Мишел Бюси
Черните лилии (34)

33

Силвио Бенавидиш придружава Жак Дюпен до изхода на управлението. Успява да изрече обичайните учтиви думи и завоалираните си извинения. Инспектор Бенавидиш има дарба за тези неща. Жак Дюпен е гневен. Качва се във форда си и предизвикателно пресича паркинга на улица „Карно“ с бясна скорост. Бенавидиш затваря очи, а после влиза обратно в управлението. Освен всичко друго, той има и търпението да изслушва душевните терзания на шефа си.

— Какво мислиш, Силвио?

— Че малко прекалихте, шефе. Притиснахте го доста силно, прекалено силно.

— Окей, да приемем, че това се дължи на окситанския ми темперамент.

— Не знам. На Дюпен не му е чиста работата, ако това искате да чуете. Но човек може да му влезе в положението. Има красива жена, на която съвсем естествено държи. Не оспорвате този факт, нали? Но това не го прави убиец…

— Мамка му, Силвио… Ами ботушите, които са му откраднали? Подобно твърдение е несериозно. Също и алибито му. Жена му ме увери, че сутринта на престъплението е отишъл на лов по ранни доби…

— Съгласен съм, че това е смущаващо, шефе. Ще се наложи да направим очна ставка. Но пък трябва да признаем, че отделните елементи на обвинението се натрупват прекалено лесно върху него… Най-напред снимката на жена му с Морвал, изпратена от някакъв мошеник… а после и тези ботуши, с които ходи на лов и които изчезват… Човек би казал, че някой има за цел обвиненията да паднат върху Жак Дюпен. А що се отнася за въпросния отпечатък, не само Жак Дюпен има нужда от алиби! Далеч не сме проверили всички жители на Живерни. Сблъскахме се със затворени врати, с празни къщи, а има и хора, които живеят постоянно в Париж. Ще ни трябва време, доста време…

— Мамка му!

Серенак хваща един оранжев ботуш. Държи го с два пръста за петата.

— Той е, Силвио! Не ме питай защо, но знам, че е Жак Дюпен!

Серенак неочаквано запраща оранжевия ботуш при ботушите върху етажерката отсреща.

— Точно попадение! — това е спокойният коментар на Силвио.

Шефът му мълчи невъзмутимо няколко секунди, а после внезапно повишава тон:

— Тъпчем на едно място, Силвио. Събери целия екип и да се срещнем след час.

С опънати до крайност нерви Лоренс Серенак се опитва да извлече полза от бурята в мозъка си. Заради това е събрал екипа на полицейското управление във Вернон. Светлото помещение със скъсани пердета на прозорците се къпе в слънце. Силвио Бенавидиш дреме в края на масата. Между две задрямвания чува как шефът му отново набляга върху отделните следи и изрежда впечатляващото количество задачи, които предстоят: да се идентифицират любовниците на Морвал и да се разпитат близките им; да се разрови нелегалният трафик с произведения на импресионистите и най-важното — да се притисне изкъсо Амаду Канди; да се научат повече неща за прословутата фондация „Тиъдър Робинсън“; да се разследва по-задълбочено трагедията с удавеното дете през хиляда деветстотин трийсет и седма година; да се разпитат още веднъж жителите на Живерни и най-вече съседите и близките на Морвал, онези, чиито ботуши не са били намерени в домовете им, а също и родители с деца на единадесет години… Да се поразтършува и около пациентите на офталмологичния кабинет.

Да, инспектор Серенак си дава сметка, че работата е твърде много за екип от пет души, които при това не са на пълен работен ден. Ще се наложи да ровят напосоки, да вярват на късмета си и да се надяват на добро попадение… Ами че полицаите са свикнали с подобни неща, така е през цялото време. Единствената мисия, която Серенак не поверява на колегите си, е проверката на алибито на Жак Дюпен… Запазва я за себе си… Да, шефът си има привилегии!

— Някакви други идеи, предложения?

Полицай Людовик Мори е изслушал как шефът му показва мускули и дава нареждания с умореното внимание на футболна резерва в съблекалнята. Слънцето топли гърба му и почти е подпалило тила му. По време на бурните изявления на Серенак той е гледал наредените пред него снимки от местопрестъплението: канала, моста, перачницата… също и краката на Жером Морвал върху брега и потопената във водата глава. Задава си въпроса защо на човек му идват идеи в точно определен момент, а не в друг, по-подходящ. Вдига ръка.

— Да, Людо?

— Просто хрумване, Лоренс… На този етап от разследването не мислиш ли, че бихме могли да поровим още в канала на Живерни?

— Какво искаш да кажеш? — пита Серенак и гласът му издава раздразнение. Като че ли вече не харесва обръщението на „ти“ на Мори.

Силвио Бенавидиш внезапно се събужда.

— Ами… — продължава Мори, — разровихме всичко от местопрестъплението, имаме снимки, отпечатъци, мостри. Разбира се, гледахме и в канала… Но не сме ровили в дълбочините му. Искам да кажа, не сме разбутали пясъка, за да видим какво има отдолу. Това ми хрумна, като гледах снимките… Дадох си сметка, че джобовете на Морвал са обърнати към водата. Някакъв предмет или нещо друго, независимо какво, биха могли да се изхлузят и да паднат там, да потънат в пясъка на дъното, да изчезнат.

Серенак прокарва ръка по челото си.

— Хрумването ти никак не е глупаво. Защо не, в края на краищата? Силвио, събуди ли се? Събери ми екип възможно най-бързо. В него да бъде включен седиментолог или някой с подобна специализация… Разбираш ли? Някой учен, който да може да определи с точност до ден датата на всяка мръсотия, която ще извадим от тинята в канала!

— Добре — отвръща Бенавидиш, като вдига клепачите си с усилието на щангист. — Всичко ще е готово за вдругиден. Напомням ви, че утре двамата с вас имаме задачи: денят ще е посветен на културното наследство… В програмата влизат посещение в градините на Клод Моне за вас, а за мен — посещение в Музея за изобразително изкуство в Руан.