Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nympheas noirs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Мишел Бюси

Заглавие: Черните лилии

Преводач: Силвия Колева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Яна Аргиропулос

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-243-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5040

История

  1. — Добавяне

25

Патрисиа Морвал наблюдава отдалечаващия се прегърбен черен силует. Бастунът проскърцва по асфалта на улица „Клод Моне“ при всяка крачка на старицата, която бавно слиза към мелница „Шеньовиер“. Нептун й настига до агенцията за недвижими имоти „Имо-Престиж“. Патрисиа Морвал се пита колко ли време бе продължил сюрреалистичният им разговор.

Половин час, може би?

Или малко повече, но съвсем малко. Боже мой!

Половин час бе напълно достатъчен, за да обърка всичко, в което бе сигурна до момента. Безкрайно трудно й е да предвиди последиците от онова, което току-що бе чула. Дали трябва да вярва на тази побъркана старица? И най-важното: какво трябва да направи сега?

Прекосява коридора. Не потапя поглед в „Лилиите“. Би трябвало да поговори с полицията. Да, точно това трябва да направи…

Тя обаче се колебае. За какво? На кого да се довери?

Поглежда към увехналите цветя, които стърчат от японската ваза. Спомня си всяка подробност от посещението на инспектор Серенак, инквизиторския му поглед, начина, по който оценяваше всяка от картините, а също и как му прилоша в коридора пред „Лилиите“. Боже мой! Пак си задава въпроса: на кого да се довери?

Патрисиа сяда в хола и отново обмисля разговора, който току-що бе водила. Всъщност задава си един-единствен въпрос: дали е възможно да предотврати онова, което ще се случи? Може ли да обърне хода на събитията?

После Патрисиа отива в една стая. Там има само бюро с компютър. Компютърът е включен. На екрана върви поредица от слънчеви пейзажи от Живерни. Патрисиа бе започнала да се интересува от интернет едва преди няколко месеца. Никога не бе допускала, че може до такава степен да се пристрасти към екрана и клавиатурата на един компютър! Очевидно бе… любов от пръв поглед! От този момент прекарва часове наред пред компютъра. Благодарение на интернет преоткрива родното си село. Тя никога не е допускала, че само с едно кликване в мрежата излизат хиляди и хиляди снимки на Живерни, една от друга по-омайващи! Преди няколко месеца Патрисиа бе очарована от красотата на един сайт: „Новини от Живерни“. Оттогава не минава и седмица, без да се зарови в него, за да се наслади на невероятната поетичност на текстовете!

Не и днес! Днес Патрисиа търси нещо друго. Курсорът на мишката й се спира върху звездата, указваща любимите й адреси. Отваря менюто и се спира на сайта „Приятели от едно време“. Няколко минути по-късно кликва върху търсачката. Снимката, която търси, я очаква. Няма как да я пропусне. Защото това е единствената снимка в сайта отпреди войната. От учебната 1936–1937 година… След минута Патрисиа си задава въпроса какво ли мислят сърфиращите в интернет, когато попаднат случайно на тази снимка. Какво ли прави тук снимката на този праисторически клас? Та кой може да търси приятели, с които е бил в един клас преди цели седемдесет и пет години?!

Тя дълго разглежда послушните лица на учениците върху старата снимка. Боже, все още не може да повярва на онова, което й довери смахнатата старица! Нима е възможно? Да не би пък да го е измислила? Нима убиецът на Жером може да е онзи, който тя казва? Та той е последният човек, за когото би допуснала подобно нещо!

Цялото й тяло трепери само като гледа черно-белите лица. От очите й текат сълзи. След дълго колебание се изправя на крака.

Знае какво ще направи. Вече го е решила. Отново прекосява хола и несъзнателно премества с няколко сантиметра бронзовата статуетка на Ловуващата Диана върху бюфета от черешово дърво. В края на краищата какво рискува сега? Дърпа едно чекмедже и отваря стар черен бележник. Сяда отново в коженото кресло и набира номера от безжичния си телефон.

— Ало! Комисар Лорантен ли е? Тук е Патрисиа Морвал.

От другата страна на линията й отговаря дълго мълчание.

— Съпругата на Жером Морвал. Случаят Морвал, офталмологът, хирургът, който бе убит в Живерни. Разбирате ли какво говоря?

Този път й отговаря отегчен глас:

— Да… Разбирам, естествено. Може да съм пенсионер, но не страдам от Алцхаймер…

— Знам, знам и ви се обаждам точно по тази причина. Срещам често името ви в местните вестници. По ваш адрес валят похвали… Имам нужда от вас, господин комисар! За да… как да се изразя… да кажем, нещо като контраразследване или успоредно на официалното разследване…

Между двамата събеседници се настанява дълго мълчание.

Похвали…

От другата страна на линията комисар Лорантен неволно си спомня за най-значимите си разследвания. За годините, прекарани в Канада, и намесата му в аферата с Музея по изобразително изкуство в Монреал през септември 1972 година. Един от най-крупните обири на произведения на изкуството в историята. Откраднати бяха осемнадесет картини на Дьолакроа, Рубенс, Рембранд, Коро… А после дойде и завръщането му в управлението на Вернон през 1974 година и най-голямото му разследване единадесет години по-късно. Три години преди излизането му в пенсия — през 1985 година. Кражбата на картини на Моне от музея „Мармотан Моне“, сред които и прочутата „Импресия. Изгряващото слънце“[1]. Именно той — комисар Лорантен — бе причислен към Централното полицейско управление за борба с трафика на произведения от културното наследство и именно той бе открил картините през 1991 година в Порто Векио у един корсикански бандит, след като междувременно са пребивавали известно време у един японски якудза[2] — Шуиники Фужикума… Афера с национални размери, с големи заглавия във вестниците по онова време… Сякаш бе минала цяла вечност оттогава…

Лорантен прекъсва мълчанието.

— Аз съм пенсионер, госпожо Морвал. А в пенсионирането на един комисар от полицията няма нищо забележително — преди всичко от финансова гледна точка, но аз се задоволявам с това, което получавам. Защо не се обърнете към частен детектив?

— Помислих и за това, господин комисар. Разбира се. Но никой детектив не притежава вашия опит в незаконния трафик с творби на изкуството. А в тази афера е необходима доста голяма компетентност!

В гласа на комисар Лорантен се усеща още по-голямо учудване.

— Какво очаквате от мен?

— Да не би да се поддадохте на любопитството си, господин комисар? Признавам, че точно на това се надявах. Ще ви опиша ситуацията, а вие ще прецените. Мислите ли, че преценката на млад и неопитен следовател, който се влюбва в главната заподозряна или в жената на главния заподозрян, ще бъде обективна? Не ви ли притеснява този факт? Смятате ли, че ще успее да доведе разследването докрай? И ще бъде ли обективен? Ще прояви ли далновидност, прозорливост? Смятате ли, че човек може да му се довери? Истината ще излезе ли наяве?

— Той не е сам. Има помощник, екип…

— Под негово влияние те не могат да проявят инициатива…

Лорантен се изкашля.

— Простете, но аз съм бивше ченге, при това — на почти осемдесет години. Не съм стъпвал в полицейско управление от десет години. Все още не разбирам какво очаквате от мен…

— Ще задоволя любопитството ви, господин комисар. След като все още четете вестници, съветвам ви да погледнете некролозите. Местните страници. Сигурна съм, че рубриката ще ви заинтригува.

Гласът на комисар Лорантен вече е почти ироничен.

— Ще го направя, госпожо Морвал. Сигурно се съмнявате, но нещата и хората не се променят. Странните ви гатанки ще ме разнообразят, защото иначе само решавам судоку. А и не всеки ден подобна молба смущава ежедневието на един стар пенсиониран полицай, при това — ерген! Но все още не разбирам накъде биете и какво целите.

— Искате да съм още по-ясна? Да кажем тогава, че един твърде млад инспектор се интересува прекалено много от живопис и изобщо от изкуство, и то главно от „Лилиите“ на Моне, но недостатъчно — от възрастни хора.

Следва дълго, почти нескончаемо мълчание, преди комисарят да отговори:

— Предполага се, че би трябвало да бъда поласкан от вашите намеци, но цялото ми минало на ченге вече е зад гърба ми. Вече не съм в играта или в занаята, както се казва… Наистина е така. Ако очаквате да направя паралелно разследване, не мисля, че сте се обърнали към когото трябва. Свържете се с полицията, която се занимава с незаконния трафик на произведения на изкуството. Имам по-млади колеги, които…

— Господин комисар — прекъсва го Патрисиа, — направете си ваше разследване. Като любител. Без уговорки. Толкова е просто! Не искам нищо повече. Ще се убедите… Вижте какво, сега ще ви дам един жокер или ще ви насоча към една следа и се надявам най-сетне да събудя любопитството ви. Влезте в интернет и потърсете сайта „Приятели от едно време“. Ако имате деца или внуци, те непременно знаят за този сайт. Но както и да е… Напишете „Живерни 1936–1937 година“. Това е интересна отправна точка за едно разследване… Така ми се струва. За да погледнете на него от друг ъгъл… Е, ще разберете…

— Какво целите, госпожо Морвал? Отмъщение, така ли?!

— Не, господин комисар. О, не… За първи път в живота ми моята цел е по-скоро обратното на отмъщение.

Патрисиа Морвал затваря телефона и усеща облекчение. През прозореца съзира слънцето, което кротко слиза зад хълмовете покрай Сена, за момент огрява меандъра и го приковава в бегъл, но всекидневно повтарящ се импресионистичен пейзаж.

Бележки

[1] Картината е нарисувана през 1872 г. — Б.пр.

[2] Якудза — член на японска престъпна организация. — Б.пр.