Мишел Бюси
Черните лилии (25)

24

Вече близо минута Силвио Бенавидиш си задава въпроса какво ли търсят крокодили в езерото с водните лилии. Изпитва съмнението, че става въпрос за нещо като свободна интерпретация на художник — някой си Кобамо, но пък се пита дали зад всичко това не се крие някакво послание? За да се успокои, брои крокодилите в картината. Защото Кобамо ги е скрил почти навсякъде под лишите. Блестят очи, подават се опашки, виждат се само ноздри.

Зад гърба му се отваря входната врата на галерията и вътре влиза Лоренс Серенак. По лицето на инспектор Бенавидиш грейва усмивка на облекчение и той се обръща към Амаду Канди.

— Казах ви, че няма да се забави.

Амаду Канди бавно вдига ръце. Защото трябва да измери на око платежоспособността на двама японски туристи. Облечен е в широко бубу^[1], в което по доста неправдоподобен начин са съчетани различни африкански импримета в пастелни мотиви.

— Не бях разтревожен, инспекторе. Давам си сметка, че моето време не е толкова ценно като вашето.

В галерията цари невероятна бъркотия. Във всички ъгли са наблъскани картини с най-различен формат. Заради тях галерията прилича на музей, чиито експонати в момента се пренасят другаде. Но така у туристите познавачи се създава илюзията, че могат да сключат изгодна сделка в една разтурена галерия.

Хитър е Амаду Канди.

Инспекторите се настаняват както могат. Силвио Бенавидиш сяда върху едно стъпало на стълбите между два кашона, а задникът на Лоренс Серенак се опира в ръба на дървен контейнер, където се въргалят литографии.

— Господин Канди, добре ли познавахте Жером Морвал? — започва разговора Серенак.

Амаду Канди стои прав.

— Да. Жером бе запален любител на изкуството. Разисквахме много теми и аз му давах съвети. Бе човек с вкус… Загубих приятел.

— Също и добър клиент, нали?

Серенак пръв започва схватката, вероятно защото болката в задника му го прави агресивен. Но Канди не се разделя с усмивката си на пастор.

— Щом предпочитате… Ваш занаят е да мислите и да разсъждавате.

— Добре. Значи ще ме извините, ако карам направо. Жером Морвал беше ли ви поверил задачата да му намерите някоя картина с лилии?

— Добре упражнявате занаята си — подхвърля Канди и се хили безшумно. — Да, наред с доста други проучвания, Жером ми бе поръчал да следя внимателно пазара на картините, рисувани от Клод Моне.

— И по-специално картините с лилии…

— Да, но между нас казано, бе доста безнадеждно. Жером го знаеше, разбира се, но той си падаше по малко налудничавите предизвикателства…

— А защо бе натоварил с тази задача вас? — намесва се Бенавидиш.

Амаду Канди се обръща към Бенавидиш. Едва сега си дава сметка, че стои прав точно между двамата инспектори, които седят.

— Как така защо мен?

— Да, защо Морвал се е обърнал именно към вас, а не към друга галерия?

— А защо да не се обърне към мен, инспекторе? Смятате, че не съм най-подходящият експерт ли?

Канди се насилва да се усмихне със заучената си усмивка и зениците му се разширяват, преди да продължи разговора:

— Ако ставаше въпрос за примитивно изкуство — да, щяхте да приемете избора му, но щом някой ангажира сенегалец с проучване върху импресионистите, то… Бъдете спокоен, инспекторе, бе ме помолил да му търся и вълшебен рог от газела…

Серенак избухва в откровен смях и се протяга, за да раздвижи гърба си.

— Хитрец сте, Канди. Колегите ни предупредиха… Само че сега бързаме. Така че…

— Преди малко не бързахте чак толкова!

— Преди малко ли?

— Ами да, преди час-два. Минахте край галерията, но аз не ви обезпокоих… Слушахте съсредоточено обясненията на гида си!

Бенавидиш е смутен, но Серенак понася хладнокръвно удара.

— Ама наистина сте хитрец, Канди!

— Живерни е малко село — промълвява галеристът и поглежда към витрината. — Само две улици.

— Вече разбрах това…

— Да ви кажа право, инспекторе, не ви забелязах първоначално. Видях кой ви показва селото — нашата красива учителка. Като ви забелязах с нея, си казах нещо от рода на: „Ама този тип има дяволски късмет!“. Знаете ли, бих създал деца, само и само да имам удоволствието да ги водя на училище и да се срещам всяка сутрин със Стефани Дюпен…

— Също като вашия приятел Морвал.

Канди отстъпва малко назад, за да може да обхване с поглед и двамата полицаи.

— Само дето Жером нямаше деца — отвръща галеристът. — И вие сте хитрец, инспекторе.

После се обръща към Силвио.

— А вие пък сте от тези, дето ровят… Сигурно сте доста успешен дует! Как да ви опиша като двойка… Маймуната и мравоядът, харесва ли ви това сравнение?

Серенак се завърта и сменя опряното си в контейнера бедро с другото.

— Често ли си измисляте африкански пословици?

— Доста често. Много са подходящи за Живерни, придават шик… Измислям пословици за двойките — намирам прякори на животни за господина и госпожата. Това си е мой професионален трик. Добре е за търговията. Нямате представа колко върви!

— А върви ли и за двойките ченгета?

— Ами, какво да правя, адаптирам се.

Серенак се забавлява много. Но Бенавидиш, меко казано, е силно отегчен. Краката му ритат най-долното стъпало.

— Познавате ли Алисън Мюре? — пита той неочаквано.

— Не…

— Но вашият приятел Морвал я е познавал…

— А, така ли? Е, и?

— Обичате приказките и всякакви истории, нали, Канди?

— Обожавам ги. Дядо ми ги разказваше на цялото ни племе през нощите, когато не спяхме. Това заместваше телевизията. Едно време вършеше добра работа, докато печахме скакалци…

— Не дърпайте прекалено силно въжето, Канди. Не прекалявайте!

Бенавидиш се хваща за перилото на стълбите, става, раздвижва малко схванатите си крака и подава на галериста снимка. Алисън Мюре на плажа на остров Серк, излегната до Морвал.

— Както и сам виждате, става въпрос за една от интимните приятелки на Жером Морвал.

Амаду Канди разглежда снимката с око на познавач, а Серенак поема щафетата.

— Ако се доверим на снимката, Алисън е по-скоро хубаво момиче, но всъщност лицето й изразява неблагодарност. Е, не е непременно лице на лош човек, но пък е банално лице и няма особено обаяние — вмъква небрежно Серенак и намига на Силвио. — И понеже и двамата сме хитри ченгета, от тези, дето много ровят, си дадохме сметка, че нещо с тази Алисън не се връзва в сравнение с другите завоевания на Морвал… Не е ли странно, господин Канди? Че защо Морвал ще ухажва такова безлично момиче, което работи в счетоводството на някакво си там застрахователно дружество в Нюкасъл?

Амаду Канди връща снимката на полицаите.

— Според мен се налага малко да снижите критериите си. Тази дама все пак е англичанка.

Серенак отново не може да сдържи смеха си и се смее високо, с риск да падне в контейнера с литографиите. Бенавидиш му осигурява нужното време.

— Ако позволите, господин Канди, ще продължа историята. Единствен член на семейството на Алисън е баба й Кейт Мюре. Тя живее и винаги е живяла в рибарска колиба на остров Серк — бедна къщурка, която с течение на времето запада все повече и повече, дори започва да се руши. В дома си Кейт Мюре няма нищичко, освен разни предмети без стойност, дрънкулки, банални бижута, стари картини, които никой не би пожелал да купи, захабени съдове, дори една репродукция „Лилии“ на Моне. Малка картина шейсет на шейсет сантиметра. Кейт се е привързала към всички тези неща не защото имат стойност, а защото са всичко, което й е останало от семейството й. Говоря ви за Кейт, защото Жером Морвал е ходил много пъти до Серк заедно с младата Алисън Мюре.

И дори използвал тези случаи, за да завърже приятелство с бабата на момичето. Разбирате, нали, Канди, когато човек е ченге, и при това ченге, дето рови до безкрай, не може да не си зададе следния въпрос: какво, по дяволите, е правел човек като Морвал с тази възрастна англичанка на остров Серк…