Мишел Бюси
Черните лилии (40)

39

Стълбите в къщата на Моне скърцат под стъпките на инспектор Лоренс Серенак. Той се опитва да прогони непотребните си мисли и вътрешния глас, наподобяващ гласа на ангел хранител, който нашепва на инстинкта му на ченге да бяга, защото го чака капан, защото стълбата води към стаите на Моне, където той няма никаква работа. Защо върви след това момиче, след като напълно е изгубил контрол над думите и действията си? Впрочем лесно е да заглуши гласа на ангела хранител. Стига само да си спомни как преди миг Стефани полетя по стълбите, а стегнатите й в роклята на гейша крака заподскачаха нагоре, отправяйки му покана като две препускащи зверчета… Покана да се държи недискретно. Когато Серенак стига на етажа, Стефани е застанала в рамката на вратата. В коридора между стаята и банята. Стои изправена като авторитетен гид. Стегната в роклята си, по-скъпоценна и крехка от порцеланова ваза.

— Апартаментите на Моне. По-класически, признавам. По-интимни. Лоренс, като че ли не се чувствате добре…

Тя влиза в първата стая и сяда на леглото. Огромната пухена завивка я поглъща от бедрата до бюста.

— Дойде ли часът за разпити? В ръцете ви съм, инспекторе.

Неспокойният поглед на Лоренс Серенак обгръща кремавата тъкан, опъната на стената, украсата на леглото с цвят на старо злато, черния мрамор на камината, златните свещници, таблата на леглото от акажу.

— Хайде, инспекторе, отпуснете се. Снощи със съпруга ми сте били по-красноречив!

Лоренс не отвръща на предизвикателството. И двамата мълчат. Инспекторът не се приближава до леглото. Веселите пламъчета в очите на Стефани постепенно се размиват и се превръщат в светлини на меланхоличен фар. Учителката се надига.

— Тогава ще започна беседата. Инспекторе, знаете ли историята на Луиз, която събирала глухарчета?

Серенак я наблюдава. С учудване, но и с любопитство.

— Не, разбира се — продължава Стефани. — А е хубава. Луиз е нещо като Пепеляшка. Нашата Пепеляшка, тук, в Живерни. Разказват, че била дъщеря на селяни. Била очарователна. Най-красивата девойка в селото, свежа и невинна. Около хиляда и деветстотната година позирала на художниците. Всъщност предимно на Радински, обещаващ чешки художник, който дошъл при Моне и американските художници. Бил красив и не само художник, но и прочут пианист… Возел се в невероятна за онова време кола — 222 Z^[1]… Влюбил се в малката събирачка на глухарчета. Оженил се за нея и я отвел в дома си… Селянката Луиз станала принцеса на Бохемия… Клод Моне купил ненужната им вече кола за сина си Мишел^[2], който няколко месеца по-късно я разбил в едно дърво на авеню „Тиер“ във Вернон. Като изключим края, историята е прекрасна, нали?

Лоренс Серенак едва се въздържа да не се приближи, да падне и да потъне на свой ред в леглото. Кръвта пулсира в слепоочията му.

— Защо ми разказвате това, Стефани?

— Отгатнете…

Тя бавно се надига от леглото и сякаш плува във вана от пера…

— Ще ви направя едно признание, инспекторе. Отдавна не съм оставала сама в стая с мъж, с друг мъж, освен съпруга ми. Отдавна не съм се смяла, докато се изкачвам по стълби пред някой мъж. Отдавна не съм разговаряла за пейзажи, живопис, за стиховете на Арагон с младеж, който е на повече от единадесет години и който е способен да ме слуша…

Серенак мисли за Морвал, но не прекъсва Стефани.

— Отдавна чакам този миг, инспекторе. Бих казала, че го чакам цял живот…

Мълчание.

— Чаках някой да дойде.

Да гледа нещо, каквото и да е, само не Стефани: разтопените свещи, олющената боя по стената…

— Не задължително чешки художник… Просто някой.

Дори гласът й е лилав…

— Само че, ако ми бяха казали, че ще бъде ченге…

Стефани скача от леглото и пътьом хваща Серенак за ръката.

— Елате, трябва да нагледам учениците си.

Завлича го до един прозорец и протяга ръка към дузина ученици, които тичат из градината.

— Погледнете парка, инспекторе, розите, парниците, езерото. Ще ви разкрия още една тайна. Живерни е клопка. Красив декор, така е. Кой би искал да живее другаде? Толкова красиво село… Само че декорът е замръзнал. Вкаменен. Забранено е къщите да се украсяват по различен начин, да се боядисват в друг цвят, да се откъсне дори най-нищожното цвете… Забраняват го цели десет закона. Всички тук живеем в картина. Заковани сме към стената. Хората смятат, че се намират в центъра на света, че си струва да се преместят и да живеят тук, но накрая пейзажът и декорът ги поглъщат, защото отделят капки лак, който ги залепва за стената. Ежедневният лак на примирението… на отказването… Легендата за Луиз, станала принцеса на Бохемия, е само легенда. Такива неща не се случват… Вече не се случват…

Внезапно вижда три деца, които искат да минат през алея с цветя, и им извиква:

— Заобиколете!

Треперещият Лоренс Серенак трескаво търси някаква тема, за да сложи край на меланхоличното настроение на Стефани и за да устои на собственото си желание да я притисне в ръцете си веднага, начаса. Погледът му се спира върху цветята в градината, забелязва хармонията от цветове и за миг е покорен от красотата на парка.

— Вярно ли е онова, което разказва Арагон в книгата си? Че Моне не можел да понесе вида на увехнало цвете и всяка нощ градинарите засаждали там ново, за да вижда свежи цветове всяка сутрин, сякаш цялата градина е била пребоядисана?

Маневрата като че ли има успех, защото Стефани се усмихва.

— Не, не, преувеличава. Значи сте прочели „Орелиен“?

— Разбира се… Прочетох книгата и мисля, че я разбрах. Голям роман за невъзможната любов. Според Арагон няма щастлива любов… Това ли е посланието?

— Така е смятал Арагон, когато е писал книгата. В онзи момент не е изживявал щастлива любов. Но все пак, по-късно той ще изживее най-красивата, най-продължителната и вечна любовна история с Елза. Знаете това, нали? Бил е луд по нея…

Лоренс се обръща. Полуотворените устни на Стефани са побледнели. Бори се със себе си да не сложи ръка върху треперещата й уста, да не погали крехкия й профил на порцеланова статуетка.

— Странно момиче сте, Стефани…

— А вие, инспекторе, притежавате дарбата да предразполагате към откровения… Ще ви призная, че в разпитите сте доста по-ловък от впечатлението, което си създадох от думите на съпруга ми. По онова, което пожела да сподели с мен… Не, инспекторе, ще ви разочаровам: не съм странна, напротив, печално банална съм…

Учителката изчаква малко, колебае се, но после изстрелва на един дъх:

— Казах ви, че съм банална. Бих искала да имам дете, собствено дете, но мисля, че мъжът ми не може да ми го даде. Дали по тази причина вече не го обичам? Дори не мисля за него. Струва ми се, като се обръщам назад, че никога не съм го обичала… Беше тук. На разположение. Обичаше ме. Случих с него. Както виждате, инспекторе, наистина съм банална жена. Впримчена. Като толкова други. Фактът, че съм красива, че съм родена в Живерни, че обожавам учениците си, не променя нищо…

Лоренс поставя ръката си върху тази на Стефани. Двете ръце заедно обхващат парапета от ковано желязо, боядисан в зелено.

— Защо ми признавате тези неща? Защо на мен?

Стефани го оглежда от главата до петите. Смее се. Не си ли дава сметка, че очите й, поне те, са единствени в света?

— Не си правете илюзии, инспекторе! И не си въобразявайте разни неща… Не го направих нито за усмивката ви на негодник, нито заради прекалено разтворената ви риза или заради очите ви с цвят на лешник, които издават всичките ви чувства. Не си мислете и че ви намирам за очарователен. Направих го само защото…

Ръката й се изплъзва…

— И аз като Луиз, малката събирачка на глухарчета, която била очарована от каретата 222 Z, се влюбих във вашия „Тайгър Триумф“ — смее се тя. — И може би заради начина, по който галите Нептун.

Приближава се.

— Последно, инспекторе. Важно е. Пак ви доверявам нещо… Това, че вече не обичам съпруга си, не го прави убиец. Дори напротив…

Серенак не отговаря. Осъзнава, че на петдесетина метра от тях хората в колите, които се движат по Кралския път, постоянно обръщат глави към къщата на Моне и ги виждат, застанали пред прозореца като любовници на балкон…

Полудели ли са и двамата?

Той ли е полудял?

— Мисля, че е време да се заема с децата — казва Стефани.

Серенак остава сам. Чува отдалечаващите се стъпки на учителката. Сърцето му бие лудо, сякаш ще изскочи през разтворената риза, а мислите почти взривяват черепа му.

Коя е Стефани?

Фатална жена или изгубено момиче?