „Тиъдър Робинсън“ и онова момиче от Бостън — Алин Малтера… М-да… Само че току-що директорът на музея поохлади сериозно следата за евентуална афера в света на изкуството, свързана с „Водните лилии“ или с картина на Моне, нарисувана ante mortem^[3]…

— Да, давам си сметка за това. Само че намирам доста съмнителна тази история за професионалната тайна…

— Аз също. Само че още по-трудно ще повярвам в мъглявите легенди за десетки импресионистични картини, забравени след смъртта на Моне в Розовата къща.

— Следвам мисълта ви, но по предварителни данни семейство Дюпен нямат нищо общо нито с децата, нито с незаконния трафик на картини, особено съпругът. Поставям ги в мъртва точка. Същото важи и за Амаду Канди.

Серенак продължава да разглежда учудено скицата. Силвио Бенавидиш тайничко въздъхва с облекчение. В по-ранна версия на триъгълника е поставил името на Лоренс Серенак между върха „Лилии“ и върха „Любовници“ в триъгълника. Серенак рязко вдига глава и го гледа странно. Силвио поставя пръст върху триъгълника.

— Остава момичето със синята престилка, което не сме идентифицирали. В моя триъгълник я поставям някъде между любовниците и децата…

— Ама това с децата вече става фиксидея. Проявяваш последователност, Силвио… Не може да се каже, че…

— Ами какво още ви е необходимо, шефе? Картичка за рожден ден, адресирана до единайсетгодишно дете, а върху капака на кутията, от вътрешната страна, има надпис с детски почерк… И едно единайсетгодишно дете, убито през хиляда деветстотин трийсет и седма година със същия ритуал като Морвал… А любовниците на Морвал, една от които е неидентифицирана, която (защо не?) би могла да има дете от него, което той не е признал…

— Хм… Но във всеки случай едно единайсетгодишно дете не би могло да повдигне двайсеткилограмовия камък, който е разбил черепа на Морвал… И какво правиш с цялата тази каша от следи?

— Не знам. Не мога да избия от главата си мисълта, че едно дете от Живерни е в опасност. Давам си сметка, че съм смешен и че не е възможно да сложим под похлупак всички деца в селото, но…

Лоренс Серенак го тупва приятелски по рамото.

— Вече говорихме за това… За синдрома „Баща или почти баща“. Впрочем какво казват в болницата?

— Всичко е спокойно. Няма драма. Отиваме към термина. Опитвам се да наминавам възможно най-често с цял куп списания за Беатрис, които тя неотменно ми хвърля в лицето… „Всичко е наред, трябва да се изчака, шийката още не се отворила, рано е за цезарово сечение, бебето решава, какво друго да ви кажем.“ Все това ми повтарят акушерките.

— Ще се връщаш ли там сега?

— Ами, да…

— Не мога да те разбера, Силвио… Всички други мъже щяха да удавят последните си ергенски нощи в алкохол, разврат или покер! Не и ти! Поздрави Беатрис! Чудесно момиче е и ти я заслужаваш!

После слага ръка на рамото му.

— Ти си последният верен мъж на планетата! А аз се връщам в ада… — Лоренс Серенак поглежда часовника си — 16 часът и 23 минути — и добавя: — Всеки си има начин на бягство…

Силвио Бенавидиш гледа как шефът му се отдалечава. И докато триумфът се изгубва зад ъгъла, той се чуди дали в крайна сметка е имал основание да зачертае името на Лоренс Серенак от листа със заподозрените.