Мишел Бюси
Черните лилии (14)

13

Светещият часовник над леглото показва 1 часа и 31 минути. Не мога да заспя. Последната сестра, с която разговарях, мина преди повече от час. Сигурно си мисли, че спя. Да спя ли? Абсурд! Как може човек да заспи в толкова неудобно кресло?!

Наблюдавам капките, които падат една по една от банката и се вливат в маркуча. Колко време още ще го държат така, на системи?

Дни? Месеци? Години?

И той не спи. Вчера загуби способността си да говори, поне според лекарите. Не може да движи и мускулите си, но очите му все още са отворени. Според медицинските сестри разбирал всичко. Сто пъти ми казаха, че ако му говоря или ако му чета нещо, щял да ме чуе. „Това е важно за съпруга ви“…

На нощното шкафче има цял куп списания. Когато сестрите са в стаята, възприемам нужното поведение: чета му на висок глас. Но веднага щом затворят вратата, млъквам. Е, след като разбира всичко, ще разбере и това.

Гледам пак към банката. За какво ли са тези системи? Сестрите ми обясниха, че поддържали жизнените му функции, но вече забравих подробностите.

Минутите минават. Тревожа се за Нептун. Клетото ми куче е само в Живерни. Няма да остана тук цяла нощ, я! Сестрите бяха доста песимистични. Не е примигнал с очи вече десет минути. Гледа ме втренчено, а това, меко казано, ме побърква.

2 часът и 12 минути.

Мина друга медицинска сестра. Посъветва ме да се опитам да заспя. Престорих се, че се вслушвам в думите й. И взех решение.

Изчаквам малко, за да съм сигурна, че по коридорите няма никакъв шум. Ставам. Чакам още малко, а пръстите ми треперят. Разкачвам тръбите на системата. Една по една, а те са три.

Той ме гледа. Обезумял е. Разбрал е. Сигурна съм, че е наясно какво му причинявам. Ама на какво се е надявал? А аз чакам. Колко време е необходимо? Петнадесет минути? Тридесет? Вземам едно списание, което бях оставила на стола: „Магазин Норманди“. Ще организират голяма акция по събиране на картини за изложба под надслов „Импресионистична Нормандия“. Всички само за това ще приказват от юни нататък. Демонстративно си чета списанието в пълно мълчание. Все едно че не ми пука как той умира на две крачки от мен. Между другото, това е точно така.

От време на време вдигам поглед и го наблюдавам над списанието. Той ме гледа с очи, които ще изскочат от орбитите. Втренчвам се в него за няколко секунди, а после продължавам да си чета. При всеки мой поглед лицето му се деформира все повече и повече. Вярвайте ми, ужасно е.

Към 3 часа през нощта имам усещането, че наистина е умрял. Очите на съпруга ми са все още отворени, но неподвижни.

Ставам и започвам да прикачвам отново системите, все едно че нищо не е било. Но после, като размислям малко, ги разкачам отново и натискам алармения звънец.

Медицинската сестра пристига начаса. Професионалистка. Правя се на паникьосана. Е, не прекалено. Обяснявам, че съм заспала и че когато внезапно съм се събудила, съм видяла системите в този им вид.

Сестрата гледа разкачените тръби. Изглежда притеснена, сякаш грешката е нейна. Надявам се да няма неприятности. Е, аз със сигурност няма да й създам проблеми! Тича за лекар. Чувствам се странно. Разпъната съм между гнева и свободата.

Но това колебание как да постъпя…

Какво да правя сега?

Да ида в полицията и да им разкажа всичко, или да продължа да си играя на детектив из уличките на Живерни?