Мишел Бюси
Черните лилии (54)

53

Ех, веднъж и аз да не съм на прозореца и да не шпионирам хората… Както виждате, не прекарвам времето си единствено като следя какво става наоколо. Е, искам да кажа, че това не ми е основното занимание…

Впрочем тази сутрин шумът на машините за рязане на дърва бе ужасен. Наскоро научих, че се канят да отсекат четиринадесет декара тополи! Можете ли да си представите?! Да отсекат тополите! Тук, в Живерни! Доколкото разбрах, те били засадени в началото на 80-те години. Навремето били малки дръвчета, нищо и никакви, очевидно целта е била да направят пейзажа още по-импресионистичен… Само че оттогава се изказали още специалисти, несъмнено други, а не онези, дето искали да ги засадят. Новите светила обяснили, че тополите ги нямало по времето на Моне и че пейзажът в равнината, дето той го съзерцавал от прозореца на къщата си, бил открит, отворен. И колкото повече тополите растели, толкова повече сянката им закривала градините на Моне, езерото, че и лилиите… И така туристите вече трудно разпознавали задния план на картините му. Било решено, след като веднъж били залесили околността с тополи, сега пък да ги отрежат! Ами защо не, щом им доставя удоволствие. Някои жители на Живерни се зъбят, но други пък приветстват случващото се. Да ви кажа честно — изобщо не ми пука.

Имам си други занимания. Тази сутрин подреждам спомените си. Все неща от преди войната, например черно-бели снимки и какво ли не, с една дума, реликви, които не интересуват никого, освен такива като мен. Вече разбрахте, че реших да обърна наопаки гаража си, за да намеря онази стара дебела картонена кутия, завързана с ленена връв. Бе скрита под три реда видеокасети, грамофонни плочи и купчина извлечения от банка „Креди Агрикол“. Сгънах на четири покривката на масата, за да мога да подредя снимките.

След моторите на дървосекачите преди час, сирената ме върна към действителността също като алармата на будилник, който сутрин разпръсва сънищата ви. Разбирате какво искам да кажа, нали? Сирената на ченгетата виеше по Кралския път. А миг преди това се канех да напоя със сълзи единствената важна снимка. Беше чак на дъното. Снимка на един клас в Живерни от учебната 1936–1937 година. Да, не е от вчера. Разглеждах двадесетината ученици, които послушно седяха на задниците си върху три дървени скамейки. Имената на децата са написани на гърба, само че не ми се налага да обръщам снимката.

На пейката Албер Розалба е седнал до мен. Естествено. Дълго гледах лицето на Албер. Снимката сигурно е правена след началото на учебната година, около Голяма задушница, там някъде.

Преди драмата.

И точно тогава сирената на ченгетата ми проглуши ушите…

Станах, нали не се съмнявате в това… Сякаш пазачът в затвора не бърза към върха на кулата си при сигнал тревога! Така че направо изтичах до прозореца… Е, малко пресилено е да казвам „изтичах“… Взех си бастуна, с мъка се отправих натам и дискретно вдигнах пердето с него. Нищичко не изпуснах. Нямаше как да не ги видя. Излязло бе цялото кралско войнство. Три коли със сирени. Че и със светещите буркани.

Какво да кажа — на инспектор Серенак може да се разчита!