Мишел Бюси
Черните лилии (56)

55

Момичето зад гишето в служба „Архиви“ на град Еврьо започва всяко изречение с „Проверихте ли внимателно дали…“. Прилежно демонстрира поведение на претоварен с работа служител пред екрана на компютъра си, зад очилата си със златни рамки, но накрая все пак вдига поглед към възрастния мъж, който иска екземпляри от вече несъществуващия седмичник „Репюбликен дьо Вернон“, превърнал се след Втората световна война във вестник „Демократ“. Иска всички броеве от януари до септември 1937 година.

— Проверихте ли дали не пазят тези броеве във Вернон, в седалището на „Демократ“?

Комисар Лорантен запазва спокойствие. От два часа броди из архивите на департамента и се опитва да симулира смирено поведението на безобиден стар чаровник, с цел да смекчи сърцата на много по-младите от него жени. Обикновено методът работи, но не и тук!

Момичето зад гишето не се впечатлява от сладките му приказки. Между другото, около дървените маси в залата, където се преглеждат архивите, седят десет души. Всички са над шестдесетгодишни мъже, бъдещи седемдесетгодишни историци или археолози генеалози, които изследват родословните си дървета и корените си. И всички прилагат същата стратегия като комисар Лорантен: малко демодирана галантност… Лорантен въздиша. Всичко бе доста по-просто, когато можеше да лепне на стъклото служебната си карта под носа на отчаяния служител. Естествено, на госпожицата зад гишето и през ум не й минава, че има работа с бивш комисар от полицията.

— Вече проверих, госпожице — уточнява комисарят и се насилва да се усмихне. — В седалището на вестник „Демократ“ няма никакви архиви от преди хиляда деветстотин и шейсета година…

Момичето държи обичайната си реч:

— Проверихте ли в общинските архиви на Вернон? А проверихте ли в архива на вестниците във Версай? А проверихте ли дали…

На това момиче конкуренцията ли му плаща?

Комисар Лорантен търси убежище в спокойното примирение на пенсионера, който разполага с цялото си време.

— Да! Проверих! Да, да, да!

Търсенето на информация за Анриет Бонавантюр, мистериозната потенциална наследница на Клод Моне, до момента не дава резултат. Но това не е толкова важно. Бившият полицай иска да тръгне по друга следа — следа, която на пръв поглед няма връзка с разследването му. Знае, че за да постигне целта си, е най-добре да издържи, докато настъпи моментът, в който момичето зад гишето ще осъзнае, че ще загуби много повече време, ако отпраща този упорит дребен старец, отколкото ако отстъпи пред молбата му. Упоритостта му се увенчава с успех.

След малко повече от тридесет минути държи в ръцете си течението на седмичника „Льо Репюбликен дьо Вернон“…

Трябва да разгледа най-напред един стар пожълтял брой от събота, 5 юни 1937 година. Лорантен се спира за малко на първата страница, където са смесени събития от национален мащаб с местни новини. Комисарят пробягва с очи редакционната статия за пламналия в Европа огън. Мусолини празнува съюза си с Хитлер, в Германия имуществото на евреите е конфискувано, привържениците на Франко смазват републиканците в Каталония… Под редакционната статия върху една размита снимка изскачат черните устни на американския идол Джийн Харлоу^[1], починала няколко дни по-рано, едва на двадесет и шест години. Най-долната част на първата страница е посветена на регионални събития: предстоящото откриване на летището в Бурже, на по-малко от сто километра от Вернон, смъртта на испански селскостопански труженик, намерен сутринта с прерязана шия в една лодка, завързана в Порт Вийе, точно срещу Живерни. Най-сетне комисар Лорантен прелиства. Статията, която търси, заема половин страница. Заглавието й е „Инцидент със смъртен изход в Живерни“.

Анонимен журналист разказва в десетина реда, на две колони, трагичните обстоятелства, при които се е удавило едно единадесетгодишно момче. Името му е Албер Розалба. Случило се е в така наречената „Равнина“, близо до перачницата, подарена от Клод Моне на жителите на селото и до мелница „Шеньовиер“ — в улея й, в прокопаното отклонение на река Епт. Момчето е било само. Заключението на полицията е нещастен случай. Момчето се е подхлъзнало, главата му се ударила в камък на брега. Изпадналият в безсъзнание Албер Розалба, който между другото бил отличен плувец, се удавил в двадесет сантиметра вода. След това в статията се споменава за мъката на семейство Розалба, за другарчетата му от училище и за възникналата полемика. Клод Моне бил починал преди десет години, не трябвало ли да се „отреже“ прокопаният канал на реката и да се пресуши езерото с лилиите, занемарено и оставено на произвола на съдбата? Има и снимка: Албер Розалба е облечен в черна, закопчана догоре престилка, с късо подстригани коси. Момчето седи на чина си и се усмихва. Трогателна снимка на послушно дете…

Той е, мисли си комисар Лорантен.

Вади снимка на класа от кожената чанта в краката си. Датата и мястото са написани на черна дъска, закачена на едно дърво в двора на училището: „Общинско училище на Живерни. Учебната 1936–1937 година“.

Само с три кликвания Лилиан Льолиевър му я измъкна от архивите на сайта „Приятели от едно време“, точно както му бе казала Патрисиа Морвал по телефона. По думите на Лилиан, ставало дума за сайт, където човек можел да се разходи из всички групи и класове, в които е бил още от детската градина и където можел да намери лицата на всички хора, с които животът го е срещнал. Не само на училищната скамейка, а и в някой завод, полк, спортен клуб, музикално училище или в художествена академия…

Доста сюрреалистично, мисли си комисарят. Така като че ли не е необходимо човек да има спомени, да се напряга и да си спомня сам… Чао, Алцхаймер! Сякаш целият ви живот е архивиран, класиран, разкрит и дори отворен за споделяне със света… Е, почти. Повечето снимки на сайта датират от преди десет, двадесет, тридесет години най-много. Но странно, тази снимка от 1936–1937 година като че ли е най-старата…

Странно…

Като че ли Патрисиа Морвал нарочно я е качила на сайта, за да я види той. Комисар Лорантен отново се съсредоточава върху снимките.

Да, наистина е той…

Снимката от „Репюбликен дьо Вернон“ съответства на снимката на малкото момче, което седи в средата на втората редица на училищната фотография.

Албер Розалба…

Но на снимката, изтеглена от сайта „Приятели от едно време“, няма никакво име. Сигурно имената на децата са били написани на гърба на снимките. Лорантен затваря броя на вестника от 5 юни 1937 година и разтваря следващите броеве. Без да бърза, чете местните страници, проучва подробностите. В изданието от 12 юни 1937 година се споменава за погребението на Албер Розалба в църквата „Сент Радегонд“ в Живерни и за мъката на близките му. Три реда. Лорантен продължава. Отваря и затваря вестниците, които се трупат на купчина пред неспокойния поглед на момичето зад гишето.

15 август 1937 година…

Комисар Лорантен най-после намира онова, което търси. Малка, нищо и никаква статия, няколко реда, без снимки, но затова пък с напълно ясно и изчерпателно заглавие:

СЕМЕЙСТВО РОЗАЛБА НАПУСКА ЖИВЕРНИ.

То никога не е вярвало, че случилото се с момчето им е нещастен случай.

Юг и Луиз Розалба, работници в леярната на Вернон повече от петнадесет години, са взели решение да напуснат село Живерни. Напомняме, че преди два месеца ги сполетя трагедия: единственият им син Албер, след необяснимо падане, се удави в потока на река Епт край Кралския път. Удавянето отключи кратък дебат в Общинския съвет по повод предложението да се пресушат ръкавът на реката и градините на Моне. Като обяснение на заминаването си съпрузите споменават невъзможността да продължат да живеят на мястото, където е умряло детето им. Луиз Розалба декларира, че онова, което най-вече я кара да напусне селото, е смущаващото мълчание на жителите му. Според нея синът й Албер никога не се е разхождал сам из селото. Каза и пред мен същото, което е казала и на полицаите: че Албер не е бил сам на брега на потока и че непременно има свидетели. Със сигурност има хора, които знаят истината… Пак по думите на майката „нещастният случай“ е удобен за всички. Никой не иска в Живерни да избухне скандал. И никой няма желание да каже истината.

Вълнуващо убеждение на разбитата от скръб майка… Да пожелаем късмет на съпрузите Розалба в изграждането на новия им живот далеч от страшните спомени.

Комисар Лорантен чете няколко пъти статията, затваря вестника, а после дълго преглежда други броеве на „Репюбликен дьо Вернон“ от 1937 година, но нито една публикация не е посветена на аферата „Розалба“. Дълго стои неподвижен. За миг си задава въпроса, какво прави на това място. Толкова ли е празно ежедневието му, че се впуска след първата химера? Погледът му обхваща залата и десетината ентусиасти, които са съсредоточени да преглеждат купища пожълтели документи. Е, всеки дебне нещо… Химикалката на комисаря се плъзга върху хартиеното кубче за бележки.

2010 — 1937 = 73.

Смята бързо. Малкият Албер е бил на единадесет години през 1937 година, значи е роден през 1925 или 1926 година… Родителите му днес биха били на малко повече от сто години. Светлина заслепява очите на комисар Лорантен.

Може би все още са живи…

Момичето зад гишето гледа приближаващия се Лорантен с изражението на чиновник, посрещащ клиент в час, когато приключва работа. Само че е едва единадесет часът, а архивите са на разположение на желаещите през целия ден. Лорантен опитва един номер на чаровник, характерен за актьорите от златната ера на Холивуд, използван от звезди, които може би вече не са между живите. Нещо средно между стила на Тони Къртис и Хенри Фонда.

— Госпожице, имате ли интернет? Необходим ми е електронен справочник… Търся един адрес и трябва да го намеря бързо…

— Проверихте ли дали…

Комисарят буквално експлодира и залепва личната си карта под носа й.

— Комисар Лорантен! От управлението във Вернон! В пенсия, но това не пречи да продължавам да работя! Хайде, малката, направете усилие…

Момичето въздиша. Без паника и без да покаже признаци на гняв. Като че ли е свикнала с екстравагантностите на дъртаците, които се ровят в архивите и които в определен момент, бог знае защо, изпадат в криза. Все пак ускорява малко скоростта на пръстите си по клавиатурата.

— Кое име търсите?

— Юг и Луиз Розалба.

Момичето движи пръсти по клавиатурата, сякаш свири на пиано. Allegro.

— Искате ли адрес? — осведомява се Лорантен.

— За Юг Розалба не е нужно — отговаря мрачно момичето. — Винаги правя справка, преди да разровя в Интерпол… Въпрос на практика! Юг Розалба е починал през хиляда деветстотин осемдесет и първа година във Васкьой…

Лорантен мълчи. Няма какво да каже. Момичето зад гишето си знае работата…

— Ами жена му Луиз?

Момичето отново разхожда пръстите си по клавиатурата.

— Няма данни, че е починала, но няма и никакъв адрес…

Задънена улица!

Лорантен пак обхожда залата с поглед и чака да му хрумне нещо. За всеки случай изпробва върху момичето поглед а ла Шон Конъри. От другата страна на гишето му отговаря изпълнена с раздразнение въздишка.

— По принцип — обяснява момичето, — за да се открият хора на такава възраст, е излишно да се търси в справочника… По-добре е да се провери в старческите домове… Има цял куп в Йор, но ако вашата Луиз е живяла във Васкьой, може да започнем с по-близките домове…

Шон Конъри отново се усмихва. Още малко и момичето ще вземе да се изживява като Урсула Андрес. Клавиатурата в момента трака като картечница под пръстите й. Минутите минават.

— Направих справка в Гугъл Мап — подхвърля най-сетне момичето. — Най-близкият до Васкьой дом е „Градините“, в Лион-ла-Форе. Би трябвало да има данни за хората там. Как беше името?

— Луиз Розалба.

Клавишите издават шум.

— Сигурно имат сайт… А, ето…

Лорантен извива врата си в опит да види част от екрана на компютъра. Минават още няколко минути. Накрая момичето тържествуващо вдига глава.

— Намерих! Успях да извадя пълния списък на пребиваващите там пенсионери. Е, както виждате, не беше толкова сложно… Открих вашата дама! Луиз Розалба. Отишла е преди петнадесет години в дома в Лион-ла-Форе и очевидно си е все още там… На сто и две години! Но да ви предупредя: не мога да ви дам информация какво е състоянието й!

Лорантен усеща как пулсът му опасно се ускорява. Почивка, почивка, му бе казал кардиологът… Боже мой! Нима е възможно да е останал свидетел?

Последният жив свидетел!