Мишел Бюси
Черните лилии (28)

27

Слънцето скоро ще заспи зад хълма… Фанет бърза, защото трябва да довърши картината си. Четката й никога не се е движила толкова скоростно. Петна в бяло и охра пресъздават мелницата и двувърхата й кула, голямото черешово дърво със сребърните ленти насред двора, както и колелото й с перките, които се потапят във водата. Обикновено Фанет работи съсредоточено, но не и днес. Днес е точно обратното. Може би, защото Джеймс не спира да й говори.

— Имаш ли приятели, Фанет?

Ами ти, Джеймс, да не би да ме питаш дали не си един от тях.

— Разбира се, а ти какво си мислиш?

— Често си сама…

— Нали ти ме посъветва да проявявам егоизъм? Когато не рисувам, съм с тях!

Джеймс се движи бавно из полето и затваря един след друг стативите. Винаги изпълнява един и същ ритуал, щом слънцето се устреми към залеза си.

— След като ме питаш, ще ти отговоря. Нервират ме. Особено Венсан, когото ти видя оня ден. Той ни шпионира. Истинска лепка… Направо гърне с лепило…

— Гърне с лак!

— Какво?

— Гърне с лак. То е по-необходимо за момиче, което рисува.

Понякога Джеймс си въобразява, че е много забавен.

— Също и Камий, той много дрънка. Особено за себе си. Бил свръхнадарен, все приказки от тоя род. Има и едно момиче на моята възраст — Мери. Тя пък плаче през цялото време. Подмазвачка е. А това не ми харесва.

— Не се говори така, Фанет.

Че какво съм казала? Нищо.

— Какво не трябва да говоря?

— Вече ти обясних, Фанет. Ти си малко момиче, което е много разглезено от природата. Да, да, не се прави, че не разбираш. Ти разтапяш сърцето, интелигентна си, хитра. Имаш невероятна дарба за живопис… сякаш някоя фея те е посипала със златен прашец. Но трябва да внимаваш, Фанет. Другите изпитват ревност, завист, защото техният живот няма да бъде така изпълнен с щастие като твоя.

— Глупости! Приказваш каквото ти хрумне! Във всеки случай, приятелят, който си струва, е Пол. Още не го познаваш! Някоя вечер ще дойда тук с него. Той е съгласен. Двамата ще обиколим света. Разбрали сме се. За да мога да рисувам, той ще ме отведе в Япония, Австралия, Африка…

— Не съм сигурен дали на света има мъж, който да приеме подобно нещо.

Ама понякога и Джеймс ме изнервя.

— Има! Пол!

Фанет му се изплезва, докато е с гръб към нея, и прибира стативите си.

Понякога Джеймс нищо не разбира. А и аз не разбирам какво прави: сякаш се е заклещил между тубите си с бои.

— Не можеш да помръднеш, а?

— О, не, добре съм си…

Държи се странно. Ама наистина този Джеймс е доста странен.

— Знаеш ли, Джеймс, що се отнася до фондация „Робинсън“, ще ми се да нарисувам нещо друго, а не мелницата на магьосницата. Твоята история с Чичо Троньон, дето трябва да рисуваш същата картина, не ми говори почти нищо…

— Така ли смяташ? Тиъдър Робинсън…

— Имам друга идея. Хрумна ми нещо по-добро. Ще нарисувам „Лилиите“. Но не както ги е нарисувал Моне, а в младежки стил!

Джеймс я гледа така, сякаш е изрекла най-страшното проклятие.

Ама той целият се е зачервил. Имам усещането, че ще експлодира. Всичко е наред, Джеймс, не се прави на Чичо Троньон!

Фанет избухва в смях.

— Моне… Нима Моне е нарисувал „Лилиите“ в старчески стил! — възкликва Джеймс.

После кашля в брадата си и започва да говори като същински професор:

— Ще се опитам да ти обясня, Фанет. Знаеш ли, Моне е пътувал много. Из цяла Европа. Вдъхновявали са го живописни творби от цял свят. Разбираш, нали? Те са твърде различни, а и различните хора ги възприемат по различен начин… Моне е осъзнал това. Изучавал е живописта, особено японската. А после, в един момент вече не е изпитвал необходимостта да пътува. В продължение на тридесет години му е било достатъчно едно езеро с лилии, нищо и никакво езеро, но то му стигало, за да успее да направи революция в изкуството в световен мащаб. Впрочем Моне е направил революция не само в изкуството, Фанет. Не само в живописта, а в цялостния поглед на човека върху природата. Разбираш ли? Постигнал е това тук, в Живерни! На по-малко от сто метра надолу по полето… Значи, когато твърдиш, че Моне е пречупвал нещата през погледа на старец…

Дрън-дрън!

— Е, добре, но аз ще направя обратното — изстрелва ясното гласче на Фанет. — Родена съм тук, но каква е вината ми за това? Ще започна от езерото с лилиите и ще завърша със света! Ще видиш, че моите „Лилии“ ще бъдат единствени по рода си. Такива, каквито дори Моне не е посмял да създаде! Подредени в дъга!

Неочаквано Джеймс се навежда над Фанет и я прегръща.

Пак се държи странно… като истински смешник е с това изписано по лицето му безпокойство. Подобно поведение никак не му подхожда. Той направо не прилича на себе си.

— Разбира се, че имаш право, Фанет. Ти си художникът и ти знаеш…

Колко силно ме притиска… Причинява ми болка…

— Не слушай никой друг, а само себе си — продължава Джеймс. — Не слушай дори мен. Ще спечелиш конкурса на фондация „Робинсън“! Трябва да го спечелиш! Чуваш ли ме? Хайде, изчезвай сега, става късно и майка ти те чака! Да не забравиш картината си!

Фанет се отдалечава в житното поле. А Джеймс й изкрещява още една препоръка:

— Ако убиеш дарбата си, това ще бъде най-страшното престъпление!

Ама Джеймс на моменти наистина говори странни неща…

Джеймс гледа как слабичкият силует тича през полето и отново се навежда над кутията си с бои. Изчаква Фанет да изчезне зад моста и я отваря, треперейки. Не е искал Фанет да забележи, но сега изтрива едри капки пот. Обхваща го нещо като паника. Старческите му пръсти треперят въпреки волята му. Ръждясалите пантички на кутията проскърцват леко. Джеймс чете надписа, гравиран върху мекото дърво от вътрешната й страна:

ТЯ Е МОЯ

ТУК, СЕГА, ЗАВИНАГИ

След думите има кръст, две най-обикновени черти, които се пресичат. Джеймс много добре е разбрал, че това е заплаха. Смъртна заплаха. Усеща тръпки по старото си тяло, които не може да контролира. Никак не го успокоява фактът, че ченгетата вече ровят навсякъде заради онзи труп, чийто убиец още не са намерили. Всичко наоколо, цялата атмосфера го потиска.

Отново чете написаното. Отново и отново. Кой е могъл да напише тези редове? Почеркът изглежда несръчен, припрян. Вандалът се е възползвал от минутите, когато е спял, за да издълбае тази смъртоносна заплаха върху кутията му за бои. Често заспива насред полето между стативите си, когато Фанет не идва да го събуди. Какво може да означава това? Кой го е написал? Трябва ли да приеме заплахата сериозно?

Джеймс наблюдава завесата от тополи, която препречва хоризонта към равнината. Думите сякаш са гравирани в мозъка му и върху меката плът на челото му. Тя е моя. Тук, сега, завинаги. Терзае го и нещо друго. То обсебва мислите му и го тревожи повече от загадката кой е написал заплахата. Ръката му трепери. Неспособен е да държи четка или нож, каквото и да било.

Тя е моя. Тук, сега, завинаги. В главата му се въртят шестте думи и го разтърсват, като че ли го люлее адска въртележка. Към кого е отправена тази заплаха? Проучва съсредоточено околността, сякаш очаква от житното поле да изскочи някое чудовище.

Над кого кръжи заплахата? Над него или над Фанет?