Мишел Бюси
Черните лилии (37)

36

Втори поред ден в Живерни грее слънце! Повярвайте ми, за този сезон това е цяло чудо.

Вървя по Кралския път. Колкото повече остарявам, толкова повече се чудя и мая на туристите, които висят повече от час на опашка, за да влязат в градините на улица „Клод Моне“! Заемат повече от двеста квадратни метра от тротоара. Достатъчно е само човек да се разходи по Кралския път и оттам през зелената бариера да види градините и къщата на Моне. При това, без да чака. Може също така да направи незабравими снимки и дори да усети аромата на цветята.

Колите се нижат една след друга, докосвани от растенията, които разделят пътя от алеята за велосипедисти. Когато минава по-забързана кола, листата потръпват като обхванати от спазми. Сред тях има и автомобили на местни момчета, които работят във Вернон и от години не обръщат глава към розовата къща със зелените капаци. За тях Кралският път е просто шосе D5 — пътят за Вернон и нищо друго.

Аз обаче разполагам с време да се любувам на цветята. Разбира се, няма да примирам и да ви разказвам колко прекрасни са градините. Катедралата с розите^[1], дамският кръг^[2], нормандската градинка с водопадите от повет, масивът от розови лалета, незабравки… неизброими шедьоври.

Ами че кой е казал противното?

Един ден Амаду Канди ми разказа, че още преди десет години в едно японско село, насред полето, имало точно копие на къщата на Моне с култивираното пространство наоколо, с нормандската градинка, дамския кръг и езерото. Не вярвате ли? Ами аз видях снимки. Не можеш да познаеш кое е автентичното Живерни и кое — имитацията! Ще ми кажете, че снимките могат да се обработят както човек иска… Да, ама все пак що за хрумване е да се построи второ Живерни в Япония?! Наистина не мога да разбера, умът ми не го побира.

Ще ви призная нещо: от години не съм влизала в градините на Моне. Искам да кажа: в тези, които са в Живерни. Прекалено много хора се мотаят там. Хиляди туристи, които се трупат, настъпват ви… Не, не, това вече не е място за старица като мен. А и когато посетят къщата, туристите се учудват, че тя всъщност не прилича на галерия: няма никакви картини от майстора, никакви пана с водни лилии, с японския мост или с тополите. Само къща, ателие и градина. За да се видят картините на Моне, човек трябва да отиде в Оранжерията и в музея „Мармотан“ в Париж, или във Вернон… Така де, като си направя равносметка, много си ми е добре зад бариерата. Пък и моите чувства вълнуват единствено мен. Трябва само да притворя очи и вече виждам смайващата красота на градините.

Запаметени са завинаги. Повярвайте ми.

Ама тези смахнатите в колите продължават парада си по Кралския път. Току-що профуча една тойота с над сто километра в час! Може би не знаете, но Клод Моне е платил да асфалтират пътя преди стотина години, защото прахът се наслагвал върху цветята! По-добре щеше да направи, ако бе платил да построят отклонение! Защото сега какво е? Представете си картината: градината е разсечена на две от главното шосе на департамента и туристите минават отдолу през тунел.

Хубаво де… Сигурно ви е писнало от не особено интересните разсъждения на една старица от Живерни за развитието на селото и околностите. Разбирам ви. Сигурно се питате каква игра играя… Нали това ви интересува, признайте си! Каква е моята роля в този случай? И в кой момент ще престана да шпионирам хората и ще се намеся в събитията? Как точно? Защо? Търпение, търпение. Още няколко дни или малко повече. Оставете ме да се възползвам от безразличието на всички към бабичката, на която никой не обръща внимание, не повече, отколкото на някой стълб или пътен знак, които винаги са били тук. Няма да повярвате, ако ви кажа, че знам края на тази история, но все пак имам нещо наум. Ще затворя скобите и повярвайте, няма да бъдете разочаровани!

Търпение, ако обичате. Оставете ме още малко да ви разкажа за градините на Моне. Бъдете внимателни, защото всяка подробност е от значение! През майските утрини учениците превземат с взлом градините и те стават шумни като същинско училище! Е, това, разбира се, зависи от способностите на учителката да предизвика у хлапетата интерес към живописта. А също и от това колко са изнервени децата. Зависи колко време са били затворени в автобуса… Понякога — цяла нощ. Има учителки садистки! Е, щом един път влязат в градините, се успокояват. Там е достатъчно само дискретно да наблюдават децата.

Хлапетата са като в обществена градина, в която обаче могат и да научат много неща. Попълват въпросник, после рисуват. Най-много да се удавят насред лилиите, няма други рискове.

По Кралския път минава бусът на хлебарница „Лорен“, приветства ме с клаксона и аз махвам с ръка. Ришар Лорен е последният търговец, който ме познава, като изключим Амаду Канди, галериста.

Много рекламни табла в Живерни се променят — на галерии, хотели, домове. Хората идват и си отиват. В Живерни има и приливи, и отливи, всичко се носи върху крилете на цъфтежа^[3]. Виждам това отдалеч. Както съм заседнала в пясъка…

Изчаквам малко…

Чувам бучене на мотор — „Тайгър Триумф“ Т 100. Паркира в уличка „Льорой“, при входа за групи. Сигурно и това ви се вижда странно. Старица на осемдесет и четири години да може да разпознае марката само по шума на мотора. А също и някой стар модел, който е почти антикварна рядкост. Само ако знаехте… Вярвайте ми, мога да различа шума от „Тайгър Триумф“ Т 100 сред хиляди.

Мили Боже, ами че как бих могла да забравя…

Забелязвам, че не само аз съм наострила уши. На Стефани Дюпен не й трябваше много време, за да се покаже на най-високия прозорец в къщата на Клод Моне. Лицето й е наполовина скрито в пълзящата лоза… Преструва се, че брои децата.

Да се обзаложим ли?

Усещам я как започва да трепери при шума на мотора. А уж внимателно гледа как децата тичат между лехите. Обзалагам се, че хлапетата от нейния клас поне известно време ще си правят каквото поискат…