Мишел Бюси
Черните лилии (11)

10

В класната стая на училището в Живерни инспектор Лоренс Серенак полага усилия погледът му да не се впива като магнит в голите крака на учителката. Рови несръчно из джобовете си, а Стефани Дюпен го наблюдава спокойно и невинно, сякаш да седи на катедрата с кръстосани крака, е най-нормалното нещо на света! По принцип никое дете от класа не би видяло в подобна постъпка нещо лошо. По принцип.

— Е, добре — пита отново учителката, — каква е връзката ми с убийството?

Накрая Серенак успява да извади от джоба си ксерокопие на картичката с водните лилии. „ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!“ и я подава на Стефани.

— Намерихме я в джоба на Жером Морвал.

Стефани Дюпен внимателно чете двете изречения. А когато леко се навежда напред и се обръща настрани, слънцето огрява профила й и тя заприличва на портрет на Фрагонар, Дега или Вермеер. Този миг поразява Серенак и го обзема странното усещане, че нито едно от прекалено съвършените й движения не е спонтанно, а обмислено, изчислено, изиграно. Тя просто позира пред него. Стефани Дюпен елегантно се изправя, а очертаните й като с тебешир устни леко се разтварят и от тях се отронва слаба въздишка, която разбива на пух и прах смешните подозрения на инспектора.

— Семейство Морвал нямат деца. И вие сте се сетили за училището…

— Да. Това е цялата мистерия. Имате ли единадесетгодишни деца в класа си?

— Доста са, разбира се. При мен има деца на всякаква възраст — от шест до единадесет годишни. Но доколкото знам, на никое не предстои да празнува рожден ден през близките седмици.

— Можете ли да ми направите точен списък? С адреса на родителите, с рождените дати на децата, с всичко необходимо…

— Това може ли да има връзка с убийството?

— Може, а може да няма… За момента пипаме напосоки. Проучваме различни следи. Погледнете, тези думи говорят ли ви нещо?

Стефани следи с очи погледа на инспектора, който се спуска към долната част на картичката. Леко смръщва вежди и прави усилие да се съсредоточи. Серенак искрено се възхищава на всяко нейно движение или гримаса. Тя чете текста. Клепачите й играят, устните й леко потреперват, навежда глава. А жена, която чете, винаги възбужда въображението на Серенак. Така че тя едва ли играе пред него. Защото няма как да знае какво означават думите „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“…

— Говорят ли ви нещо тези думи? — смотолевя с усилие инспекторът.

Стефани Дюпен неочаквано се изправя. Тръгва към библиотеката, навежда се, а после се връща при Серенак. На лицето й грее усмивка. Подава му книга с бяла корица. На Серенак му се струва, че сърцето й под памучната рокля ще се пръсне от вълнение. Прилича на треперещо врабче, което не смее да излети през отворената вратичка на клетката си… А в следващия миг Серенак вече се пита откъде ли му хрумна това глупаво сравнение. Опитва се да се съсредоточи в работата си.

— Луи Арагон — чува той ясния глас на Стефани. — Съжалявам, че отново трябва да вляза в ролята си на учителка, инспекторе…

Лоренс побутва една тетрадка и сяда на една от ученическите маси.

— Вече ви казах, че обожавам…

Смехът на Стефани отново залива стаята.

— Не сте толкова силен в поезията, колкото в живописта, инспекторе. Думите върху пощенската картичка са взети от едно стихотворение на Луи Арагон.

— Невероятна сте…

— О, не, нямам никаква заслуга. Първо, Луи Арагон е идвал често в Живерни и е един от малкото творци, продължили да посещават селото след смъртта на Клод Моне през хиляда деветстотин двайсет и шеста година. А този откъс от стихотворението е избран и поради друга причина: защото е първото стихотворение, цензурирано от режима във Виши през хиляда деветстотин четирийсет и втора година. Съжалявам, че ви изнасям този дълъг урок, но като ви кажа заглавието на стихотворението, ще разберете защо по традиция караме децата в Живерни да го учат наизуст.

— „Впечатления“? — опитва се да налучка Серенак.

— Грешите. Но почти уцелихте. Арагон е нарекъл творбата си „Светилище на нимфа“^[1].

Лоренс Серенак се мъчи да синтезира чутото и да въведе ред в мислите си.

— Ако ви разбирам добре, това означава, че Жером Морвал също е знаел откъде са тези странни думи^[2]…

Замълчава за миг и се колебае какво трябва да направи.

— Благодаря ви. Сигурно щяхме да изгубим много време, преди да стигнем до това. Въпреки че за момента не виждам с какво ни помага тази подробност…

Инспекторът се обръща към учителката. Лицата им са почти на една височина. Делят ги едва двадесетина сантиметра.

— Стефани… позволявате ли да ви наричам така? Познавахте ли Жером Морвал?

Бледолилавите очи го гледат. Той се колебае за миг, а после потъва във взора им.

— Живерни е малко населено място — отговаря Стефани. — В него живеят само няколкостотин души…

Инспекторът вече е чувал това разсъждение.

— Това не е отговор, Стефани.

Мълчание. Делят ги едва двадесетина сантиметра.

— Да… познавах го.

Бледолилавият ирис свети. Серенак успява да изплува от дълбините му. Трябва да е по-настойчив. Иначе ще се погуби. Не му помага и обичайната за професията му доза цинизъм.

— Ами… носят се слухове…

— Не се смущавайте, инспекторе. В течение съм, естествено. Слухове… Жером Морвал си падаше по жените, нали? Всички го знаеха. Не, няма да се преструвам, че не е опитвал да се сближи с мен… Само че…

Очите с цвят на лилия от картина на Моне леко се замъгляват. Сякаш покрай тях е минал лек бриз…

— Аз съм омъжена жена, инспектор Серенак, също и учителката на селото. А в известна степен Морвал бе лекарят на селото. Абсурдно би било да тръгнете по такива налудничави следи… Между мен и Жером Морвал никога не е имало нищо. Но в селца като нашето винаги има хора, които шпионират, разпространяват лъжи, измислят разни тайни…

— Време е да вървя… Извинете, ако съм проявил нахалство…

Тя му се усмихва. Още са лице в лице. А после отново рязко се отправя към библиотеката.

— За вас, инспекторе, тъй като имате сърце на художник и сте истински ценител… — казва му тя.

Серенак смаян вижда, че Стефани му подава друга книга.

— За да обогатите познанията си… „Орелиен“ — един от най-хубавите романи на Арагон. Най-важните сцени в него се развиват в Живерни. От глава шестдесета до глава шестдесет и четвърта. Сигурна съм, че ще се влюбите в него.

— Бла… Благодаря.

Инспекторът не се сеща какво още да каже и мислено проклина неспособността си да говори. Не бе подготвен за подобна среща. И какво общо има Арагон с цялата тази история? Усеща, че нещо му се изплъзва, че умът му буксува, че губи контрол… Грабва книгата с пресилена самоувереност, притиска я несръчно към единия си крак, а после подава ръка на Стефани. Учителката я стисва. Малко силничко. И малко по-продължително от общоприетото. Секунда-две. Колкото отново въображението му да се развихри… Защото тази вкопчена в ръката му ръка сякаш вика: „Не ме пускайте! Не ме изоставяйте! Вие сте единствената ми надежда, Лоренс. Не ме пускайте, ще се понеса към дъното“.

Стефани му се усмихва. Очите й блестят.

Сигурно е сънувал. Или е полудял. Обърка конците още при първото си разследване в Нормандия. Не, тази жена не крие нищо… Просто е красива. И принадлежи на друг. Нормално!

Отстъпвайки назад, Серенак се сбогува с леко заекване:

— Стефани… Не забравяйте да ми приготвите списъка с имената на децата. Ще изпратя утре някой да го вземе…

И двамата знаят, че няма да изпрати никой друг, а ще дойде да го вземе сам. И че тя се надява това да стане.