Мишел Бюси
Черните лилии (63)

62

Богатствата на музея във Вернон са подценявани заради задушаващата сянка на намиращите се в Живерни техни „събратя“. Откриването през 2009 г. на Музея на импресионистите в митичното село изобщо не оправи нещата. Що се отнася до мен, предпочитам спокойствието на огромната нормандска сграда на кея на Сена във Вернон. Ще ми кажете, че е заради възрастта…

Задъхвам се на входа, мъчително прекосявам павирания двор и подпирайки се на бастуна, стигам до стълбите. Приличам на извита подпорна колона. Вдигам очи. Ето го прословутото тондо на Клод Моне. Царува в първото фоайе. Изложили са го така на показ заради начинанието „Импресионистична Нормандия“. Представлява кръгла картина, изобразяваща лилии, разбира се, и е с диаметър един метър. Лилиите са затворени в малко демодирана позлатена рамка, така че тондото прилича на огледалото на баба ми. Това, изглежда, е една от трите кръгли картини на Моне, изложени по света! Подарена е на Музея във Вернон от самия Клод Моне през 1925-а, година преди смъртта му…

Голяма класа, нали?

Това е гордостта на Вернон. Единственият музей в департамент Йор, който притежава картини на Моне, и то не какви да е. Въпреки че позлатената рамка е малко кичозна, нека някой каже, че не го привличат млечно тебеширените тонове — въпреки че надничат от същински илюминатор, те приличат на пастелен рай. Като си помисля само за туристите, които се прехласват като същинско стадо овце в съседното село и се надуват като пауни, докато гледат изложените там репродукции…

Е, няма да се оплаквам. Ако и тук вземе да летува прекалено много добитък, аз първа ще започна да роптая. Правя няколко стъпки по теракотените плочи във фоайето. Покрай мен като вятър профучава Паскал Пусен. Веднага познах директора на музея, за когото разправят, че бил един от най-големите специалисти по Моне и лилиите му във Франция, заедно с вечния Ашил Гийотен — оня тип от музея в Руан. Четох някъде, че Пусен бил стожерът на „Импресионистична Нормандия“. Истинско светило, сега е моментът да го кажа… Е, не сте длъжни да се засмеете…

Пусен ме поздравява, без да забави крачка. Несъмнено бегло си спомня лицето ми. Ако се съсредоточи, ще направи връзка между старата жена, с която се размина току-що, и жената, която веднъж дойде при него, за да поговорят за лилиите на Моне. Но това бе отдавна.

— Никой да не ме безпокои! — подхвърля Паскал Пусен на секретарката, преди да влезе в кабинета си. — Имам среща с двама полицаи от управлението във Вернон… Няма да се бавя…

Директорът се спира и машинално оглежда фоайето на музея си. Върху пода са нарисувани фигури, наподобяващи калинки, които показват как се стига до отделните зали. Долу са струпани безформени статуи, очевидно поради липса на място другаде. Пусен смръщва с досада вежди, а после затваря вратата на кабинета си. През стъклото на входната врата виждам пред музея мотоциклета на инспектор Серенак. Паркирал го е във вътрешния двор… Наистина светът на „Лилиите“ е малък колкото езеро…

Въздишам. Ще сторя като останалите. Ще следвам указанията на калинките. Защото местната археология, на която е посветен целият партер, ме отегчава до смърт. Гледам стълбището, което води към етажите: там са колекциите на пейзажистите и на съвременните художници. Всъщност това монументално стълбище също е една от гордостите на музея. Трябва да ви кажа, че нищо не му липсва. Мраморни скулптури на устремени напред коне и стрелци, опъващи лъкове, са безразборно разхвърляни горе-долу на всяко четвърто стъпало под огромните портрети на ерцхерцози и главнокомандващи френската армия или забравени принцове, за които вече никой не иска да си спомни… Притеснявам се, защото в този музей на забравата толкова се гордеят със стълбището си, че не е сигурно дали асансьорът работи.