Мишел Бюси
Черните лилии (19)

18

Лоренс Серенак върви предпазливо в мрака, като се ориентира единствено по скърцането на обувките си по чакъла. Никак не му бе трудно да намери къщата на помощника си. Просто следваше указанията му. Придържаше се по течението на река Йор чак докато стигна Кошрел, а след моста зави нагоре към църквата — единствената сграда, осветена след десет часа вечерта в отдалечения квартал. След като на светлината на фаровете видя името на Силвио Бенавидиш върху табелката на пощенската кутия, Серенак паркира мотоциклета си — „Тайгър Триумф“ Т 100^[1], между две грамадни гърнета с цветя.

Оттук обаче нещата се усложниха. Нямаше звънец и цареше пълен мрак. Почти не виждаше покритата с чакъл алея, както и сянката, която хвърляше къщата, на около петдесет метра пред него. Така че Серенак продължи пътя си, като разчиташе единствено на късмет.

— По дяволите!

Инспекторът буквално изрева в нощта. Бе си ударил коляното в тухлена стена. Стената бе висока около метър. Ръката му напипа студени камъни, грил за печене и пепел. В мига, когато разбра естеството на препятствието си, недалеч блесна светлина и освети грамадна веранда. Е, неговият вик поне ще събере съседите.

Пред стъклената врата, насред срамежливия мрак, надвиснал над градината, се появява силуетът на Силвио Бенавидиш.

— Все направо, шефе, по чакъла. Само внимавайте с барбекютата!

— Добре, добре — мърмори Серенак и си мисли, че съветът идва малко късно.

Тръгва отново по пътеката, като пак се доверява на ушите и краката си, както и на указанията на помощника си, но след три метра кракът му се удря в друга стена. Инспекторът се превива на две, прави плонж напред, но лактите му се сблъскват здраво в нещо като железен куб. Изревава повторно от болка.

— Добре ли сте, шефе? — чува той разтревожения глас на Силвио. — Предупредих ви да внимавате с барбекютата.

— Мамка му — продължава да ругае Серенак, докато се изправя. — Как можех да знам, че са повече от едно?! Колко барбекюта имаш? Да не би да ги колекционираш?

— Седемнадесет! — гордо отговаря Силвио. — Познахте. Колекционирам ги, заедно с баща ми.

Тъмнината скрива от Силвио смаяното изражение по лицето на началника му. Когато най-накрая стига до верандата, Серенак продължава да ругае.

— Подиграваш ли се с мен, Силвио? Искаш да повярвам, че колекционираш барбекюта?

— А защо не? Ще ги видите, като е светло. Сигурно в света има няколко хиляди фугикарнофили^[2]!

Лоренс Серенак се навежда и разтрива коляното си.

— Предполагам, че фуги-незнам-какви-си означава колекционери на барбекюта?

— Аха… не съм сигурен дали тази дума я има в речника. На моето ниво аз съм някакъв си аматьор. Само за информация да ви кажа, че има един тип в Аржентина, дето притежава триста барбекюта от четиридесет и три страни в света. Най-старото е от хиляда и двеста години преди Христа.

Серенак започва да разтрива натъртените си лакти.

— Занасяш ли ме, или говориш сериозно?

— Вече ме познавате, шефе. Смятате ли, че съм способен да измисля подобно нещо? Нали знаете, че откакто използват огъня, хората ядат печено месо. Нямате представа колко е впечатляващо да се ровите в подобни неща. Няма по-универсална и стара практика от използването на барбекю…

— И по тази причина имаш в градината си седемнадесет броя… Нормално… Всъщност прав си, много по-стилно е да колекционираш барбекюта, отколкото да редиш градински джуджета…

— Хоби от класа, оригинално и културно, също така — декоративно, а и доста удобно, когато каниш съседите си…

Серенак прокарва ръка през косите си и ги разрошва.

— Назначили са ме в край, където живеят побъркани хора…

— О, няма такова нещо. Някой друг път ще ви разкажа за окситанските традиции, а също и за различията между едно окситанско и едно катарско^[3] барбекю…

После Силвио изкачва трите стъпала към верандата.

— Хайде, влизайте, шефе… Лесно ли ни намерихте?

— Да, като изключим последните двадесет метра! Впрочем, като се абстрахираме от барбекютата, наоколо е доста приятно. Има мелници, къщи със сламени покриви…

— Да, и на мен ми харесва. Особено гледката от верандата.

Инспектор Серенак на свой ред изкачва трите стъпала.

— Е, като падне нощта, не се вижда много, но през деня е супер. Между другото, шефе, Кошрел е доста странно място…

— Нима има и по-странни неща от това да си фугикофил? Е, ще трябва да ми разкажеш подробно.

— Фугикарнофил. Барбекютата нямат нищо общо… Тук е измрял сума народ. Имало е голяма битка по време на Стогодишната война. На хълмовете отсреща. След нея останали хиляди трупове. Същото се случва и по време на Втората световна война. А най-странното е… Знаете ли кой е погребан тук, отзад, зад църквата?

— Жана д’Арк?

Бенавидиш се усмихва.

— Аристид Бриан.

— А, така ли?

— Не знаете кой е той!

— Не беше ли някакъв певец?

— Не. Говорите за Аристид Брюан. Винаги ги бъркат. Аристид Бриан^[4] е политик. Пацифист. Носител на Нобелова награда.

— Страхотен си, Силвио. Грижиш се и за образованието ми по нормандска история…

После инспекторът разглежда осветената фасада на къщичката в стил фахверк.

— Като вземем предвид мизерната ти заплата на инспектор, къщичката ти е доста прилична! — казва той.

Силвио се надува, поласкан от комплимента. После вдига поглед към покрива на верандата, който е от истински дървени греди. Опънати са телове, за да може с времето лозата, чиито корени са в непокритата с плочки част от верандата, да я обхване цялата.

— Знаете ли, инспекторе, купих развалина. Има вече пет години. И оттогава все човъркам нещо.

— А? И какво точно си направил сам?

— Ами — всичко.

— Не може да бъде!

— О, може… Знаете ли, шефе, това е в гените на португалците, а и с полицаите е така. Нали разбирате, има връзка между Севера и Юга…

Серенак избухва в смях. После съблича коженото си яке.

— Вир-вода сте, шефе.

— Аха. Мамка му и нормандското погребение!

— Влизайте, влизайте, трябва да се изсушите…

Двамата мъже влизат във верандата. Серенак оставя сакото си върху облегалката на един пластмасов стол, който се разклаща и накланя назад под тежестта на дрехата. Сяда на съседния стол. Бенавидиш почти се извинява.

— Е, трябва да ви призная, че гостна или всекидневна с пластмасови мебели не е най-удобното нещо на света, но ги взех от един братовчед. Антикварите покрай река Йор също ми помогнаха. Ще видим по-късно, когато издържа изпита за комисар…

Усмихва се и се настанява на друг стол.

— Е, как беше погребението?

— Ами, нищо особено. Дъжд… Тъпканица. Цялото село бе там. Всички поколения — от най-старите до най-младите. Накарах Мори да направи снимки. Ще видим дали ще измъкнем нещо от тях. Трябваше да дойдеш, Силвио. Имаше лилия, изработена от гранит, цели кошници с цветя. Бе дошъл дори епископът на Еврьо. Кълна ти се, че нито един жител на Живерни не бе обут в ботуши. Разбираш, нали, доста аристократично!

— Като говорим за ботуши, шефе, видях в управлението, че Лувел е поел организацията… Утре ще можем да си съставим първоначално мнение…

— М-да… Да се надяваме, че това ще ни помогне да съкратим списъка на заподозрените — казва Серенак, като си търка ръцете, сякаш иска да се постопли. — Или този безкраен експеримент най-малкото ще ми даде възможност да работя допълнително с любимия си помощник…

— Колко е хубаво, че имате само един! Съжалявам, шефе, че ви накарах да дойдете чак дотук, но никак не ми се иска да оставям Беатрис сама вечер…

— Разбирам, разбирам… Не се тревожи. За да приключим с това скапано погребение, искам да ти кажа, че Патрисиа, вдовицата де, се скъса да плаче. През цялото време. Ако разиграва комедия, направо ще предложа да я номинират за най-добра женска роля за наградите „Сезар“. Обаче нямаше нито една от любовниците на Морвал да го оплаче…

— Като изключим учителката Стефани Дюпен!

— Ти шегуваш ли се?

— Неволно, уверявам ви…

След тези думи Силвио навежда очи и леко се усмихва.

— Наясно съм вече, че темата е деликатна.

— Господи, ама как се отпуска срамежливият ми съотборник, когато си играе на домакин! Но въпреки това ще ти отговоря, Силвио. Стефани Дюпен беше на погребението… По-красива от всякога. Бе толкова мокра и толкова свежа, че дъждът изглеждаше почти поносим. Не пусна ръката на мъжа си и за миг.

— Все пак, внимавайте, шефе.

— Благодаря за съвета, голямо момче съм.

— Казвам ви го най-чистосърдечно.

— Аз също.

Малко смутен, Лоренс Серенак извръща поглед и оглежда верандата. Фугите на стените от неизмазани тухли са идеално запълнени, гредите по тавана — байцвани, а плочките — гладки и добре почистени.

— Наистина ли си направил сам всичко тук?

— Прекарвам всички уикенди и отпуски в майсторене и ремонти заедно с баща ми. Всичко тук е дело и на двама ни. Така е по-лесно…

— По дяволите, Силвио, ти направо ме смайваш! Понасям отвратителния ви климат по една-единствена причина: че ме отдалечава на осемстотин километра от семейството ми…

Погледът на Силвио изведнъж става тревожен. Несъмнено заради лекия шум наблизо.

— Добре, започваме ли?

Лоренс нарежда „своите“ три снимки на любовниците на Морвал върху пластмасовата маса. Силвио прави същото с „неговите“ и се оглежда страхливо.

— Лично аз не разбирам как е възможно някой да изневерява на жена си. Наистина не разбирам.

— От колко време познаваш Беатрис?

— От седем години.

— И никога не си й изневерявал?

— Никога.

— Казваш това, защото тя сега е горе?

— О, не. Този факт е без значение…

— А защо не си й изневерявал? Да не би жена ти да е най-красивата на света? И по тази причина нямаш никакво основание да пожелаеш друга, така ли?

Силвио си играе със снимките. Вече съжалява, че е накарал шефа си да дойде у тях.

— Престанете, шефе, не ви помолих да дойдете тук, за да…

— Каква е твоята Беатрис? — прекъсва го грубо Серенак. — Красива? Това ли искаше да кажеш?

Внезапно Силвио се обляга с двете си длани на масата.

— Красива или не… не е там работата! Нещата в живота не стоят така. Тъпо е да искаш жена ти да е най-красивата на света! Значи ти има нещо… Това да не е състезание или конкурс! Винаги ще има по-красиви жени от тази, с която живееш! Дори да се ожениш за Мис Свят, и тя ще остарее, нали така?

Вместо да отговори на тирадата на помощника си, Серенак закача на лицето си усмивка, която Силвио намира за доста странна, особено защото шефът му гледа към вратата.

— Значи така, аз не съм най-красивата?

Силвио се обръща толкова рязко, сякаш до този момент вратът му се е крепил на винт, който неочаквано е паднал. После се завърта на пети.

Ослепителна.

Беатрис сякаш се плъзга по настлания с плочи под на верандата. Серенак я намира очарователна, въпреки че това не е най-точната дума. По-скоро е разтърсваща. Висока, едра, с дълги черни коси. Гъстите й мигли се спускат над сякаш обвитите й в мъгла очи, подобно на завеса, която ги пази от последните слънчеви лъчи на деня. Беатрис се е загърнала с голям шал екрю и гънките му, прикриващи закръгления й корем, я уподобяват на антична статуя. Нежната й кожа с тен на праскова сякаш е от същата тъкан като памучния шал. В очите й блести ирония. Серенак неволно се пита дали винаги е толкова красива, или красотата й е дело на бременността, на факта, че след няколко дни ще стане майка. Пълнотата издава вътрешна хармония, която изплува и на повърхността… Такива бисери се пишат по списанията. Серенак си казва, че за да му хрумват подобни неща за жените, сигурно остарява… Дали преди няколко години би окачествил някоя бременна жена като сексапилна?

— Силвио — казва Беатрис, придърпва един стол и сяда, — ще ми донесеш ли някакъв плодов сок, какъвто и да е…

Силвио става и потъва в кухнята. Скапан и смачкан е като замаян пумпал, който дълго се е въртял около оста си. Беатрис повдига шала и загръща раменете си.

— Значи това е прословутият Лоренс Серенак.

— Защо прословутият?

— Силвио ми говори много за вас. Защото вие… го изненадвате. Дори го вадите от равновесие. Предшественикът ви бе много по… по-класически тип…

Силвио вика от кухнята.

— Искаш ли сок от ананас?

— Да! — отвръща Беатрис, но след секунда пита: — Бутилката отворена ли е?

— Да, вчера.

— Тогава не.

Мълчание, последвано от думите:

— Добре, ще видя какво има в мазето…

Да, бременната жена може и да е секси, но е кучка. Шалът се смъква и леко оголва дясното рамо на Беатрис. Свежа като теменуга — казва си Серенак и си задава въпроса дали формите на Беатрис са винаги толкова сладострастни. А тя се обръща към него и пита:

— Очарователен е, нали? Най-добрият мъж на света. Знаете ли, Серенак, бях си го набелязала доста отдавна. И си бях казала: „Този е за мен!“

— Едва ли е успял да ви устои дълго. Страхотна сте…

— Благодаря.

Шалът отново се хлъзва надолу, но тя го вдига и покрива рамото си.

— Подобен комплимент стига до сърцето ми, особено когато е направен от вас.

— Защо?

— Защото сте човек, който знае как да гледа жените.

Казва го с лека нотка на ирония. В това време, разбира се, шалът отново се хлъзва надолу и Серенак просто трябва да отмести очи и да се възхищава на работата по къщата на Силвио и баща му. Греди, тухли и стъкло…

— Харесвам Силвио — подхваща разговора Серенак. — И не само заради кексчетата и барбекютата му.

Тя се усмихва.

— И той ви харесва, но не знам дали това ме успокоява, или не.

— Защо? Защото мога да му влияя лошо ли?

Беатрис се загръща с шала и се навежда над наредените върху масата снимки.

— Хм. Изглежда, сте си набелязали някоя заподозряна?

— Той ли ви каза това?

— Има само един недостатък. Като всички стеснителни хора, говори доста в леглото.

— Манго? — чува се гласът на Силвио.

— Да, ако няма друг. Но да е студен!

После се усмихва на Серенак.

— Не ме съдете, Серенак. Мога да се възползвам от положението си още няколко дни, нали?

Инспекторът кима с глава, а лицето му е безизразно като на сфинкс. Бременната жена е хиперсекси, но пък е истинска кучка.

— Има само един такъв мъж. И вие сте го открили.

— Така е, инспекторе!

— Не му ли липсва малко фантазия?

— О, не!

В това време Силвио се връща и носи голяма чаша за коктейл, украсена със сламка, палмичка и резен портокал. Беатрис нежно го целува по устата.

— Ами аз? Сигурно не ми се пие нищо, защото съм мокър до кости от дъжда — промърморва Серенак.

— Извинете ме, шефе… какво бихте желали?

— Какво имаш?

— Бира става ли?

— Аха… Страхотно. Но да е много студена! И бих искал и палмичка, и сламка.

Беатрис държи с едната си ръка шала, а с другата — сламката, и отпива от чашата.

— Силвио, кажи му да върви на майната си…

Бенавидиш се насилва да се усмихне.

— Светла или тъмна бира?

— Тъмна.

Силвио изчезва някъде в къщата, а Беатрис отново се навежда над снимките.

— Тази ли е учителката?

— Да.

— Разбирам ви, инспекторе. Наистина е, как да се изразя… елегантна. Очарователна. Сладка. Човек би казал, че е слязла от романтична картина. Че почти позира.

Разсъждението й изненадва Лоренс. Интересното е, че и той си бе помислил същото при срещата си със Стефани. Беатрис настойчиво гледа другите снимки, повдига гъстите си коси, които падат над очите й, и леко мръщи вежди.

— Искате ли да ви разкрия нещо, инспекторе?

— Има ли връзка със случая?

— Да. В тези снимки има доста очебийни неща, които само една жена може да разгадае с лекота.