Мишел Бюси
Черните лилии (59)

58

— Къде е съпругът ми?

— В затвора на Еврьо — отговаря Силвио Бенавидиш. — Не се тревожете, госпожо Дюпен, става въпрос само за обвинение. Следователят ще започне всичко отначало…

Стефани Дюпен впива очи в двамата мъже срещу себе си — инспекторите Силвио Бенавидиш и Лоренс Серенак. По-скоро вика, отколкото говори:

— Нямате право!

Серенак вдига очи към стените и се втренчва в окачените там картини: погледът му се губи в извивките на голия гръб на червенокосата жена, нарисувана от Тулуз-Лотрек, и в неповторимата игра на светлината. Оставя Силвио да отговори. Неговият помощник ще го направи толкова добре, че ще се опита да убеди и сам себе си.

— Госпожо Дюпен, човек трябва да гледа истината в очите. Много от събраните улики насочват обвинението към мъжа ви. Най-напред липсващият чифт ботуши…

— Откраднаха му ги!

— Кутията за рисуване, намерена на местопрестъплението — продължава безстрастно Бенавидиш, — с гравираните заплахи, които са писани от ръката на съпруга ви. Повечето експерти са на това мнение…

Аргументът разтърсва Стефани. Тя сега научава за кутията и като че ли търси нещо в паметта си. И тя като Серенак вдига очи нагоре и разглежда картините. Задържа погледа си дълго върху репродукцията на „Арлекин“ на Сезан с неговата палячовска шапка във формата на полумесец и сякаш търси в лицето му без устни сили да не рухне.

— Разхождала съм се с Жером Морвал два пъти. Може и да са три. Само си говорехме. Най-смелият му жест бе да хване ръката ми. Изчистих нещата и повече никога не се видях с него насаме. Впрочем Патрисиа Морвал е моя приятелка от детството, тя ще ви потвърди. Господа инспектори, всичко това е смешно, абсурдно, нямате никакво основание…

— Съпругът ви няма алиби!

Този път отговаря Лоренс Серенак. Отвръща на удара с удар, за да избегне дългите обяснения на Силвио. Стефани дълго се колебае. От самото начало на разговора Лоренс избягва погледа й. Тя кашля, кърши нервно ръце и ги впива в полата си, а после казва с празен глас:

— Нямало е как съпругът ми да убие Жером Морвал, защото онази сутрин бе в леглото с мен…

Инспектор Бенавидиш и инспектор Серенак зяпват. Ръката на Бенавидиш, която държи химикалка, увисва във въздуха, а Серенак замръзва с лакът върху бюрото. Разтворената му длан придържа зле обръснатата му брадичка и внезапно натежалата му глава. В кабинет № 33 става тихо като в музей. Стефани решава да отиде още по-далеч.

— А ако искате да знаете подробностите, същата сутрин Жак и аз правихме любов, господа инспектори. По моя инициатива. Защото искам дете. Спахме заедно сутринта, когато е бил убит Жером Морвал. Така че практически е невъзможно съпругът ми да е виновен.

Серенак се изправя. Отговорът му изплющява като плесница.

— Стефани, преди няколко дни ми казахте точно обратното. Уверихте ме, че съпругът ви е отишъл на лов както всеки вторник сутрин.

— Размислих оттогава… Бях смутена, разтревожена… Объркала съм деня.

Силиво Бенавидиш се изправя на свой ред и решава да подкрепи шефа си.

— Промяната на показанията ви не променя нищо, госпожо Дюпен. Показанията на съпруга в полза на мъжа й не се зачитат…

Стефани Дюпен вдига глава:

— Дребна работа! Всеки адвокат…

За разлика от нейния, гласът на Лоренс се успокоява:

— Силвио, остави ни.

Силвио дава да се разбере, че е разочарован, но знае, че няма избор. Притиска куп листове към гърдите си, излиза от кабинета и затваря вратата.

— Вие… разваляте всичко! — гръмва гласът на Стефани Дюпен.

Лоренс Серенак запазва спокойствие. Сяда в един стол на колелца, отпуска крака и столът леко се хлъзва напред.

— Защо правите това?

— Кое?

— Защо давате лъжливо свидетелско показание?

Стефани не отговаря, а погледът й се мести от картината на Сезан към голия гръб на червенокосата жена.

— Мразя Тулуз-Лотрек… Ненавиждам това лицемерно воайорство…

После свежда очи. За първи път, откакто е влязла в кабинета, погледът й среща този на Серенак.

— Ами вие защо правите това?

— Кое?

— Съсредоточавате се върху една-единствена следа. Гоните съпруга ми като убиец. Знам, че е невинен. Пуснете го!

— Ами доказателствата?

— Жак няма мотив. Абсурдно е! Колко пъти трябва да ви повтарям, че не съм спала с Жером Морвал?! Така че няма мотив, напротив, и има дори алиби… Аз…

— Не ви вярвам, Стефани…

Времето в кабинет № 33 е спряло.

— Тогава какво ще правим?

Стефани се разхожда с малки нервни крачки из кабинета. Лоренс я наблюдава и отново се прави на безгрижен, на непукист. Стефани си поема дълбоко въздух и сякаш се изгубва в разрошения кок на модела, нарисуван от Тулуз-Лотрек, а после изведнъж идва на себе си.

— Инспекторе, какво друго остава на една безутешна жена?

И докъде може да стигне тя, за да спаси съпруга си? Колко време ще й е необходимо, за да разбере посланието? Нали сте чели, инспекторе, черните американски романи? За ченгето, способно да обвини някой нещастник, за да му открадне жената…

— Не, Стефани…

Стефани Дюпен се приближава до бюрото. Бавно развързва двете панделки, които придържат дългите й кестеняви коси. Разпуска ги деликатно и сяда на бюрото на инспектора. Стърчи с метър над него, но той не става и е принуден да вдигне очи към нея.

— Нали това очаквахте, инспекторе… Виждате, че не съм толкова глупава! Ако ви се отдам, всичко ще свърши, нали така?

— Престанете, Стефани.

— Какво ви е, инспекторе? Остава да изкачите последното стъпало… Не се измъчвайте с толкова много въпроси… Хванахте в мрежите си фаталната жена… Държите я здраво, съпругът й е зад решетките, а тя е в клопка… Ваша е…

Стефани бавно кръстосва крака, за да се вдигне полата й. Едно копче от бялата блузка изчезва между пръстите й. Върху леко оголената й гръд се показват лунички чак до презрамката на изрязания й сутиен…

— Стеф…

— Освен ако фаталната жена не дърпа конците още от самото начало. И защо не, в края на краищата?

Очите на Стефани Дюпен се размекват… Лоренс Серенак с изненада съзира в тях ориенталската мистерия на слънчев изгрев с цвят на индиго. Трябва да дойде на себе си… Но няма време да се съвземе, защото учителката продължава:

— Или пък те. Мъжът и жената — съучастници. Мефистофелска двойка. Ще бъдете играчка в ръцете им, инспекторе…

Стефани все още седи на бюрото. Качва краката си отгоре. Полата й от бежов памучен плат се навива около кръста й. Отваря се още едно копче на блузката й. Ареолите на гърдите й се отгатват под фината дантела на бельото й. Във вдлъбнатината между гърдите й бликват капчици пот.

От уплаха? Или от възбуда?

— Престанете с тези детинщини, Стефани. Ще запиша показанията ви — казва Серенак.

Става и взема лист хартия. Бавно. Стефани закопчава блузката си, оправя полата си и отново кръстосва крака.

— Предупреждавам ви, инспекторе, че няма да променя становището си. Няма да променя и думичка от това, което ви казах. Онази сутрин, когато е бил убит Жером Морвал, съпругът ми остана с мен в леглото…

Инспекторът бавно пише.

— Записвам думите ви, Стефани, въпреки че не ви вярвам…

— Още подробности ли искате, инспекторе? Искате да разберете доколко може да се вярва на показанията ми? Дали сме правили любов? В каква поза? И дали съм изпитала удоволствие?

— Следователят със сигурност ще ви попита…

— Тогава пишете, Серенак. Не, не изпитах удоволствие. Направихме го набързо. Аз бях отгоре. Искам дете… Бях на колене и върху мъжа ми, изглежда, че това е най-успешната поза, когато жената иска да има деца…

Инспекторът продължава да седи наведен над листа и пише в мълчание.

— Трябват ли ви още подробности, инспекторе? Съжалявам, че нямам снимки, но мога да опиша всичко…

Лоренс Серенак бавно се изправя.

— Лъжете, Стефани.

После заобикаля бюрото и отваря първото чекмедже, откъдето измъква една подвързана книга. „Орелиен“.

— Убеден съм, че ме лъжете.

Отваря книгата на една отбелязана страница.

— Спомнете си, че поискахте да прочета романа на Арагон заради странното изречение от негово стихотворение върху картичката, намерена в джоба на Жером Морвал. Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление и така нататък… Опресних ли паметта ви, Стефани? Глава шейсет и четвърта. Орелиен среща Беренис в градините на Моне, а тя бяга от Живерни по една извита пътека — сякаш иска да избяга от съдбата си. Орелиен я последва, намира я: тя е задъхана… Ще ми простите, но не помня целия текст, така че ще ви прочета тази сцена…

Може би за първи път Серенак успява да издържи погледа на Стефани.

— Орелиен се приближаваше към нея, виждаше как гърдите й се повдигат, виждаше и обърната й глава с русите коси, които падаха на една страна, бързо трепкащите й клепачи, сините кръгове около очите, които подчертаваха тревогата й, и треперещата й уста, а стиснатите й зъби бяха зъби на хищница и толкова бели…

Инспекторът се приближава. Стои прав пред Стефани. Тя не може да отстъпи назад, защото седи върху бюрото. Серенак се приближава още повече и коляното на учителката докосва джинсите му. Почти усеща пакета на инспектора, точно на височината на долната част на корема си. Достатъчно е само да разтвори кръстосаните си крака…

Серенак продължава да чете:

— Орелиен се спря. Бе стигнал до нея, всъщност стоеше над нея… никога не бе я виждал такава…

После оставя за миг книгата.

— Вие разваляте всичко, Стефани.

Поставя ръката си върху голото й коляно. Кожата й настръхва. Неспособна е да се контролира. Не може да спре треперенето на краката си, които се увиват като глицинии. Гласът й вече не е толкова уверен.

— Странен човек сте, инспекторе… ченге… любител на живописта… любител на поезията…

Серенак не отговаря, а прелиства няколко страници.

— Все още сме на същата глава. Шейсет и четвърта. Спомняте ли си какво става малко по-нататък, след още няколко реда? Ще ви отведа някъде, където никой не ви познава, дори и полицаите на мотоциклети… където ще можете свободно да избирате… Там ще уредим живота си…

Книгата пада от ръката му, сякаш тежи цял тон. Поставя ръката си върху горната част на бедрото й, което все още трепери. Държи я там дълго, като че ли успокоява биещото сърце на пеленаче… И двамата мълчат и не помръдват. Серенак пръв прекъсва момента. Прави крачка назад и ръката му се затваря в юмрук върху листа, където е записал показанията на учителката.

— Съжалявам, Стефани… Вие поискахте да прочета романа…

Стефани прекарва ръка пред уморените си развълнувани очи, от които всеки момент ще потекат сълзи.

— Не смесвайте нещата. Чела съм Арагон. Разбрах: свободна съм да избирам. Бъдете спокоен, ще уредя живота си… ако искате да знаете, Лоренс, вече ви го казах. Не, не обичам съпруга си. Дори ще ви дам още една ексклузивна новина: мисля, че ще го напусна. Тази мисъл дълго терзае мислите ми. Водовъртежите през последните дни нямаше как да не предизвестяват наводнение… Нали разбирате какво искам да кажа? Само че това с нищо не променя факта, че мъжът ми е невинен… Една жена не напуска мъж, който е в затвора. Една жена може да напусне само свободен мъж. Разбирате, нали, Лоренс? Няма да оттегля показанията си. Да, през онази сутрин правех любов със съпруга си. И моят съпруг не е убил Жером Морвал…

Без да промълви нито дума, Серенак подава на учителката листа и химикалката си. Тя се подписва, без да прочете написаното. После излиза от кабинета, а Серенак отново обръща поглед към книгата — този път към последните редове на глава 64. Той я гледаше как бяга. Бе навела рамене и сякаш не бягаше много бързо. Беше се смръзнал на място от невероятното й признание. Хайде де, ама тя лъжеше! Не. Тя не лъжеше.

Колко ли време бе изминало, преди Силвио Бенавидиш да похлопа на вратата? Минути? Или час?

— Влез, Силвио.

— Е?

— Поддържа версията си. Прикрива мъжа си…

— Може би така е по-добре, в края на краищата… — казва Силвио.

Хвърля куп листове върху бюрото.

— Защото току-що обвинението падна. Пелисие, графологът на Руан, промени мнението си. След като направил по-задълбочена експертиза, заключил, че издълбаните думи върху капака на кутията, която намерихме в реката, не може да са написани от Дюпен.

Настъпва мълчание и във въздуха витае тревожно очакване.

— Дръжте се здраво, шефе. Според него посланието е написано от дете на около десет години. Категоричен е…

— Мамка му! — прошепва Серенак. — Що за идиотска история?

Мозъкът му като че ли отказва да работи. Но Бенавидиш не е свършил.

— Не е само това, шефе. Получихме първите анализи от кръвта върху капака на кутията. Според тях кръвта не е нито на Жером Морвал, нито на Жак Дюпен… Хората продължават да работят…

Серенак става и залита.

— Още едно убийство, това ли се опитваш да ми кажеш?

— Нищо не знаем, шефе. Да ви кажа право, вече нищо не е ясно.

Лоренс Серенак се върти като луд из стаята.

— Добре, добре. Разбрах! Нямам друг избор, освен да освободя Жак Дюпен. Следователят ще се муси. Задържане за по-малко от пет часа…

— Ще предпочете това пред съдебна грешка…

— Не, Силвио, не. Разбирам какво мислиш… че съм постъпил необмислено, като съм организирал прибързаната хайка, за да закопчая един тип, и че в крайна сметка всички доказателства ни се изплъзват между пръстите няколко часа по-късно… Да, трябва да го освободим. Но това не променя нищо! Нищо! Убеден съм, че Жак Дюпен е виновен!

Силвио Бенавидиш не отговаря. Най-сетне е разбрал, че що се отнася до минираното от интуицията на шефа му поле, не може да се води разумен разговор. Бенавидиш обаче мисли за пореден път за сбора от противоречиви данни в трите колони от листа, който винаги носи в джоба си. Не, няма да получи прост отговор на всички хаотични и противоречиви следи и улики. Колкото повече разследването набира скорост, толкова повече Силвио има чувството, че някой си играе с тях, че дърпа конците и че се забавлява, като ги насочва в разни погрешни посоки, за да следва безнаказано плана си, който дирижира безпогрешно.

— Влезте.

Лоренс Серенак вдига поглед, изненадан, че някой чука на вратата на кабинета му в толкова късен час. Мислеше, че е сам или почти сам в цялото управление. Вратата на кабинета му не е затворена. Силвио е застанал в рамката на вратата, а погледът му е странен. Не е само заради умората, има и нещо друго.

— Още ли си тук, Силвио?

Поглежда часовника върху бюрото си.

— Минава шест часът. Трябваше да си в болницата, Силвио… Мамка му, трябваше сега да държиш ръката на Беатрис. А също и да поспиш малко…

— Открих, шефе, открих!

— Какво?

На Серенак му се струва, че дори персонажите от картините обръщат глави — и Арлекин на Сезан, и червенокосата жена на Тулуз-Лотрек…

— Открих, шефе, за бога, открих!