Мишел Бюси
Черните лилии (16)

15

Както всеки ден, след края на занятията Фанет излита като вихър от училището. После се отдръпва от другите деца, играе малко на криеница из уличките на Живерни, за да избегне среща с Венсан, Камий и Мери. Никак не й е трудно. Та тя познава селото като петте си пръста! За пореден път Пол иска да тръгне с нея заради престъпника, който може би още се разхожда по улиците, но тя се противопоставя.

Това си е моя тайна!

Така. Ето че почти пристига. Минава по моста, покрай перачницата и покрай старата двувърха кула, която толкова я плаши.

Кълна ти се, Пол, че утре ще ти кажа тайната си и с кого се срещам всеки ден. Утре ще ти кажа всичко. Или пък вдругиден.

Фанет продължава пътя си, върви към ливадата. Джеймс е вече там. Стои малко по-навътре в житните поля, насред класовете, които стигат над коленете му. И точно по средата на четирите му статива Фанет се приближава тихо като котка.

— Аз съм!

Широка усмивка нарушава съразмерността на добре поддържаната брада на Джеймс. За миг притиска Фанет до гърдите си.

— Хайде, бързо, хипи такова… На работа! Не останаха много часове с необходимата светлина. Много късно свършваш училище.

Фанет се настанява пред статива, който й подава Джеймс. Най-малкият, прекрасно нагоден към ръста й. После се навежда над голяма кутия от лакирано дърво и си избира бои и четки. Фанет не знае много за стария художник, с когото се е запознала преди седмица. Известно й е само, че е американец, че името му е Джеймс и че рисува почти всеки ден. Казал й е, че е най-надареното момиче, което някога е срещал, а той познава много млади художнички, защото е учител по рисуване в Съединените щати. Прави й бележка да не говори през цялото време и я съветва, въпреки таланта си, да се съсредоточава повече. Като Моне. Трябва да наблюдава и да използва въображението си.

Все тази песен пее Джеймс. Да наблюдава и да влага въображение, да рисува. Неслучайно е донесъл четири статива, за да може, щом светлината падне по подходящ начин върху някое късче от пейзажа, той да го отрази веднага. Да е подготвен за момента, когато цветовете се раздвижат или се спуснат сенки. Разказва на Фанет как Моне се е разхождал из полето с цели шест статива и как е плащал на нейни връстници да му носят всичко необходимо — рано сутрин и късно вечер. Това обаче са глупости! Това е стратегия, използвана от Джеймс, за да му носи и Фанет неговите триножници и кутии. Тя отдавна е отгатнала това, но се прави, че му вярва. Джеймс е мил човек, но прекалено много се вживява в ролята на стария Моне.

И ме взема за глупачка!

— Не се заплесвай, Фанет! Не се размечтавай! Рисувай!

Момиченцето се опитва да възпроизведе нормандската перачница, моста над реката, мелницата. От няколко минути вече рисува…

— Знаеш ли кой е Тиъдър Робинсън? Учителката ни разказа за него…

— Защо?

— Записа целия клас за един конкурс. Международен конкурс, господин Джеймс. Да, да… МЕЖДУНАРОДЕН… За наградата на фондация „Робинсън“… Ако спечеля, мога да замина за Япония или за Русия, или пък за Австралия — на стаж. Ще видим… Още не съм решила…

— Само това ли?

— Да не ти споменавам за доларите…

Джеймс оставя внимателно четката си върху кутията. Но брадата му все някога ще се натопи в палитрата му. Като всеки ден. Днес вече е зелена.

Ама и аз съм една проклетница. Никога не му казвам, че по брадата му има боя. Защото това ме разсмива.

Джеймс се приближава до нея.

— Знаеш ли, Фанет, ако работиш усилено, ако имаш вяра, е доста вероятно да спечелиш този конкурс…

Сега мъничко ме плаши.

Джеймс сигурно е усетил, че Фанет хвърля коси погледи към брадата му, и инстинктивно я докосва с пръсти. Така само размазва боята.

— Не ме занасяй…

— Не те занасям, Фанет. Вече ти казах, че имаш дарба. Искаш или не — така е. И ти впрочем знаеш това… Имаш дарба за живопис. Дори нещо повече. Не дарба, ти си мъничък гений. Но всичко това не струва и пет пари, ако…

— Ако не работя, нали?

— Да. Трябва да работиш. Налага се. Ако не, талантът ти… отива по дяволите… Но не това се канех да ти кажа…

Джеймс се придвижва бавно. Не иска да смачка житните класове и ги прескача. Променя мястото на един от стативите, сякаш изведнъж слънцето се е преместило със скок.

— Исках да ти кажа, Фанет, че талантът е абсолютно ненужен, ако човек не е способен… как да ти обясня… да прояви малко егоизъм…

— Какво?

Понякога Джеймс си дрънка каквото му скимне.

— Егоизъм! Малка ми Фанет, талантът дразни всички, които не притежават подобно нещо, а това ще рече — почти целия свят. Талантът те отдалечава от хората, които те обичат, и предизвиква завист у останалите. Разбираш ли?

Как търка боята по брадата си и не се усеща. Цапа се. Стар е този Джеймс. Стар. Стар. Стар.

— Не. Не разбирам!

— Ще ти го обясня по друг начин. Виж например мен. Дошъл съм в Живерни, за да рисувам, за да открия пейзажите на Моне. Не можеш да си представиш колко часове съм прекарал в моето село в Кънектикът да разглеждам репродукциите на творбите му и колко съм мечтал… За тополите, за река Епт, за лилиите, за остров Орти… Смяташ ли, че за това си е струвало да зарежа жена си, децата и внуците си? Сега, когато съм на шестдесет и пет години? И кое е по-важно? Да сбъдна мечтата си, или да прекарам празника на Вси светии и Деня на благодарността със семейството си!

— Ами…

— Колебаеш се, нали? Е, хубаво, но аз не се колебах! И повярвай ми, Фанет, не съжалявам за избора си. Живея тук като клошар, е, почти… А нямам и четвъртинката от твоята дарба… Разбираш ли сега какво искам да ти кажа, като ти говоря за егоизъм? Какво си мислиш? Че първите американски художници, които са се стоварили в хотел „Боди“ още по времето на Моне, не са рискували? Че не им се е налагало да зарежат всичко?

Не обичам, когато Джеймс ми говори по този начин. Струва ми се, че мисли обратното на това, което казва. Струва ми се, че напротив, се отегчава до смърт, че съжалява за избора си и че семейството му в Съединените щати му липсва…

Фанет взема една четка и казва:

— Добре, господин Джеймс. Ето, започвам: Съжалявам, че ще проявя егоизъм, но трябва да спечеля конкурса на фондация „Робинсън“…

Джеймс избухва в смях.

— Права си, Фанет. Аз съм само един побъркан стар мърморко.

— И си напълно изкуфял. Дори не ми каза кой е Робинсън!

Джеймс идва при Фанет и гледа рисунката й. После присвива очи.

— Тиъдър Робинсън е американски художник. Най-прочутият импресионист в Съединените щати. Той е единственият американски художник, близък приятел на Моне. А Клод Моне е бягал от останалите като от чума. Робинсън е останал цели осем години в Живерни… Дори е нарисувал сватбата на доведената дъщеря на Моне — Сюзан, която Моне много обичал, с американския художник Тиъдър Бътлър^[1]. И нещо много странно, Фанет, една от най-известните му картини пресъздава точно този отрязък от пейзажа, който ти в момента рисуваш!

Фанет без малко не изтървава четката си.

— Какво?

— Каквото чуваш. Нарисувал е същата сцена. Става въпрос за стара творба от хиляда осемстотин деветдесет и първа година. Известна картина, пресъздаваща канала на река Епт, моста над него и мелницата „Шеньовиер“. А на заден план се вижда жена с коси, прибрани с кърпа. А пред канала пък е нарисуван мъж, който пои коня си. Впрочем картината е озаглавена „Чичо Троньон и дъщеря му на моста“. Така се наричал и конникът, живял в Живерни — Чичо Троньон.

Този път Фанет едва се сдържа да не прихне.

Ама на моменти този Джеймс направо ме мисли за пълна тъпачка. Чичо Троньон! Пълни дивотии!

Джеймс продължава да разглежда картината на Фанет. Брадата му почти се е качила до очите. Дебелият му пръст минава едва на няколко сантиметра от още неизсъхналите бои.

— Много добре, Фанет… Толкова харесвам сенките около мелницата! А и трябва да ти призная, че си нарисувала тази част от селото много по-добре от Тиъдър Робинсън. Имай ми доверие… ще спечелиш този конкурс! През живота на човек, Фанет, има две или най-много три възможности, които не трябва да се изпускат. На тях се гради животът, хубавице. На нищо друго.

После Джеймс пак хуква да мести стативите. Той като че ли прекарва повече време да мести платната си, отколкото да рисува върху тях. Очевидно слънцето е по-бързо от него. Но пък е неуморен.

Изминал е почти час, когато при тях идва Нептун. Немската овчарка души недоверчиво кутията с боите, а после ляга в краката на Фанет.

— Твое ли е кучето? — пита Джеймс.

— Не съвсем… Мисля, че повече или по-малко е на всички в селото, но аз някак си го осинових… И то предпочита да е с мен!

Джеймс се усмихва. Седи на столче пред един от стативите си, но всеки път, когато Фанет го поглежда, вижда как е забил нос в платното. Брадата му скоро ще заприлича на дъга. Тя изчаква удобния момент, за да прихне…

Не. Не. Ще трябва да се съсредоточа.

Фанет продължава да изучава мелницата „Шеньовиер“. Извива формите на малката кула в стил фахверк. Подсилва контраста, слага повече охра, рисува липата, подчертава каменния градеж на сградата. Джеймс я нарича „Мелницата на магьосницата“. Заради старицата, която живее там.

Магьосница…

Ама на моменти Джеймс наистина ме смята за хлапачка.

Да, но Фанет все пак малко се страхува. Джеймс й е обяснил защо не харесва особено тази къща. Казал й е, че заради мелницата картините с водни лилии без малко да ги няма. Мелницата и градините на Моне са построени покрай един и същ канал. Моне е искал да направи там язовирна стена, да постави шлюзове, да отклони водата, за да може да си направи езерце… Само че никой в селото не е бил съгласен — заради болестите, заблатяването и така нататък. Особено съседите и обитателите на мелницата. Какво ли не се случило тогава! Моне се обидил на всички тези хора, дал много пари, писал на префекта, който му бил приятел, и накрая си направил езерцето! Иначе би било жалко!

Малко е тъпо от страна на Джеймс да не харесва мелницата заради тези истории. Та разправията между Моне и съседите му е била преди сто години. Понякога Джеймс се държи глупаво.

Тръпки побиват Фанет. Ами ако в мелницата наистина живее магьосница?!

Фанет рисува доста отдавна. Светлината намалява. Така мелницата изглежда още по-зловеща. Тя обожава този й вид. А що се отнася до Джеймс, той отдавна спи.

Внезапно Нептун скача и започва злобно да ръмжи. Фанет рязко се обръща към малката тополова горичка зад гърба си и с изненада забелязва силуета на момче на нейната възраст.

Венсан! Погледът му е празен.

— Какво правиш тук?

Джеймс се стряска и се събужда. Фанет продължава да вика:

— Венсан! Мразя, когато се появяваш зад гърба ми като шпионин! От колко време си тук?

Венсан мълчи. Сканира с поглед картината на Фанет: къщичката, моста… Като хипнотизиран.

— Вече си имам куче, Венсан. Нептун. И той ми стига. Престани да се взираш така в мен, плашиш ме…

Джеймс кашля в брадата си.

— Хм… Деца, добре стана така, че сте вече двама. Като гледам светлината, май е време да се прибирам… Вие ще ми помогнете. Моне е казвал, че най-мъдро е да ставаш и да лягаш със слънцето.

 

Фанет не изпуска от очи Венсан.

Венсан ме плаши, като изскача така от нищото. Зад гърба ми. Като че ли ме следи. На моменти ми се струва, че е луд.