Мишел Бюси
Черните лилии (46)

45

Лоренс Серенак вдига телефона с усещане за тревога. Радко го търсят на домашния му телефон, и то в един и половина през нощта. Гласът от другата страна не допринася за спокойствието му. Шепне неразбираеми думи. Лоренс различава само „родилно“ и „Съединените щати“.

— Кой е на телефона, мамка му?

Гласът става малко по-силен.

— Силвио е, шефе. Помощникът ви.

— Силвио, мамка му, един часът през нощта е… Говори по-силно, за бога, разбирам една дума от три.

Гласът става малко по-ясен.

— В родилното съм, шефе. Беатрис спи в стаята си, така че използвам това, за да ви се обадя. Излязох във фоайето… Има нещо ново!

— А, значи това е големият ден?! Искал си любимият ти шеф да научи пръв. Поздрави Беат…

— Не, не — прекъсва го Силвио. — Не ви се обаждам заради бебето, а заради разследването. В него има нещо ново. За бебето и Беатрис — още чакаме. Преди малко дойдохме по спешност в родилното отделение на болницата във Вернон. Беатрис мислеше, че има контракции. Чакахме цели два часа в спешното отделение. За нищо! Само за да чуем, че моментът на раждането още не бил настъпил и че бебето било добре, на топло, че всичко било наред. Така че да сме били спокойни. Само че Беа толкова настояваше, че накрая й дадоха стая. Впрочем, шефе, Беатрис ви поздравява.

— И аз също. Пожелай й на добър час…

Серенак се прозява.

— Хайде, Силвио, кажи ми каква е сензационната новина…

— Впрочем — отвръща Силвио, сякаш не го е чул — как мина вашият ден в градините на Моне?

— Смущаващо, обезпокоително, странно. Ами при тебе в Музея за изобразително изкуство в Руан?

Бенавидиш се колебае, преди да отговори:

— Образователно, поучително…

— За това ли ми се обаждаш?

— Не. Научих доста неща там, но те още повече усложняват картината. Информацията трябва да се осмисли…

Чува се шум от стъпки, който за няколко секунди заглушава гласа на Силвио.

— Чакайте малко, шефе, карат на носилка някаква хлапачка и ми се струва, че количката е по-голяма от асансьора…

Серенак търпи известно време, но после нервно крещи:

— Наред ли е всичко вече? Хайде, какво научи! Изплюй камъчето най-сетне! Сподели новината!

— Смешно е, шефе!

Серенак въздъхва и пита:

— Е, свършиха ли с носилката?

— Да, но мина почти вертикално!

— Виждам, че се забавляваш, Силвио…

— Опитвам се да се впиша в обстановката, шефе…

— Добре, добре. Ще продължиш да ми задаваш гатанки до разсъмване ли?

— Открих Алин Малтера.

Лоренс Серенак преглъща една ругатня.

— За сексбомбата на токчета ли говориш? За любовницата на Морвал, дето работи в някаква галерия в Бостън?

— Аха, за нея. Заради часовата разлика все не успявах да се свържа през деня. Обаче най-накрая я хванах преди петнадесет минути. Сигурно сега на Източния бряг е осем часът.

— Е, научи ли нещо от нея?

— За убийството на Морвал — не. Изглежда, има желязно алиби. Сутринта на престъплението е излизала от някакво нощно заведение в предградията на Ню Йорк… Чакайте… „Крейзи Болдхед“ — чете Силвио, — с цяла сюрия свидетели. Ще трябва да проверим, но…

— Ще проверим, Силвио, но очевидно дамата не е от типа жени, дето се прибират сами у дома… А по отношение на работата й — живопис, галерии, колекции… виждаш ли някаква връзка с Морвал?

— Вече никаква, поне според онова, което ми каза. Ами че тя вече десет години няма новини от офталмолога.

— Какво мислиш?

— Нещо бързаше. Така че ме прекъсна. Помнеше, че бил луд на тема картини на Клод Моне, но че навремето това било „всеобща мания“. Точно тези думи употреби…

— Все още ли работи за фондация „Робинсън“?

— Да. По думите й се занимава с обмена между Франция и Съединените щати. Изложби, размяна на художници от двете страни на океана, размяна на картини…

— На какво ниво?

— Ами почти ми намекна, че е на „ти“ с художниците, които са на мода на двата континента, и че едва ли не взема картините от ателиетата им и ги носи под мишница… Само че на практика прави представяния, по време на които предлага шампанско, бисквити и деколтето си зад маса с бяла покривка.

— М-да… Ще трябва да научим повечко за тази прословута фондация „Тиъдър Робинсън“…

Лоренс се прозява отново.

— Впрочем, Силвио, не искам да те обидя, но хубавицата Алин не ти е казала кой знае какво… Струваше ли си да ми звъниш посред нощ?

Силвио отново шепне:

— Има още нещо, шефе…

— А-а-а…

Серенак наостря уши, но не прекъсва помощника си.

— Според Алин Малтера, тя е излизала петнадесетина пъти с Морвал, а снимката е от една от тези срещи… Били са в клуб „Зед“ на „Рю дез Англе“ в Париж, Петнайсети район… Преди десет години. Тогава Алин Малтера е била на двадесет и две… Не била особено нахакана, той имал пари и всичко вървяло добре, докато…

— Говори по-високо, мамка му!

— Докато не забременяла!

— Какво?!

— Каквото чувате.

— Ами тя… задържала ли е детето?

— Не.

— Как така „не“?

— Ами не. Абортирала е.

— Сигурно ли е? Тя ли ти го каза?

— Тя ми го каза. На двадесет и две години едва ли е била от типа жени, дето са готови да станат самотни майки…

— Морвал бил ли е в течение?

— Да, пуснал е в ход връзките си в медицинските среди и платил всичко… Според нея…

— Тогава се връщаме в отправната точка… Не сме напреднали много по отношение на мотива за убийството…

Във фоайето пак се чува шум от стъпки. Нейде далеч вие сирена на линейка. Бенавидиш изчаква малко и продължава:

— Освен че хлапето би могло да е на десет или единадесет години…

— Няма хлапе, абортирала е…

— Е, да, но…

— Няма дете, Силвио…

— Може и да лъже…

— Тогава защо ще ти разправя, че е забременяла?

Следва дълго мълчание. Гласът на Бенавидиш става малко по-висок:

— Може да не е била само тя?

— Как така „не е била само тя“?

— Не е била единствената, която е забременяла от Жером Морвал!

Ново дълго мълчание. Бенавидиш продължава. Сега говори още по-високо:

— Мисля си, например, за петата любовница, шефе. Онази, дето го глези в хола на дома му. Момичето със синята престилка, което не можахме да идентифицираме. Може би, ако успеем да пробием кода, онези проклети номера на снимките де…

В слушалката Серенак чува стъпки и му се струва, че старшата сестра тича към Бенавидиш, за да му каже, че е прекалил…

— Дявол да го вземе, Силвио, объркваш ме с твоите хипотези, които все се въртят около трите ти тъпи колони…

После въздиша.

— Да се опитаме малко да поспим. Утре ставаме рано, за да се потопим в канала на Живерни. Така че не забравяй рибарската си мрежа.