Мишел Бюси
Черните лилии (33)

32

Силвио Бенавидиш напразно натъртва на последните си думи. Шефът му, изглежда, все още не приема нещата сериозно. Сипва си разсеяно още една чаша кафе и като че ли отново брои наум чифтовете ботуши. Помощникът му поднася своята чаша чай до устните си и се мръщи. Така е, като го пие без захар…

Серенак се обръща.

— Слушам те, Силвио, хайде, чакам да ме смаеш!

— Познавате ме, шефе — обяснява Силвио. — Разрових всичко, което се отнася до Живерни и историите с деца. И най-сетне в архивите на полицията открих…

Клати се в креслото, сложил е чашата чай на земята, рови из купа документи в краката си. Подава на шефа си полицейски доклад от управлението в Паси-сюр-Йор — пожълтял лист, съдържащ десетина реда. Серенак го поглъща. Нащърбената чаша затреперва в ръката му.

— Ще обобщя информацията, шефе. Историята няма да ви хареса. Засяга темата в друг аспект. Едно дете е намерено удавено в канала на река Епт, в Живерни. На същото място, където е убит Жером Морвал. Спазен е същият протокол, използван е същият ритуал, както се изразихте, като изключим удара с нож. Главата на детето е разбита с камък, преди да го потопят в потока.

Лоренс Серенак усеща огромен приток на адреналин. Чашата издрънчава върху масата от формика.

— Мили Боже… На колко години е било детето?

— Почти на единадесет, без няколко месеца…

Студена пот се стича по челото на инспектора.

— Мамка му…

Бенавидиш се хваща за облегалките на креслото, сякаш се дави в него.

— Появява се и още една спънка, шефе, една неприятна подробност… Това ужасно събитие е станало преди дяволски много години.

После замълчава, сякаш се бои от реакцията на Серенак.

— За да бъдем точни, случило се е през хиляда деветстотин трийсет и седма година… — добавя той накрая.

Серенак се сгромолясва върху канапето с оранжева кувертюра, а очите му отново се впиват в пожълтелия лист.

— През хиляда деветстотин трийсет и седма година! Каква е тази история, за бога!? Единадесетгодишно дете умира точно на същото място като Морвал, убито е по същия начин, но… през хиляда деветстотин трийсет и седма! Що за безумие?

— Не знам, шефе… Хвърлете още един поглед — всичко е записано в полицейски доклад на Паси. На пръв поглед няма нищо общо със… Навремето полицаите просто са констатирали нещастен случай. Детето се е подхлъзнало на камък, разбило си е черепа и се е удавило. Глупаво стечение на обстоятелствата. Нещастен случай. Край. Толкова.

— Как се е казвало детето?

— Албер Розалба. Семейството е напуснало Живерни малко след трагедията. Няма никакви новини от тях оттогава…

Лоренс Серенак протяга ръка към чашата с кафе върху масата. Мръщи се, като отпива от напитката.

— По дяволите, Силвио, все пак твоята история не само е доста разтърсваща, а и смущаваща. По принцип никак не харесвам такива съвпадения. Наистина не ги харесвам. Като че ли мистерията не бе достатъчно неразгадаема, че ни трябваха и още факти, които да я задълбочат.

Силвио събира листовете, които са в краката му.

— Мога ли да ви попитам нещо, шефе?

— На този етап…

— Най-много ме притеснява фактът, че от самото начало интуицията на двама ни върви в коренно противоположни посоки. Разсъждавах по този въпрос цяла нощ. От самото начало вие сте сигурен, че всичко се върти около Стефани Дюпен и че тя е в опасност. Аз обаче съм убеден, че ключът към загадката се намира в третата колона и че има убиец, който се разхожда на свобода и е готов да убие отново, а и че е заложен животът на дете, на единадесетгодишно дете…

Лоренс оставя чашата на пода и приятелски потупва помощника си по рамото.

— Може би е хубаво, че всеки момент ще станеш баща… В мен говори гласът на ергена и по тази причина мисля много по-малко за децата, отколкото за майките им. Всеки гледа от своята гледна точка… Логично е, нали?

— Може би. Тогава нека всеки си запази своята колона — прошепва Силвио. — Дано само не излезе, че и двамата сме прави.

Последното му разсъждение изненадва Серенак. Той наблюдава внимателно помощника си, но вижда само опънатите черти на лицето му и уморените очи, които с мъка държи отворени. Бенавидиш все още не е приключил със сортирането на документите. Серенак знае, че преди да си тръгне, той, въпреки умората си, ще ксерокопира всички документи и ще ги подреди в червената кутия за архиви, а после ще я прибере на мястото й върху етажерката на приземния етаж. „М“ като Морвал… Такъв е неговият помощник…

— Има обяснение за всичко, Силвио — казва Серенак. — Има начин да се подредят отделните елементи на пъзела!

— Ами Жак Дюпен? — въздиша Бенавидиш. — Не смятате ли, че се пържи достатъчно?

— Мамка му! Съвсем го бях забравил…

Лоренс Серенак трябва да избута десетина чифта ботуши, които нарежда на едва крепяща се купчина, за да седне върху бюрото в зала №101. Жак Дюпен все още е силно разгневен. С дясната си ръка търка мустаците си и зле обръснатите си бузи, с което издава колко е нервен.

— Все още не разбирам какво искате от мен, инспекторе. Държите ме тук повече от час. Ще ми кажете ли най-сетне защо?

— За разговор. За най-обикновен разговор…

Серенак обгръща с ръка струпаните като за изложба ботуши върху бюрото.

— Работим с размах, господин Дюпен. Виждате това. Почти всички жители на селото ни предоставиха по един чифт ботуши. Те най-спокойно ни сътрудничат. Проверяваме и констатираме, че техните ботуши не отговарят на отпечатъка на местопрестъплението и повече не ги притесняваме… Съвсем просто е. Докато вие…

Дясната ръка на Жак Дюпен се сгърчва върху мустаците му, а лявата нервно стиска облегалката на стола.

— Колко пъти да ви обяснявам, че не можах да намеря проклетите си ботуши? Мислех, че съм ги оставил под навеса до училището, който служи за гараж… Но вече не са там! Вчера се наложи да заема ботуши от един приятел…

Серенак изпробва какъв ефект ще има садистичната му усмивка.

— Не е ли странно, господин Дюпен? Защо на някого ще му хрумне да краде кални ботуши? Номер четирийсет и три, нали това е вашият размер? Точно като номера на отпечатъка, който снехме на местопрестъплението!

Силвио Бенавидиш с мъка стои прав в дъното на помещението, но за всеки случай се е облегнал на една етажерка, където са сортирани новите или почти нови ботуши от номер 39 до номер 42. Следи разговора уморено, но и се забавлява. Е, най-малкото така успява да не заспи. Има отговор на въпроса, поставен от Серенак, но не може да го подскаже на заподозрения.

— Не знам — раздразнено отвръща Жак Дюпен. — Може би този някой е убиецът и му е хрумнала чудесната идея да открадне първите ботуши с неговия размер, които са му попаднали, за да обвинят нещастния им собственик вместо него!

Именно този отговор очаква Бенавидиш. Не бил глупак този Дюпен, мисли си той.

— И най-случайно е попаднал на вашите, а?

— Все е трябвало да попадне на нечии ботуши и ето че е попаднал на моите, инспекторе. Какво значи това „случайно“. Никак не ми харесват недомлъвките ви.

— Тогава си дайте труда да ме чуете! Какво правехте сутринта на убийството на Морвал?

Краката на Дюпен описват широки кръгове по пода, откъдето са избутани всички ботуши. Прилича на сърдито дете, което бута играчките си.

— Значи ме подозирате? Към шест часа сутринта бях в леглото с жена си както всяка сутрин…

— Странно, господин Дюпен, защото според свидетелските ни показания всеки вторник сутрин ставате в ранни зори и ходите да ловувате в земите на вашия приятел Патрик Делоне. Понякога с цяла групичка хора. Но най-често — сам. Защо сте нарушили навиците си в утрото на престъплението, точно въпросния вторник?

Мълчание. Нервните пръсти на Жак Дюпен отново измъчват мустаците му.

— Иди, че разбери… По каква ли идиотска причина един мъж има желание да остане в леглото при жена си?

Жак Дюпен заковава очите си в тези на Серенак. Заковава, е точната дума. Очите му са като две ками. Силвио Бенавидиш не изпуска нищо от сблъсъка между двамата. Отново си казва, че Жак Дюпен се защитава доста добре.

— Никой не ви упреква, господин Дюпен. Никой. Не се притеснявайте, ще проверим вашето алиби… А що се отнася до мотива…

Серенак старателно избутва десетината сини ботуши, натрупани върху бюрото, и поставя на видно място снимката на Стефани Дюпен и Жером Морвал, които вървят ръка за ръка по пътеката на хълма.

— Ревността би могла да бъде мотив. Не мислите ли?

Жак Дюпен поглежда бегло снимката, като че ли вече я е виждал.

— Не прекрачвайте границите, инспекторе. Щом ме подозирате, това очевидно ви забавлява. Защо не? Само че не намесвайте Стефани в игричките си. Не и нея. Ще се съгласите с мен, нали?

Силвио се колебае дали да не се намеси. Има усещането, че положението ще излезе от релси всяка минута. Серенак продължава да си играе с плячката си. Пъхнал е ръцете си в два сини ботуша и разсеяно се опитва да сортира чифтовете. Вдига очи и в погледа му се чете ирония.

— Защитата ви е малко кратичка, господин Дюпен. Не смятате ли? На езика на юристите такава защита се нарича тавтологична… да отхвърляш мотив, породен от ревност, чрез още по-голяма ревност…

Дюпен става. Намира се едва на метър от Серенак. По-нисък е от него поне с двадесет сантиметра.

— Не си играйте с думите, Серенак. Разбирам, прекрасно разбирам играта ви… Но ако напълно прекрачите границата…

Серенак дори не го удостоява с поглед. Хвърля един ботуш и нахлузва друг на ръката си. Усмихва се.

— Нали не ми казвате, господин Дюпен, че искате да попречите на разследването?

Силвио Бенавидиш никога няма да разбере докъде можеше да стигне Жак Дюпен през оня ден. А и не държи да знае. Ето защо поставя успокоително ръка върху рамото на Дюпен, като в същото време прави на Серенак знак да се укроти.