Мишел Бюси
Черните лилии (23)

22

Лоренс Серенак паркира мотора си под една липа на площада пред кметството. Този път не разчита на случайността. Идва в училището няколко минути след края на занятията. Впрочем разминал се е с доста деца по улица „Клод Моне“, които са гледали с обожание неговия „Тайгър Триумф“ Т 100. Защото за децата той има почти колекционерска стойност…

Стефани е с гръб към него. Реди рисунките на децата в голяма картонена папка. Серенак е решил да я заговори пръв, преди тя да се обърне, преди да втренчи в него погледа си, побиращ цял пейзаж, защото това е най-добрият начин да не заеква.

— Добър ден, Стефани. Идвам, както се уговорихме, за списъка на децата.

Учителката подава нежната си ръка и добавя към ръкуването искрена усмивка. Усмивка на задържан в полицията, когото викат в стаята за разпити. Така поне мисли Серенак, без да може да си обясни как в съзнанието му е изплувал точно този образ…

— Добър ден, инспекторе. Приготвих всичко каквото искахте. Там е, на бюрото, в един плик.

— Благодаря. Да ви призная, имам помощник, който твърдо вярва в тази версия, заради картичката за рождения ден, която намерихме в джоба на Жером Морвал.

— А вие не, така ли?

— Не знам. Вие по-добре познавате децата. И за да сте напълно осведомена, ще ви кажа, че помощникът ми е изградил цяла хипотеза — Жером Морвал е имал извънбрачно дете, родено преди дванадесетина години.

— Само това ли?

— Недостоверно ли ви се струва? Имате ли някой малък ученик с подобна биография?

Стефани плъзва пръсти към белия плик и го залепва на гърдите на Серенак.

— Ваша работа е да ровите из живота на малките ми вълчета! Не моя.

Серенак не настоява. Оглежда внимателно стаята, докато се прави, че търси думите. Всъщност инспекторът много добре знае какво ще каже през следващите минути. Въртял е изречението в главата си като стара дъвка през целия път от Вернон до Живерни… Погледът му се спира върху пастелния цвят на афиша за конкурса на фондация „Робинсън“, където е написано: „Бъдещи художници. Международен конкурс, предизвикателство за младежи“. Забелязва също, че името на фондация „Робинсън“ е споменато и на друг афиш в класната стая, който на английски език сипе похвали за интереса на Националната галерия в Кардиф към конкурса, а за фон е използван пейзаж от картина на Сисле. След минута изчислено мълчание, Серенак подхвърля:

— Стефани, вие познавате добре селото, нали?

— Тук съм родена!

— Тъкмо си търсех гид… как да ви обясня… изпитвам необходимост да усетя Живерни, да го разбера… Мисля, че само така мога да напредна в разследването си…

— Като наблюдавате и влагате въображение, подобно на художниците?

— Точно така!

Двамата се усмихват един на друг.

— Ами окей. На ваше разположение съм. Само да си наметна нещо и идвам…

Стефани Дюпен носи вълнено сако върху сламеножълтата си рокля. Двамата вървят по улица „Клод Моне“ и разговарят. После тръгват по улица „Гран Жарден“, завиват по улица „Милийо“ и накрая пресичат отново реката, от другата страна на Кралския път, точно пред мелница „Шеньовиер“. Стефани е разхождала стотици пъти децата на Живерни по този маршрут. Знае всички родени в селото анекдоти и ги разказва на инспектора. Обяснява му как всеки ъгъл, почти всяка къща, дърво, каквото и да е, са намерили почитатели по цялата планета, нарисувани са и поставени в лакирана рамка, при това доста често са експонати в някой музей.

Рисунки, чийто произход е контролиран!

От Живерни, близо до Живерни, Нормандия.

— Тук — обяснява Стефани с малко странна усмивка — пътуват камъните и цветята, а не жителите на селото!

Прекосяват Кралския път. Реката тече под тухления свод на моста и с бяг се спуска към мелница „Шеньовиер“. Освежава всичко по пътя си. Стефани се спира на няколко метра от мелницата.

— Тази особена къща винаги ме е привличала. Не мога да дам обяснение каква е причината…

— Мога ли да изкажа едно предположение?

— Хайде, давайте!

— Спомняте ли си книгата, която ми дадохте да чета? Романът „Орелиен“ на Луи Арагон. Прекарах в нейната компания голяма част от нощта… С Орелиен и Беренис, с тяхната невъзможна любов… Във всяка глава, чието действие се развива в Живерни, Беренис живее тук. Арагон не уточнява точно в коя мелница, на ако проследим буквално написаното от него, не може да бъде другаде…

— Смятате ли? Мислите, че под перото на Арагон Беренис се отегчава именно тук, разкъсвана между дълга, любовта и абсурдната ситуация?

— Ш-ш-т… Не ми казвайте края!

Двамата се отправят към грамадната дървена входна врата. Тя е отворена. По долината пробягва едва доловим полъх на вятър и Стефани леко потреперва. Серенак едва устоява на желанието си да я вземе в ръцете си.

— Съжалявам, че не мога да споделя мнението на Арагон, Стефани, но за мен — полицая, тази мелница не е нищо друго, освен най-близката къща до местопрестъплението…

— Това си е ваша работа… Моята компетентност се изчерпва с ролята ми на гид… Ако ви интересува, тази мелница има дълга история… Впрочем без нея градините на Моне нямаше да съществуват. Нито дори „Лилиите“. Всъщност потокът представлява улей, воденична вада, прокопана от монасите през Средновековието, за да се захранва мелницата. Потокът течал малко над полето. Векове по-късно Моне купува земята и прави прочутото си езеро…

— А после?

— Мелницата дълго е принадлежала на Джон Стантън — американски художник, който, както изглежда, е боравел по-добре с ракетата за тенис, отколкото с четката. Но откакто се помня, без да е ясно защо, за децата в селото мелница „Шеньовиер“ винаги е била мелницата на магьосницата.

— Б-р-р…

— Погледнете, Лоренс… Следете показалеца ми…

Стефани хваща ръката му. Очарован, той се подчинява.

— Вижте грамадното черешово дърво насред двора. То е столетно. А най-любимото занимание на децата, поколения наред, е да се промъкват в двора, за да крадат череши…

— Какво прави полицията?

— Почакайте малко… Гледайте… Забелязвате ли сред листата сребристите отблясъци на слънцето? Това са сребърни панделки, хартиени ленти, станиол. Глупаво е, но те всъщност са необходими, за да плашат птиците, които хищно нападат черешите и са много по-пакостливи от децата. А за момчетата в селото да се качат на дървото, е много по-голям подвиг, дори рицарски жест, от простото удоволствие да крадат череши…

Докато разказва, лилавите очи на Стефани Дюпен блестят като очите на тийнейджърка. Светят като най-ослепителните лилии на Моне! В погледа й вече няма меланхолия. Тя продължава да говори и не дава възможност на Серенак да каже и дума.

— Рицарят трябва да открадне сребърна панделка и да я даде на дамата на сърцето си, за да я вплете тя в косите си.

После насочва ръката на Серенак към импровизирания си кок, като се смее.

— Веществени доказателства, инспекторе.

Серенак, чиито пръсти потъват в гъстите светлокестеняви коси, се колебае дали да погали кока й. Струва му се невъзможно Стефани да не си е дала сметка за смущението му. Каква цел преследва? Коя част от поведението й е обмислена и коя — импровизация?

Сребърните ленти, които придържат прическата на учителката, изшумяват под пръстите му. Той дърпа ръката си, сякаш се страхува, че те ще я запалят, изгорят. Усмихва се и започва да говори, заеквайки:

— Странно момиче сте, Стефани! Да носите сребърни панделки в косите си… Недискретно ли ще е, ако ви попитам кой е рицарят, който ви ги е дал?!

Тя оправя косата си с опитни движения.

— Ще ви отговоря, но няма нищо общо с Жером Морвал. Той бе твърде далеч от подобна постъпка, от подобна юношеска романтика! Не търсете тайни там, където ги няма, инспекторе. Във всеки клас има достатъчно момчета, които мечтаят да поднесат хубав подарък на учителката си. Е, продължаваме ли?

Двамата вървят покрай потока, срещу перачницата, минават точно покрай мястото, където преди няколко дни безжизненото тяло на Жером Морвал се поклащаше във водата.

И двамата мислят за същото. Настава продължително мълчание. Стефани се опитва да го наруши.

— Перачницата в селото е дело на Клод Моне. И тази, както и много други на територията на общината. Опитвал се е чрез този и други подобни подаръци да накара селяните да го приемат.

Серенак не отговаря. Отдалечава се с една-две крачки и се усмихва на танца на водните растения на дъното на потока. Изведнъж проговаря и гласът му прозвучава като плесница:

— Налага се да ви уведомя, Стефани, че вашият съпруг е на път да стане главният заподозрян.

— Моля?!

Юношеската романтика е изчезнала от погледа на Стефани, отлетяла е като уплашена птичка.

— Държах да сте в течение. Тези слухове за отношенията ви с Морвал… Ревността му…

— Смешно е, абсурдно… Каква игра играете, инспекторе? Вече ви казах, че между мен и Морвал…

— Зная, но…

Серенак рови с крака калта по брега на реката. Вчерашният дъжд е заличил всички следи от стъпки.

— Съпругът ви има ли гумени ботуши, Стефани?

— Винаги ли задавате толкова глупави въпроси?

— Въпроси на ченге. Съжалявам, но настоявам за отговор, защото не ми отговорихте…

— Разбира се, че Жак има ботуши. Като всички. Дори вероятно в момента е обут с тях. На лов е с приятели…

— Да, но сега не е ловният сезон…

Отговорът на учителката е сух и прецизен:

— Собственикът на хълма над пътеката „Астрагал“^[1] се казва Патрик Делоне. Има разрешение да унищожава зайци от резервата извън ловния сезон и извън количеството, определено за обичайните периоди на ловуване. Зайците замърсяват ливадите с варовита почва. Вашите хора могат да проверят това. В Дирекцията по земеделие на департамента има документация, в която са описани въпросните парцели, щетите, причинени от тези животни вредители. Има и списък на ловците, които Делоне е обявил, че участват в изтребването на зайците. Всъщност това са неговите приятели от Живерни, сред които е и съпругът ми. Всичко се договаря, инспекторе. И така, те отстрелват зайци през цялата година напълно законно.

Серенак смръщва вежди, сякаш за да покаже, че дори да не си води записки, запаметява всичко, всяка подробност.

— Добре, благодаря, ще проверим. При вас ще дойде помощникът ми или друг полицай. Бъдете спокойна, доста по-дискретни са от мен. Стефани, какво правеше съпругът ви сутринта, когато е станала драматичната случка?

Стефани се приближава до брега и откъсва клонка от върбата, едно листо заиграва между пръстите й.

— Само за да ме разпитате за престъплението ли ме поканихте да дойда с вас, инспекторе? За да повлияете на мислите ми, така ли?

Серенак заеква:

— Нали не си мислите, че…?

— Жак отиде на лов същата сутрин — прекъсва го Стефани. — В този сезон ходи доста често… Когато времето позволява… Виждате, че съпругът ми няма алиби. Само че няма и мотив… А фактът, че Жером Морвал ме е ухажвал дискретно, не представлява мотив… Разхождахме се няколко пъти из околностите, както сега с вас. Говорихме си за живопис… Морвал бе интересен и ерудиран събеседник. И моята връзка с Жером Морвал свършва дотук. Виждате, че няма мотив за престъпление.

Стефани гледа потока, а после очите й се впиват в Серенак.

— Ето, вижте, инспекторе… Бих могла да се подхлъзна в калта и да падна в ръцете ви. И някой би могъл да ни види… Да ни наблюдава. Да си въобрази разни неща. Дори да ни снима. Често се случва… Но независимо от това, двамата с вас ще знаем, че не е станало нищо.

Серенак неволно се оглежда. Вижда само няколко минувачи в равнината на голямо разстояние от тях. Освен мелницата, наоколо няма друга сграда. Отговорът му отново е придружен със заекване:

— Извинете ме, Стефани! Аз… Това е просто следа… Може би преувеличих, като казах „главен заподозрян“…

След секунда колебание продължава:

— Всъщност според моя помощник-инспектор Бенавидиш има три възможни следи. До голяма степен съм съгласен с него, защото те обясняват донякъде причината за убийството на Жером Морвал. Ревността, защото той е имал доста любовници, незаконният трафик с произведения на изкуството, защото той е свързан със страстта му към живописта, и накрая тайна, свързана с дете…

Стефани мисли само минута, а после проговоря с глас, пропит с доста смущаваща ирония:

— Ако добре следвам мисълта ви, инспекторе, значи аз съм „главната заподозряна“… Защото и трите следи водят към мен, нали…? Понякога разговарях с Жером Морвал… организирам конкурс по живопис… и никой не познава по-добре от мен децата в селото…

Прехапва устните си с цвят на розов тебешир и протяга двата си свити юмрука към Серенак, сякаш очаква да й сложи белезници.

Серенак е принуден да се засмее.

— Нищо не ни насочва към вас. Дори напротив! Според онова, което ми казахте, не сте били любовница на Морвал, не рисувате… А и нямате деца…

Непринудените думи на инспектора внезапно сковават гърлото му. Защото съвсем неочаквано воал покрива очите на Стефани — като че ли Серенак е предизвикал дълбока печал и отчаяние у нея. Сякаш се е скъсала кордата на цигулка. Не, тя не би могла чак дотам да разиграва комедия! — мисли си Серенак. Разсъждава и върху собствените си думи…

Не сте били любовница на Морвал…

Не рисувате…

Нямате деца…

Цялото поведение на Стефани говори, че се е заблудил… че поне едно от твърденията му е погрешно.

Поне едно.

Но кое? Може да е свързано с разследването му… За пореден път Лоренс Серенак има усещането, че върви насред блато, че потъва в подробности, без да е в състояние да направи връзка между тях.

Изкачват се към училището по улица „Коломбие“, без да си проговорят. Разделят се, като и двамата са обзети от неописуемо смущение.

— Стефани, както се казва в такива случи, ще ви помоля да бъдете на разположение на полицията.

Закача на лицето си усмивка. А тя отговаря с пресилена сърдечност:

— На драго сърце, инспекторе. Никак не е трудно да ме намерите. Аз съм или в училището, или у дома, точно над двора.

И тя извръща поглед към малкото прозорче на мансардата.

— Както можете да се уверите, моят свят не е много голям… А, не съвсем… След три дни ще водя децата в градините на Клод Моне. Рано сутринта…

После Стефани се насочва към класната стая. Лилавите й очи още дълго владеят мислите на Серенак, деформират цялата действителност и превръщат всичко чуто до момента в странна картина, нарисувана с щрихи и мацвания на несъсредоточена буйна четка.

Стефани Дюпен.

Каква е ролята й в тази драма? Заподозряна ли е, или жертва?

Защо това момиче успява да го разконцентрира така? Единствената вярна стъпка при така стеклите се обстоятелства би била да се оттегли от разследването, да се обади на следователя и да повери случая на Силвио или на някой друг полицай. Без значение кой.

Само че го възпира едно убеждение. Едно-единствено. Необясним плод на интуицията му… че Стефани Дюпен го вика на помощ.