Мишел Бюси
Черните лилии (18)

17

Вали като на всички погребения в Живерни. Ситен и студен дъжд.

Стоя сама пред „сетната обител“. Току-що затрупаният с кална пръст гроб напомня на част от изоставен строеж. Водата се стича на микроскопични капки и зацапва мраморната плоча, където вече има надпис „На съпруга ми, 1926-2010“.

Намирам се пред сивата бетонна стена на гробището и по някакъв начин съм поне малко защитена. Гробът е в най-горната точка на гробището в Живерни. То е построено терасовидно от едната страна на не много висок хълм и мъртъвците малко по малко завземат хълма. Известните, богатите, прославилите се ги погребват в долната част — до църквата, до селото, до Моне.

На най-хубавите места!

Не ги смесват с простосмъртните. Погребват всички големи клечки на едно място: меценатите, колекционерите, повече или по-малко известните художници, които приживе плащат цяло състояние, за да прекарат тук вечността!

Ама че глупаци!

Сякаш ще си организират откриване на изложби, а при пълнолуние — шествие на сенките! Обръщам се. Долу, в другия край на гробището, вече привършва погребението на Жером Морвал. Хубав гроб, точно където трябва, между местата за вечен покой на Ван дер Кемп^[1], на членовете на семействата Ошде^[2]-Моне и Боди^[3]. Цялото село се е изтърсило там, с малки изключения. Да кажем, че има поне стотина души, облечени в черно, мъжете са без шапки на главите, а дамите — под чадърите си.

Сто човека, а аз съм съвсем сама! На другия край. На никого не му пука за някой старец или старица, когато умрат. Като се замисли човек, за да те оплачат като хората, е по-добре да умреш млад, в разцвета на славата си. Дори да си най-големият мръсник, за да съжаляват за теб, трябва да си сред първите преселили се в отвъдното. Кюрето, нов и съвсем млад свещеник от Гасни^[4], се моли по-малко от половин час за съпруга ми. Не съм го виждала преди. А Морвал има честта да бъде погребан от епископа на Еврьо^[5]! Бил някакъв роднина на жена му, както изглежда. Вече близо два часа се моли за душата му.

Може би ще ви се стори странно да видите две погребения по едно и също време в едно гробище под плющящия дъжд? Може би съвпадението ще ви смути? Ами, добре тогава, заповядайте и ще видите дали преувеличавам! Бъдете уверени, че във всички тези събития няма никакво съвпадение. Нищо тук не е оставено на случайността, напротив. Всеки елемент си е на мястото и в точното време. Всяка частица от механизма на престъплението е безупречно монтирана, кълна ви се в гроба на мъжа ми, и повярвайте ми, нищо няма да го спре.

Вдигам поглед. Уверявам ви, че гледката отгоре си струва! Патрисиа Морвал е коленичила пред гроба на съпруга си. Неутешима е. Стефани Дюпен е застанала малко зад нея и нейните очи също са насълзени. Мъжът й я подкрепя, ръката му е на кръста й. Лицето му е непроницаемо, дебелите му вежди са сключени, а мустаците му — подгизнали от дъжда. А около тях са какви ли не хора — непознати, близки, приятели, жени. Тук е и инспектор Серенак. Стои малко по-назад, до църквата, недалеч от гроба на Моне. Епископът вече привършва службата.

На тревата има три кошници с цветя. По сценарий всеки трябва да вземе оттам цвете и да го хвърли върху ковчега в дупката. Има рози, ружи, карамфили, люляк, лалета, синчец… Мисля си, че само на Патрисиа Морвал може да й хрумне нещо толкова откачено… Импресия „Умиращото слънце“…

Дори Моне не би се осмелил да направи подобно нещо…

Надскочили са всякаква мярка и деликатност и са изработили каменна лилия, нещо като барелеф върху мраморната плоча на Морвал… Ама че вкус… Не им провървя със светлината. Прословутата светлина на Живерни не огрява ковчега секунди преди да потъне в черната дупка. Е, не може да се купи всичко… Може би това просто е знак, че Бог все пак съществува.

Прясно изкопаната пръст от гроба започва да се стича на жълтокафеникави вадички по издълбаните между гробовете пътечки. Естествено, там долу нито един жител на Живерни не си е обул ботушите… На инспектор Серенак сигурно му е забавно. Така де, човек навсякъде се забавлява както може…

Разтърсвам големия шал, който покрива косите ми. И той е подгизнал от дъжда. Направо трябва да го цедиш! Децата стоят малко по-далеч. Някои са заедно с родителите си, а други са сами. Разпознавам някои от тях. Фанет плаче. Зад нея е Венсан, но очевидно не се опитва да я утеши. Сериозни са, защото, когато си на единадесет години, смъртта изглежда нелепа, абсурдна.

Дъждът поотслабва.

Понеже така или иначе съм принудена да наблюдавам сцената, ми идва наум една загадъчна история, която някога като деца си разказвахме вечер, щом легнехме да спим. Един мъж идва в Живерни за погребението на член от семейството си. А няколко дни по-късно, без очевидна причина, същият мъж убива свой братовчед. И после следваше гатанка — най-интересната част: трябваше да открием мотива за това странно убийство и за целта си задавахме въпроси. А това понякога продължаваше часове наред… Не, човекът не познавал братовчед си… Не, не е търсел отмъщение… Не, не са били намесени пари… Няма и семейна тайна… И така цяла нощ, сгушени под завивките, си задавахме въпроси…

Дъждът най-сетне спира.

Трите кошници с цветя са празни.

Капките вече се стичат съвсем бавно по мраморната плоча на гроба на мъжа ми. А долу тълпата най-сетне започва да оредява. Жак Дюпен все така се е вкопчил в кръста на жена си. От дългите й коси се стича вода, която мокри добре оформените й гърди под черната рокля. Двамата минават покрай Лоренс Серенак. Инспекторът не изпуска от очи Стефани.

Именно неговият разкъсващ поглед ми припомни онази история от детството ми. Бях открила мотива за убийството чак на сутринта, с вече изнурен мозък… По време на погребението човекът просто се влюбил до полуда в някаква непозната. А жената изчезнала, преди да успее да я заговори. Оставало му само едно решение, за да я види отново: да убие друг член от семейството с надеждата, че тя ще дойде на погребението… Повечето от онези деца, които часове наред бяха търсили отговор на загадката, бяха изкрещели, че това е скандално, че моята версия е чиста измама, какво ли не… Не и аз. Защото безмилостната логика на въпросното престъпление ме бе очаровала. Странно как човек си спомня някои неща. Оттогава не бях се сещала за тази история… искам да кажа, не бях се сещала за нея преди погребението на мъжа ми.

И последните силуети се отдалечават. Сега вече мога да ви призная нещо, защото съм в течение на събитията. Тъкмо има удобен случай, а и декорът е идеален.

СМЪРТТА ЩЕ ПОТРОПА ОТНОВО НА ВРАТАТА НА ЖИВЕРНИ.

Давам ви думата си на магьосница!

Изчаквам още малко и гледам как калта около гроба на мъжа ми се стича надолу. Почти сигурна съм, че повече няма да стъпя тук. Поне докато съм жива. Няма да има други погребения, за да си имам компания. Минутите текат, може би минават и часове.

Най-сетне си тръгвам.

Нептун послушно ме чака пред вратата на гробището. Вървя по улица „Клод Моне“, докато денят тихо гасне. Под лампите цветята се отърсват от водните капки. Някой надарен художник несъмнено би могъл да извлече нещичко от полумрака на съхнещото от дъжда село. Започват да се появяват осветени прозорци. Минавам пред училището. В най-близката къща кръглият прозорец под покрива също свети. Това е прозорецът на стаята на Жак и Стефани Дюпен. Какво ли правят и какво си говорят, докато изцеждат мокрите си дрехи?

Сигурна съм, че и вие бихте искали да се промъкнете в мансардата и да ги проследите. Само че за съжаление този път съм безпомощна. Не мога да изпълня ролята си на детектив, защото не мога да се катеря по улуците.

Забавям крачка за няколко минути, а после продължавам пътя си.