Мишел Бюси
Черните лилии (43)

42

— Ела, Фанет!

Венсан настоява:

— Хайде, Фанет, ела да играем!

— Не! Нали виждаш, че рисувам!

Фанет се опитва да съсредоточи вниманието си върху една лилия. Самотна лилия, която плува далеч от основната група. Листото й е почти с форма на сърце, а цветът е малък, току-що се е родила… Четката се плъзга по платното. Фанет отново се мъчи да се съсредоточи.

Нещо проплаква зад гърба ми. А, плачещата върба е намерила някой, който да пролива повече сълзи от нея. Мери! Ох, дано да млъкне, не понасям острото й гласче, само да млъкне.

— Мамите, вие мамите, писна ми, писна ми. Искам да се прибера!

Не усещам само сълзите й зад гърба си. Там е и Венсан, който диша във врата ми и гледа през рамото ми.

— Върви да играеш с Мери!

— Ама тя само плаче, а и никак не е интересна.

Няма да се махне. Не, Венсан няма да мръдне от мястото си. Способен е да стои така часове наред. Би бил невероятен художник. Неговият номер в живота е да наблюдава. Само че му липсва въображение.

Мери продължава да вика, да тича около момичето, да се кикоти, да се възползва от ситуацията. Фанет се опитва да отстоява територията си и да бъде егоистка, както й бе казал Джеймс.

Появява се Камий. Задъхан е.

Не, няма да престанат! Само този липсваше!

Крие големия си корем под ризата.

— Умирам от глад, ще си почина малко.

Гледа Фанет, която е заета с рисуването.

— Я гледай! Венсан, Фанет! Чудесно, че сте тук, защото имам една гатанка за вас! За лилиите. Знаете ли, че удвояват всеки ден размера си? Така… Слушате ли ме? Ако приемем, например че на лилиите им трябват сто дни, за да покрият цялото езеро, колко ще са им необходими, за да покрият половината?

— Ами — петдесет дни. Глупава гатанка! — заявява Венсан.

— Ти какво ще кажеш, Фанет?

Все ми е едно, Камий, само ако знаеш колко ми е все едно!

— Не знам. Същото като Венсан. Петдесет дни.

Камий тържествува.

Ако някой ден вземе, че стане учител, ще бъде най-досадният от всички.

— Бях сигурен, че ще паднете в капана! Отговорът, естествено, не е петдесет, а деветдесет и девет!

— Защо? — пита Венсан.

— Не се опитвай да разбереш! — подхвърля Камий презрително. — Ти какво мислиш, Фанет? Загря ли?

По дяволите!

— Рисувам…

Камий подскача от крак на крак върху японския мост. Грамадни петна пот се показват върху ризата под мишниците му.

— Окей, окей, рисуваш, разбрах. Още една гатанка, последната и после ви оставям ни мира. Знаете ли как е латинското име на лилиите?

Ама че трудна гатанка! Не мога да го понасям! Наистина!

— Нямате никаква представа?

Фанет и Венсан не отговарят. Това не смущава Камий, напротив. Той къса едно листо глициния и го хвърля в езерото.

— Е, добре, nymphea, тъпаци. Идва от гръцки, а там името е numphaia. Френската дума е nenuphar^[1]. А знаете ли как е на английски?

Не, не, този ад няма да престане!

Камий дори не изчаква някой да отговори. Кани се да увисне на един клон на глициниите, но той изпращява в ръката му и момчето се отказва.

— Water-lily! — заявява той.

Колко е доволен от ролята си. Но ме нервира, ох, как ме нервира! Въпреки че трябва да призная, че water-lily е много по-красиво име от nenuphar… Но най-ми харесва nymphea!

Камий се навежда над платното на Фанет. Мирише на пот.

— Какво правиш, Фанет? Копираш „Лилиите“ на Моне ли? — Не!

— Ама нали виждам!

Камий винаги вади на показ знанията си. Проблемът му обаче е, че знае всичко, но не разбира нищо.

— Не, идиот такъв! Не! Това, че рисувам същото като Моне, съвсем не значи, че го рисувам по същия начин.

Камий вдига рамене.

— Моне е нарисувал страшно много лилии. Твоите непременно ще приличат на някои от неговите. Нарисувал е дори tondo… Знаеш ли какво е tondo?

Ще го фрасна с четката по лицето. Само така ще разбере колко трудно го понасям… Той винаги задава въпроси и сам си отговаря…

— Означава кръгло платно. Такова е изложено във…

О-о-о-х, не издържам…

— Идвате ли, момчета? — това е гласът на Мери, в който вече няма сълзи.

Камий въздиша, а Венсан се смее.

— Струва ми се, че ще я хвърля в езерото. Ще можеш ли да нарисуваш това, Фанет? „Mary in the water-lilies“^[2].

Венсан продължава да се смее и избутва лекичко Камий по моста.

— Ще те оставим да работиш! — заявява Венсан. — Хайде, Камий, ела.

Понякога Венсан ме разбира. Понякога не, понякога да. Като преди малко.

Фанет най-сетне е сама. Наблюдава внимателно отражението на плачещите върби в езерото, което се пресича в листата на лилиите. Спомня си онова, на което я е научил Джеймс през последните няколко дни: убежната точка, убежните линии…

Ако съм запомнила добре, оригиналността на „Лилиите“ на Клод Моне се състои в това, че композицията на картините почива върху две противоположни убежни линии. Едната убежна линия е линията на цветовете и листата на лилиите, която в едър план съответства на водата. Джеймс я нарича линия на хоризонта. Е, щом това му прави удоволствие… Но съществува и втора линия, линията на отраженията във водата: цветовете на глициниите по двата бряга, клоните на върбата, слънчевата светлина, сенките от облаците, които се оглеждат обратно във водата като в огледало. Според Джеймс тези линии също са убежни — вертикални. „Това е тайната на «Лилиите»“, казва Джеймс… Е, добре, не виждам никаква магия в тази тайна… И не е необходимо да се казваш Джеймс или Клод Моне, за да я откриеш… Трябва само да погледнеш езерото. Ясно е като бял ден, че двете линии бягат една от друга… Е, не точно бягат… Големи думи. Защото и езерото, и листата, залепнали за него, си остават неподвижни. Искам да кажа, че не мърдат от мястото си. Няма никакво движение, ама никакво. Има илюзия за движение, съгласна съм. Само че няма такова!

Сега, когато съм сама, почти ми се иска да съм с останалите, да тичам заедно с тях около езерото! Но не… Джеймс каза, че трябва да съм егоистка. Да мисля за таланта си, за конкурса на фондация „Робинсън“. Ще ида при тях по-късно…

Фанет се навежда над палитрата и грижливо смесва цветове. Изведнъж спира. Черното! Черният цвят е свършил!

Тъкмо се кани да нададе вой, когато усеща, че до нея е Пол. Познава го по миризмата на окосена трева.

— Ку-ку!

— Пол! Къде беше?

— Играхме шест пъти на криеница! Така че съм добре.

Пол се навежда над платното:

— Охо! Рисунката ти е страхотна, Фанет!

— Надявам се. За конкурса на фондация „Робинсън“. Мисля, че ще бъда единствената, която ще даде нещо на учителката.

— Учудваш ме… Та ти ще спечелиш! Сигурно е, че ще спечелиш. Стилът ти на рисуване е доста готин.

— Можеш ли да се обзаложиш?! Е, все пак имам нещо наум. Джеймс ми го подсказа.

— Твоят американски художник?

— Да, ще ида при него след училище. Сигурно спи в житните поля още от снощи. Ще му покажа рисунката. Благодарение на неговите съвети имам известен шанс… Наистина, той бързо се уморява. Повече спи, отколкото рисува. Но както и да е…

— Интересно. Платното ти не прилича на „Лилиите“ на Моне…

Фанет целува Пол по бузата.

Обожавам Пол!!!

— Страхотен си! Точно това исках! Моята идея може да се обясни с две думи. Когато гледаш някоя картина с лилии на Моне, имаш усещането, как да се изразя, че… че потъваш в нея, че прекосяваш пейзажа, че влизаш в нещо като кладенец или че пропадаш в пясък. Разбираш ли? Това е искал и Моне: дремеща вода, впечатление, че прекосяваш цял един живот… А аз искам да направя обратното. Пред моите „Лилии“ човек трябва да има усещането, че се носи по водата, че може да скочи в нея, да подскочи и да полети! Водата е жива! Искам да нарисувам лилиите така, както би ги нарисувал Моне, ако беше на единадесет години — като дъга!

Пол я съзерцава с безкрайна нежност.

— Не разбирам всичко, което казваш, Фанет.

— Не е важно, Пол. Всичко това не е толкова важно. А знаеш ли какво е правел Моне с големите пана лилии, които не е харесвал?

— Не.

— Давал ги е на децата в розовата си къща! Когато са били на нашите години. Правели книжни лодки от отхвърлените пана. В тинята на Епт и Сена може да има още пана с лилии. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, Фанет…

Пол замълчава.

— Напротив, нещата са важни, сериозни — казва след малко той. — Давам си сметка, че ти си от друга планета и че един ден ще заминеш далеч оттук. Ще станеш прочута и така нататък, и така нататък. Но знаеш ли, най-страхотното е, че през целия си живот ще мога да разказвам, че съм те познавал, че съм бил с теб, тук, на японския мост… И дори…

— И дори…

— И дори, че съм те целунал…

Това не е истина, Пол, не е истина! Но когато ми говориш подобни неща, цялата треперя.

Лилиите се носят бавно по езерото. Фанет настръхва, потреперва и притваря очи. Пол нежно докосва с устни устните на момиченцето.

— И дори — прошепва Фанет — ще можеш да разказваш, че съм ти обещала да се оженим и да живеем заедно в голяма къща, да имаме деца. Ще стане точна така.

— Ти си…

Глициниите се размърдват и шумят.

Венсан изскача от гърчещите се лиани като дивак, който излиза от джунглата. Гледа Пол и Фанет със странна настойчивост. Погледът му е особен и празен като погледа на човек, който ги е шпионирал от дълго време.

Плаши ме. Венсан все повече и повече ме плаши.

— Какво правите? — пита Венсан. И гласът му е празен.