Мишел Бюси
Черните лилии (31)

30

Инспектор Лоренс Серенак е весел. От време на време хвърля по някой поглед през стъклото към най-голямото помещение в полицейското управление на Вернон — зала № 101, която обикновено се използва като стая за разпити. Там, с гръб към него, седи Жак Дюпен. Чука нетърпеливо с пръсти по облегалката на стола. Серенак се оттегля на пръсти в коридора и шепне съзаклятнически на Силвио:

— Ще го оставим да се изпоти още малко…

После дръпва помощника си за ръкава.

— Гордея се със сценария си — продължава той. — Хайде, Силвио, ела да видиш!

Двамата тръгват по коридора и се приближават към стаята за разпити.

— Колко станаха, Силвио?

Силвио не може да сдържи усмивката си.

— Сто седемдесет и един чифта! Преди четвърт час Мори донесе още три чифта.

Серенак се изправя и отново разглежда стая № 101. Там чака Жак Дюпен, а в същото помещение предишната вечер са стоварили всички гумени ботуши на Живерни. Разпръснати са по всички ъгли, по етажерките и масите, по первазите на прозорците, по столовете, натрупани са и по земята на равни купчини. Пластмасата свети с всички цветове — от яркожълто до пожарникарско червено, но преобладава класическият цвят каки. Ботушите са сортирани — според степента на износване, номера, марката. Върху всеки чифт има малко картонче с името на собственика.

Серенак не крие доброто си настроение.

— Снима ли ги, Силвио? Обожавам подобни лудости! Няма нищо по-добро, за да предразположиш някой „клиент“! Сцената прилича на съвременно произведение на изкуството. Предвид седемнадесетте барбекюта в градината ти, би трябвало да оцениш подобна колекция, нали?

— Да — отвръща Силвио, но дори не си дава труда да вдигне глава.

Чудесна колекция от естетическа гледна точка. Само за изложба „жаме вю“^[1]. Но пък, от друга страна…

— Прекалено сериозен си, Силвио — прекъсва го Серенак.

— Знам…

Бенавидиш преглежда разни документи и ги сортира.

— Съжалявам, сигурно съм прекалено много полицай. Интересува ли ви ходът на разследването, шефе?

— Охо, ама ти наистина нямаш чувство за хумор тази сутрин!

— Ако трябва да съм напълно откровен, не съм мигнал цяла нощ или почти цяла. Според Беатрис заемам много място в леглото. От три месеца е принудена да спи по гръб. Така че завърших нощта на дивана.

Серенак го тупа по рамото:

— Хайде, хайде, след седмица или дори по-малко всичко ще е свършило. Ти ще станеш баща и тогава и двамата няма да спите! Ще пиеш ли кафе? Да направим ли разбор в салона?

— Чай!

— Да, да, ама че съм загубеняк. Без захар. Все още ли не се решаваш да ми говориш на „ти“?

— Ще помисля по този въпрос. Уверявам ви, шефе, че работя доста върху себе си.

— Харесвам те, Силвио! И ще ти призная, че ти правиш повече проучвания от цялото полицейско управление на Тарн^[2], честна дума на окситанец!

— Не знаете колко сте прав. За пореден път работих цяла нощ.

— На дивана? Докато жена ти е хъркала, легнала по гръб?

— Да.

Бенавидиш искрено се усмихва. Двамата полицаи вървят по коридора, изкачват три стъпала, а после влизат в дълго тясно помещение. Десетте квадратни метра площ на „салона“ са наблъскани с най-чудновати разностилни мебели: две протрити канапета, върху които са метнати оранжеви кувертюри с ресни, лилаво кресло, маса от формика, върху която има почернели лъжици, а от тавана мига крушка, скрита в изгнил картонен абажур във форма на цилиндър. Силвио потъва в лилавото кресло, докато Серенак приготвя кафето и чая.

— Шефе — заговаря го Бенавидиш, — да започнем с голямата експозиция, защото тя май ви е по сърце.

Шефът е все още с гръб, затова Бенавидиш обобщава бележките си:

— Към настоящия момент имаме сто седемдесет и един чифта ботуши от номер трийсет и пет до номер четирийсет и шест. Не сме събирали ботуши, по-малки от трийсет и пети размер. Преброихме петнадесет рибари и двадесет и един ловци с разрешителни. Сред тях е и Жак Дюпен. Към тази група причислихме и тридесетина бивши преследвачи на дивеч. Но както вече знаете, нито една от подметките на тези ботуши не отговаря на гипсовия отпечатък, направен от Мори до трупа на Жером Морвал.

В това време Серенак налива вода в кафеварката.

— Имахме подобни съмнения — отговаря той. — Убиецът няма да вземе да се обвини сам… Но за сметка на това пък можем да оневиним сто седемдесет и един жители на Живерни…

— Щом казвате…

— Жак Дюпен обаче не е сред тях… Ще го оставим още малко да се пържи… А с останалото докъде сме?

Инспектор Бенавидиш разгръща прословутия си лист с трите колони.

— Ти си истински маниак, Силвио…

— Знам. Скицирах това разследване точно както построих верандата у дома. С търпение и прецизност…

— И съм сигурен, че у вас Беатрис ти се подиграва, точно както аз ти се подигравам в управлението.

— Така е… но това не пречи моята веранда да е съвършена!

Серенак въздиша. Водата ври.

— Хайде, давай с твоите колони!

— Ами те постепенно се запълват вертикално… Любовници, лилии, деца… Ще сме приключили разследването, когато успеем да теглим една хоризонтална черта, която ще свърже и обобщи трите колони. Като изключим факта, че на този етап сме се оплели толкова, че сто седемдесет и един чифта ботуши не са ни достатъчни…

Бенавидиш се прозява. Лилавото кресло като че ли постепенно го поглъща в обятията си.

— Карай нататък, Силвио. Какви са новините от нощта?

— Първа колона: Офталмологът и любовниците му. Започнахме да събираме свидетелски показания, но няма нито едно, което би оправдало престъпление от страст… Няма нищо ново и относно принципа при номерирането на снимките. Но продължавам да се мъча да намеря някаква логика… Като капак на всичко, все още нямаме новини от Алин Малтера в Бостън и тъпчем на едно място що се отнася до идентифицирането на момичето от петата снимка…

— Субретката на колене пред Морвал в хола му?

— Страхотна зрителна памет, шефе! Опитах се да направя класация на съпрузите на тези дами, които повече или по-малко са мамени — да ги класирам по степен на ревност. Жак Дюпен безусловно и неоспоримо води списъка. Само че, колкото и да е парадоксално, нямаме никакво пряко или косвено доказателство, че жена му го мами. Вие имате ли напредък в тази посока, шефе? Срещнахте ли се със Стефани Дюпен вчера?

— Отказвам да отговоря!

Силвио Бенавидиш го гледа смаяно. Прекъсва намерението на креслото да го погълне, като се опитва да се изправи.

— Какво искате да кажете?

— Не отговарям. Точка. Край! Няма да ти преразказвам как лилавите очи изпращат множество послания за помощ, защото ще ме издадеш на следователя. Така че — мълча по въпроса. Почакай и ще видиш… Ако предпочиташ да се изразя по друг начин, водя тази част от разследването лично… Съгласен съм с анализа ти. Нямаме никакво доказателство за интимна връзка между Стефани Дюпен и Жером Морвал, но пък профилът на Жак Дюпен дава основание да го категоризираме като „главния заподозрян“. Ами втората ти колона, тази с картините, на които са изобразени водни лилии?

— Нещо ново след разговора ни с Амаду Канди вчера? Нали вие трябваше да се свържете с полицията, разследваща престъпления с произведения на изкуството?

— Окей, окей, ще се свържа. Ще ги хвана утре. А, и още нещо: ще отида да направя едно кръгче в градините на Моне.

— С класа на Стефани Дюпен?

Парата от кафеварката се издига над разрошените коси на Серенак. Инспекторът гледа помощника си с безпокойство.

— Ама че смахната работа! Та ти си в течение на всичко, Силвио! Всички ни ли подслушваш? Значи прекарваш нощите си в прослушване на записите, така ли?

Бенавидиш се прозява шумно.

— Защо? Тайно ли е посещението на учениците? — После търка очите си и продължава: — Аз пък утре имам среща с уредника на Музея на изобразителното изкуство в Руан…

— По какъв повод, да му се не види?

— Инициатива и автономия… Ами нали вие ми го препоръчахте?! Да кажем, че искам да си създам собствено мнение за картините на Моне и по-специално за тези, на които са изобразени лилии…

— Знаеш ли, Силвио, че ако бях подозрителен по природа, можех да приема постъпката ти като липса на доверие към прекия ти началник?

Уморените очи на Силвио Бенавидиш се оживяват и в тях проблясва хитрост.

— Отказвам да говоря!

Инспектор Серенак предпазливо си налива кафе в една нащърбена чаша. Поставя пакетче чай в друга и я подава на помощника си.

— Наистина ми е трудно да разбера нормандската психология… В този момент трябваше да си до леглото на жена ти, Силвио, вместо да се престараваш тук…

— Не се засягайте, шефе, аз съм си такъв — с натрапчиви идеи, това е всичко. Под маската на вярно куче се крие голям инат. Не разбирам нищичко от живопис, просто трябва да бъда на ниво, като попълвам колоните… Изслушайте ме. Става въпрос за последната колона — третата. Единайсетгодишните деца.

Серенак потапя устни в кафето и се мръщи:

— Ама че си маниак…

— Направо изядох списъка с единайсетгодишните деца, който ви е дала Стефани Дюпен. За да задоволя манията си, търсех момче или момиче на десет години, чиято майка е била домашна помощница у семейство Морвал преди десетина години…

— И която е носела синя престилка върху вдигнатата си пола?

— Няма такава! Нито едно дете от списъка не отговоря на този портрет… Има девет хлапета в Живерни, които влизат в групата, и те са между девет и единайсет години. Сред родителите открих само две самотни майки. Първата работи в хлебарницата на Гасни оттатък хълма, а другата кара автобуса на департамента…

— Не е много обичайно, а…

— Не, не е обичайно, както казвате. Има и една разведена майка, която е учителка в гимназията на Еврьо… Всички други родители са си по двойки и никоя майка, поне според досегашните ми проучвания, не работи по хорските къщи — нито сега, нито пък е работила преди десет години…

Серенак се обляга на масата от формика, а на лицето му се изписва отчаяние.

— Ако искаш да чуеш мнението ми, Силвио, две са възможните причини за твоето фиаско. Първата е, че хипотезата ти за незаконородено дете не струва. А втората е, че прословутото дете, на което Морвал честити рождения ден с пощенската картичка, намерена в джоба му, не е от Живерни, нито пък любовницата му от снимката със синята престилка, дето го глези, е тукашна! Била тя, или не майка на хлапето. И в такъв случай…

Бенавидиш не е докоснал чая си. Осмелява се да хвърли към шефа си срамежлив поглед.

— Ако ми позволите, шефе, има и трета възможност…

Силвио се колебае, преди да продължи:

— Възможно е списъкът, който ви е дала Стефани Дюпен, да не е достоверен…

— Моля?!

Серенак разлива половината от кафето си. Силвио потъва още по-дълбоко в креслото, но продължава:

— Тогава ще го кажа по друг начин… Нищо не доказва, че списъкът на децата е пълен. Стефани Дюпен също е една от заподозрените по случая…

— Само че не виждам връзката между предполагаемия й флирт с Морвал и децата от класа й…

— Аз също, но в този случай като цяло не се виждат много връзки. Ако имахме време, можехме да сравним списъка на децата от класа на учителката със семействата в Живерни: име, настояща и предишна професия на родителите, моминските имена на майките. Всичко. Разправяйте каквото си щете, но думите от стиха на Арагон върху картичката: Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление — имат пряка връзка с класа в Живерни: децата от селото изучават стихотворението. Вие ми разказахте това, шефе, а и сте го чули от устата на Стефани Дюпен.

Серенак изпива чашата си на един дъх.

— Окей, следя мисълта ти. Да допуснем, че можем да подложим на съмнение този списък. Откъде искаш да започнем?

— Ами не знам. Освен това, имам усещането, че жителите на Живерни крият нещо от нас. Как да се изразя… нещо като… местна клетва за мълчание… като в Корсика…

— Какво те кара да мислиш така? Не е много по твоята част… искам да кажа… Не си много по предчувствията.

В погледа на Силвио Бенавидиш проблясва безпокойство. — То е, защото знам още нещо, което трябва да впиша в третата колона, шефе… Тази за децата. Предупреждавам ви, че историята е доста странна… дори нещо повече… Поразителна!