Мишел Бюси
Черните лилии (30)

29

Фанет се прибира у дома си. Тича. Обожава мига, когато всички улични лампи в Живерни се запалват почти в синхрон с крачките й.

Истинска магия!

Само че днес е малко рано за това. Слънцето току-що е поело по пътя си към залеза. Фанет живее в малка къща, която едва забележимо се руши. На улица „Шато д’О“. Все едно й е и не се оплаква. Знае, че майка й прави каквото може. Върши къщната работа у всички буржоа в селото — от сутрин до вечер.

Бъкано е с такива!

А да живееш насред селото, само на стотина метра от градините на Моне, не е малко! Макар и в рушаща се къща… Така че на какво повече би могла да се надява?

Майка й я посреща зад кухненския плот. Най-обикновена дъска, поставена върху две тухли.

Усмихва й се уморено.

— Късно е, Фанет. Нали знаеш, че не обичам да скиташ късно вечер. Особено сега, след престъплението отпреди няколко дни. Още повече че не са открили убиеца!

Мама все изглежда тъжна и уморена. Винаги е облечена в тази синя престилка и бели и реже зеленчуци, приготвя с тях супи за цялата седмица. Постоянно мърмори, че не й помагам достатъчно и че на моята възраст би трябвало. Може би, ако й покажа рисунката си, тя…

— Завърших я, мамо.

Фанет вдига картината си с мелница „Шеньовиер“.

— Почакай, ще я видя малко по-късно. Сложи я там долу. Ръцете ми са мръсни…

Както обикновено!

— Така или иначе, ще нарисувам друга. С лилии. Джеймс ми каза, че…

— Кой е този Джеймс?

— Американският художник, мамо. Казах ти вече.

— Не…

Обелките от морковите падат ритмично като дъжд в една глинена купа.

— Казах ти!

Да, да, кълна ти се! Правиш го нарочно, мамо, няма как да е другояче!

— Не искам да скиташ с непознати! Чу ли, Фанет?! Не трябва да прекарваш времето си вън от къщи, понеже те отглеждам сама! Не стой там като някоя стомна, а вземи ножа. Готвя съвсем сама, а това значи още поне час!

— Мамо, учителката ни разказа за един конкурс, конкурс по живопис…

Става въпрос за учителката! При това положение тя не може да възрази. Но не казва нищо, втренчила се е в ряпата, дето стърже!

Фанет се изпъчва и продължава:

— Джеймс ми каза, всъщност всички ми казват, че ще спечеля конкурса и че имам огромни шансове, ако работя достатъчно…

— И какво ще спечелим от това?

Всеки път изтървава ряпата.

— Курсове в школа по живопис в Ню Йорк…

— Какво?

Улучи ряпата право в сърцето. Вече не става за нищо.

— Каква е тази история с конкурса, Фанет?

— Или може би в Токио, Санкт Петербург или Канбера.

Та тя дори не знае къде са тези градове, но думите ми я плашат.

— Ще спечелим и долари… Доста!

Мама въздиша. Обезглавява още една ряпа.

— Ако учителката ти продължава да ви пълни главите с подобни глупости, ще ида да поговоря с нея…

Не ми пука, въпреки това ще участвам в конкурса.

— Бих искала да поговоря и с твоя Джеймс!

С енергично движение майката на Фанет изсипва зеленчуците от дъската в кухненската мивка. Морковите и ряпата падат и изцапват престилката й. Майката на Фанет се навежда, за да изсипе върху дъската торба с картофи.

Дори не иска да й помогна. Това не е добър знак. Дъвче думите и не разбирам какво ми говори. Принудена съм да я накарам да ги повтори по-високо.

— Искаш да ме изоставиш, Фанет, така ли?

Хайде, почна се… Ще избухна… Избухвам, но в мислите си. Никой друг не забелязва това, но фактът си е факт. Наистина избухвам! Кълна се! Мамо, наистина искам да мия чинии, да подреждам добре масата, да бърша с парцала навсякъде, да взимам метлата, за да помета, а после да я оставям на мястото й. Съгласна съм да правя всичко, което едно малко момиче трябва да прави — без да се оплаквам, без да плача! Съгласна съм. Всичко. При условие че ме оставят да рисувам. Просто искам да ме оставят да рисувам…

Нима искам твърде много?! Мама продължава да ме гледа подозрително. Не е доволна, когато не правя нищо, но и винаги ме гледна странно, когато пък работя прекалено много. Струва ми се, че не можа да смели Ню Йорк, а и другите градове, особено след като й обясних къде се намират Япония, Русия, Австралия. И й стоварих всичко наведнъж!

— Триседмичен курс по рисуване, мамо, само три седмици. Не е дълго. Нищо не е.

А тя ме гледа, сякаш съм луда.

Откакто се нахранихме, не продумва. Смила информацията. Лошо е, когато го прави. Никога не съм я виждала да се опитва да осмисли нещо и после да е мила с мен и думите й да ми доставят удоволствие.

Майката на Фанет става. Дъщеря й е заета да нарежда парцалите върху въженце с помощта на щипки. Не са добре подредени, както обикновено. Неочаквано леденият й тон смразява въздуха в стаята:

— Взех решение, Фанет. Не искам повече да чувам за онзи конкурс, за американския художник и за всичко останало. Край на тези глупости. Ще отида да говоря с учителката.

Не казвам нищо. Дори не плача. Само оставям гнева вътре в мен да закипи. Знам защо мама казва това. Казвала ми е същото много пъти.

Цяла поема. Повтаряна. Десетки пъти. Рецитира я наизуст.

Ода на големите житейски съжаления.

Момиченцето ми, не искам да провалиш живота си като мен. И аз на твоите години вярвах във всички тези измислици. И аз имах мечти. И аз бях красива и мъжете ми даваха хиляди обещания.

Виж ме сега! Виж ме!

Погледни дупките в тавана, мухлясалите стени, влагата, всичко се разпада… Спомни си как студът влиза през стъклата през зимата… погледни клетите ми ръце, а бяха елегантни, имах ръце на фея… Знаеш ли колко пъти, Фанет, когато бях на твоите години, съм чувала това: че имам ръце на фея.

Ръце на фея, които чистят и перат хорските мръсотии!

Не падай в клопката като мен, Фанет. Не допускай да постъпят така и с теб. Не се доверявай на никого, освен на мен, Фанет. На никого! Нито на твоя Джеймс, нито на учителката си, на никого.

Съгласна съм, мамо. Съгласна съм да те слушам. Искам да ти се доверя.

Само че тогава трябва да ми кажеш всичко. Всичко. Дори и да чуя неща, които не се казват никога, които нямаме право да изречем.

Да проявим взаимна щедрост, мамо.

Фанет взема една гъбичка и дълго чисти сивата плоча — онази, на която майка й пише списъка на зеленчуците, които трябва да купи. Изчаква малко да изсъхне и тогава взема белия тебешир. Знае, че майка й я наблюдава през рамо. Пише със закръгления си почерк. Почерк на учителка…

Кой е баща ми?

И отдолу отново:

Кой?

Чува зад гърба си, че майка й плаче.

Защо си е тръгнал?

Защо не сме тръгнали с него?

Има още малко място на плочата.

Кой?

Кой?

Кой?

Кой?

Фанет обръща картината си с мелницата. Слага я на един стол. А после, без да каже нито дума, се качва в стаята си. Чува как майка й долу плаче. Както обикновено. Винаги.

Плачът не е отговор, мамо.

Фанет знае, че утре всичко ще е свършило. Че няма да заговорят отново по този въпрос. И че майка й ще е изтрила плочата.

Става късно.

Несъмнено е почти полунощ. Мама сигурно отдавна е заспала. Работата й из хорските къщи започва рано. Тя често излиза и се връща, преди аз да съм станала от леглото.

Прозорецът на стаята ми гледа към улица Шато д’О. Улицата е полегата. Само метър дели прозореца от паважа. Мога да скоча, ако искам. Често вечер от прозореца говоря с Венсан. Венсан скита по улиците всяка вечер. На родителите му не им пука. А Пол няма право да излиза по тъмно.

Фанет плаче.

От улицата Венсан ме гледа и не знае как да постъпи. Бих предпочела тази нощ Пол да е тук. Защото Пол ме разбира. Знае как да разговаря с мен. Знае какво да ми каже. Докато Венсан само ме слуша. Това е всичко. Само толкова може.

Говоря му за баща ми. Знам само, че мама е забременяла с мен твърде млада. Понякога ми се струва, че съм дъщеря на някой американски художник, който ми е предал таланта си, че мама му е позирала гола, чисто гола, че е била красива, много красива — има нейни снимки в един албум. А също и мои снимки като бебе. Но няма нито една снимка на баща ми…

Венсан слуша. Взема спуснатата покрай стената ръка на Фанет и я стиска силно, много силно.

Продължавам да говоря. Разправям как в мислите ми мама и татко са били лудо влюбени, как са били покосени от любов от пръв поглед, че и двамата са били невероятно красиви. А после баща ми си е заминал и мама не е успяла да го задържи. Тя може би дори не е знаела, че е бременна… Може дори да не е знаела името му… А може би просто го е обичала твърде много, за да го задържи… Баща ми е бил свестен човек, предан, почтен и ако е знаел, че съществувам, е щял да ме отгледа, но мама го е обичала твърде много, за да отнеме свободата му и да го сложи в клетка, като му съобщи новината.

Всичко е объркано в главата ми, Венсан, но няма как да бъде другояче, нали? Ако не е така, откъде идва трескавото ми желание да рисувам! И желанието ми да полетя? Та какво друго би могло да ми изпрати мечтите, които пълнят главата ми?

Венсан стиска ръката на Фанет. Стиска я доста силно. Отвратителната верижка, която носи постоянно на китката си, потъва в дланта на момичето, сякаш за да жигоса в плътта й името му, гравирано върху украшението.

А понякога, други вечери, гледам облаците, които скриват луната, и си казвам, че баща ми е бил някакъв скапан буржоа, у когото майка ми е слугувала. Че го срещам всеки ден по улица „Клод Моне“ и че дори не знам, че ми е баща. Но че той знае това. Че просто е една тлъста свиня. Любил е майка ми и я е карал да върши отвратителни неща. Че може би още крадешком подхвърля пари на майка ми. Ето защо понякога, когато забележа, че някакви типове ме гледат странно през улицата, направо откачам и ми се иска да повърна. Ужасно е. Само че тези неща не ги казвам на Венсан.

Тази вечер облаците не безпокоят луната.

— Баща ми е бил просто някой, който е минавал оттук — казва Фанет.

— Не се тревожи, Фанет — отговоря Венсан. — Аз съм тук.

— Някой, който просто е минавал оттук — продължава Фанет. — И аз съм като него. Трябва да замина, да отлетя от гнездото.

А Венсан стиска ръката й още по-силно.

— Аз съм тук, Фанет, тук съм. Тук съм.

А на две крачки от тях Нептун гони нощни пеперуди по улица „Шато д’О“…