Мишел Бюси
Черните лилии (62)

61

Терасата на ресторант „Л’Ескис норманд“ сякаш е опакована в диплянки, камбанки и божури и предлага красив изглед към Живерни. Щом падне нощта, усещането за импресионистичен оазис се засилва още повече от фенерите, хармонично разположени между разцъфналите цветя.

Жак не е докоснал предястието си. Карпачо от гъши дроб, разбит на пяна. Стефани си е поръчала същото и яде бавно, нагаждайки апетита си към апетита на съпруга си. Жак се е върнал от Еврьо преди по-малко от час, вероятно малко след 21 часа, придружен от двама полицаи, които са го оставили между училището и дома му на улица „Бланш-Ошде-Моне“.

Жак не е промълвил и дума, разписал е подаденото късче хартия, без да го прочете, а после е стиснал силно ръката на Стефани. Оттогава почти не я е пускал. Е, не и по време на вечерята. Ръката му сега лежи като нещастно сираче върху покривката и е заета да досажда на трохите.

Стефани го е успокоила с думите „Всичко ще се оправи“. Запазила е маса в „Л’Ескис норманд“, без да даде възможност на съпруга си да избере заведението. Дали идеята е била добра? Всъщност тя просто знае, че в подобни моменти се прави така. А също и че в ресторанта ще се чувстват по-добре, отколкото в дома им. Че декорът ще помогне, че им е необходим известен протокол. Има я и надеждата, че ако е сред хора, Жак няма да вдигне скандал, да рухне, да се размекне, а ще прояви разбиране и ще запази достойнство…

— Свършихте ли, господине?

Келнерът отнася карпачото. Жак не проронва нито дума. Стефани поддържа разговора за двама. Говори за училището, за децата, за конкурса на фондация „Тиъдър Робинсън“, за картините, които трябва да се предадат след два дни. Жак я слуша и я гледа нежно, както винаги. Стефани смята, че я разбира. Винаги се е чувствала така с Жак. Винаги е имала усещането, че знае всичко за нея наизуст. Да, наизуст, това е точната дума. Винаги е обичал да му разказва за децата и за училището. Като че ли толерира нейното бягство… Сигурно и затворниците обичат надзирателите в затвора да им разказват за птиците в небето. Келнерът поставя пред всеки от тях две тънки парчета филе от патица с пет вида подправки. Жак подарява една усмивка на Стефани и опитва ястието. Задава няколко уклончиви въпроса за училището. Проявява интерес към учениците, към характерите и вкусовете им. Като се изключи глупавият арест, Стефани е принудена да признае, че животът с Жак е лесен. Толкова тих, толкова спокоен.

Само че това не променя нищо.

Тя е взела решение.

Въпреки че Жак я разбира по-добре от всички, въпреки че я закриля, въпреки че е неспособен да й стори зло, въпреки че я обича до полуда и че това е ясно като бял ден, въпреки че нито за минута Стефани не се е съмнявала в любовта му… нейното решение е взето. Тя трябва да си тръгне.

Жак налива вино на жена си, сипва и на себе си половин чаша. Бургундско, мисли си Стефани. Прочела е името му върху етикета. От изба в Мьорсо. Тя не разбира много от вино, нито пък Жак. Той не пие или по-скоро почти не пие. И е може би единственият въздържател сред приятелите си от ловната дружинка. Сега Жак яде. Странно, но това успокоява малко Стефани. Тя се безпокои за съпруга си, както човек се безпокои за близък. От обич. Жак малко се отпуска и развеселява, лицето му вече не е така намръщено. Говори на Стефани за къща, която е харесал, някъде наоколо, според него и цената била добра. Тя знае, че Жак работи много, прекалено много, че носи навсякъде агенцията си „под мишница“, че до момента не е имал късмет и не е сключил голяма сделка, но късметът му ще проработи един ден. Жак е упорит и заслужава това. Всъщност напълно й е безразлично дали ще смени къщата и дали ще заживее с богат мъж…

Ръката на Жак пълзи по бялата памучна покривка и търси отново ръката на Стефани. Учителката се колебае. Би било толкова по-лесно да го накара да разбере всичко, без да му казва нищо — да прави на пръв поглед незначителни жестове: да не отвръща на някоя милувка и да отклонява поглед. Само че Жак няма да разбере… Или по-скоро обратното. Ще разбере, но това няма да промени нищо. Той пак ще я обича. Дори още повече, дори още по-силно. Пръстите на Стефани бягат от ръката му и потъват в косите й, проскърцват при допира със сребърните панделки. Цялото й тяло настръхва и тя се чувства смешна.

Защо?

Защо изпитва тази непоносима нужда да изостави всичко тук?

Стефани изпразва чашата си с вино и се усмихва сама на себе си. Жак продължава да говори за онази къща на брега на Епт, както и за това, че трябва да идат при антикварите, за да я обзаведат. Стефани го слуша разсеяно. Защо да бяга? Отговорът на този въпрос е толкова банален. Стар като света. Младите момичета имат други мечти за живота си. Жадуват за любов, като Беренис на Арагон. Изпитват непоносима досада към човека, с когото живеят, въпреки че няма в какво да го упрекнат. Никакво извинение, никакво алиби. Само досада и убеждението, че истинският живот е другаде. Че съвършеното разбирателство е другаде. Става въпрос не за дребнави прищевки, а за най-главното. Че нищо не е толкова важно като това да споделят с някого едно и също вълнение, когато съзерцават картина на Моне или когато четат стиховете на Арагон.

Келнерът ловко и незабележимо отсервира чиниите им.

— Не — подхвърля Жак, — не искаме повече вино. Само десерт.

Ръката на Стефани най-сетне е върху масата и Жак начаса я грабва. Младите момичета, мисли си Стефани, се примиряват винаги. Остават и живеят, въпреки всичко, несъмнено са щастливи, но може и да не са, постепенно губят способността си да различават тези състояния. В края на краищата, така очевидно е по-лесно. Да се откажеш от мечтата си.

Въпреки това… въпреки всичко това… Усещането на Стефани не изчезва, а обитава мислите й, упорито, настойчиво: това, което изживява, е единствено по рода си, няма равно на себе си. Непознато досега. Различно.

Две купички за сладолед, украсени с листа от мента, в които има сорбе, се приземяват на масата. Стефани е решила, че ще говори след десерта. Като поразмисли, стига до заключението, че идеята й да дойдат в „Л’Ескис норманд“ не е била чак толкова добра. Защото зловещото очакване сякаш се е разтеглило безкрайно, като филм, прожектиран на забавен кадър. Жак сигурно мисли за друго — за ареста, за затвора, за инспектор Серенак. Сигурно отново преживява срама на ареста…

Съмнява ли се? Съмнява се, естествено. Та Жак я познава толкова добре…

Стефани поглъща ябълковото сорбе. Има нужда от сила. От много сила. Такова чудовище ли е, че не може да изчака още малко и да оповести решението си някоя друга вечер? Та Жак излиза от затвора — измъчен и унизен като никога досега.

Защо да му казва точно тази вечер?

За да потъне в пропастта на провалените им отношения, за да се измъкне малко засрамена от бойното поле, покрито в трупове. Да се възползва, че къщата гори, и да спаси кожата си? Та тя ли е най-садистичната съпруга на света?

Да, има нужда от сили.

Мислите й се връщат към Лоренс, естествено. Към така мечтаното разбирателство. Измамно ли е усещането, или осъзнатата начаса сигурност, че е било писано да срещнете човека, който е пред вас, че можете да сте щастлива само и единствено с него и с никого другиго, че само неговите ръце могат да ви защитят, че само неговият глас кара цялото ви тяло да вибрира, че само неговият смях ще ви помага да забравите всичко, че единствено с него сексът ще ви донесе толкова наслада?

И тази сигурност не е ли един от капаните на живота?

Не, тя знае, че не е.

Хвърля се стремглаво напред. Плонж в празното пространство. В непознатото. Безкраен скок като в „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Да затвори очи и да повярва, че е в Страната на чудесата…

— Жак, ще те напусна.