Мишел Бюси
Черните лилии (52)

51

— Казвам ти, че няма никой — казва Фанет. Момиченцето наблюдава внимателно двора на мелницата. Проядените й от червеи перки се мокрят в потока. Върху каменната ограда на кладенеца има ръждясала кофа, обрасла с мъх. Грамадната сянка на черешовото дърво витае над почти целия двор.

Пол настоява:

— Ами, да видим…

Чука на тежката дървена врата. И той на свой ред спира поглед върху сенките, които танцуват по голата земя на двора. Като че ли предметите, стените, камъните са били оставени там, на слънце, да съхнат за вечността.

— Права си, направо тръпки ме побиват от тази мелница — казва Пол.

— Всъщност не е така — отговаря Фанет. — Струва ми се, че след години щеше да ми хареса да живея на такова място. Сигурно е хубаво да живееш в къща, която изобщо не прилича на другите.

Сигурно понякога Пол ме намира за странна.

Пол обикаля мелницата и се опитва да погледне вътре през един прозорец на първия етаж. Вдига очи към кулата, а после се обръща към Фанет и несръчно криви уста, сгърчва пръсти и ги извива надолу, все едно че има дълги нокти.

— Сигурен съм, че тук живее вещи-и-и-ца, Фааанет… Тя мра-а-а-зи живописта и ще ни…

— Не казвай това!

Пол се страхува. Виждам това. Прави се на храбър, но го е шубе!

Изведнъж от другата страна на мелницата се чува вой на куче.

— По дяволите! Да се махаме оттук!

Пол сграбчва ръката на Фанет, но тя избухва в смях.

— Глупак! Ами че това е Нептун! Той винаги спи под сянката на дървото.

Фанет има право. След няколко секунди Нептун се приближава към децата, джафка още веднъж, а после се отърква в краката на момиченцето. То се навежда към немската овчарка.

— Нептун, ти познаваше добре Джеймс. Вчера го видя на полето. Ти го намери. Ти го подуши. Къде е сега?

Поне ти, Нептун, знаеш, че не съм луда!

Нептун сяда на задните си лапи. Дълго гледа Фанет. Погледът му за миг проследява една пеперуда, а после се завлича под сянката на черешовото дърво като уморен гущер. Фанет го следи с очи. Изумена вижда, че Пол се е покатерил на дървото.

— Ама ти си откачил, Пол! Какво правиш?!

Отговор няма. Фанет настоява:

— Черешите не са узрели! Ама че си глупав!

— Не, не съм се качил за това! — прошепва Пол.

В следващия миг момчето вече е слязло от дървото. В ръката му блестят две сребърни панделки.

Понякога Пол наистина е глупав. Ако си мисли, че трябва да се прави на Тарзан, за да го обичам…

— Това — обяснява Пол като си поема дъх — се слага заради птиците. За да ги плаши, когато се навъртат около хубавите плодове.

Скача, вдига малко прах, а после пада на едно коляно и протяга ръце като средновековен рицар.

— За теб, принцесо, сребро, за да заблестят косите ти, за да те пазят винаги от лешояди, когато заминеш на другия край на света и станеш известна.

Фанет се опитва да сдържи сълзите си! Това е много, твърде много за малко момиче като нея! Изчезването на Джеймс, караниците с майка й заради рисуването, заради баща й, заради всичко, конкурсът на фондация „Робинсън“, „Лилиите“, които рисува, и най-вече Пол с неговите романтични хрумки!

Много си глупав, Пол. Много!

Фанет развива сребърните панделки с едната си ръка, а с другата гали бузата на Пол.

— Стани, глупак такъв!

После се навежда чак до устата му и поставя там една целувка.

Пол става полека и взема Фанет в ръцете си.

— Хайде, отиваме си. Наистина сме побъркани. Вчера е имало мъртвец, а преди няколко дни още един човек бе убит. Би трябвало да оставим ченгетата да си вършат работата. Опасно е, не можем да стоим така…

— Ами Джеймс? Аз трябва да…

— Не е тук, той не е тук… няма никого. Фанет, ако си сигурна в себе си, трябва да говориш с полицията! Никога не се знае. Може би смъртта на Джеймс има връзка с оня тип, дето са го убили. Знаеш какво искам да кажа, убийството, за което всички в селото говорят.

Отговорът на Фанет е безапелационен.

— Не!

Не! Не! Не ме карай да се съмнявам в себе си, Пол. Не!

— Но кой ще ти повярва, Фанет? Никой. Джеймс си живееше като клошар. И никой не му обръщаше внимание.

Двамата спират за миг на Кралския път, изчакват да минат колите и пресичат. Няколко рехави облаци се закачат на хълмовете покрай Сена. Двете деца тръгват към Живерни, без да бързат. Изведнъж Пол се спира.

— Ами учителката? Защо не поговориш с нея? Тя обича живописта. Тя ни каза за този конкурс за млади художници на фондация „Робинсън“. Може пък случайно да е засякла някъде Джеймс, да го е срещнала… Във всички случаи тя ще те разбере… А и ще знае какво да правим…

— Мислиш ли?

Много минувачи вървят заедно с децата по улицата. Пол се върти в кръг.

— Сигурен съм. ТОВА е най-доброто решение.

Навежда се към Фанет, сякаш за да й довери нещо.

— Ще ти доверя нещо, Фанет. Забелязах, че и учителката носи в косите си сребърни панделки. Мисля, че по тях можеш да познаеш принцесите по улиците на Живерни.

Фанет хваща ръката му.

Бих искала времето да спре. Пол и аз да не мърдаме оттук, а хората, които вървят до нас, да се превърнат в декор, като в киното.

— Трябва да ми обещаеш нещо, Фанет!

Ръцете им се сплитат една в друга като лиани.

— Трябва да довършиш рисунката си, Фанет. Трябва да спечелиш конкурса „Робинсън“ каквото и да се случи. Това сега е най-важното.

— Всъщност не знам…

— Така би ти казал и Джеймс, Фанет, знаеш това. Джеймс би искал точно това…