Шанън Кърк
Метод 15/33 (4)

Глава 4
Специален агент Роджър Лиу

Докато учех в университета „Сейнт Джордж“ в Куинс, Ню Йорк, посещавах клуба по актьорско майсторство и играех за дребни пари на затънтени сцени ента категория спрямо Бродуей и Сохо в среднощни пиеси, писани и режисирани от дипломанти от Нюйоркския университет, които се бъхтеха в зле осветените театри заради възможността да представят работата си и с надеждата, че някой, който и да е, например окъснял критик, току-виж, се натъкнал на шедьовъра им.

Аматьорите продуценти често ме избираха, защото съм петдесет на петдесет: баща ми е виетнамец; майка ми е чистокръвна нюйоркчанка от Рочестър. Представлявам съвършената физическа смесица от азиатец и американка, макар вътрешно да съм 99 процента американец — единият процент е посветен на изискването на баща ми веднъж месечно да ядем супа „Фъ“.

Именно така се запознах с жена ми Сандра. Тя също беше част от клуба по актьорско майсторство на „Сейнт Джордж“, а освен това имаше солови изпълнения на комик в Манхатън, и те след полунощ. След часовете в клуба си поделяхме сандвич с риба тон и после отпрашвахме към центъра с таратайката. В общи линии бяхме щастливи и наистина влюбени. Основната ми дисциплина беше криминално право, която избрах, за да угодя на родителите си. Или може би подсъзнателно станах по-отстъпчив по отношение на пътя, отдавна предначертан за мен.

На майтап, или в отговор на предизвикателството от страна на Сандра, или може би поради осъзнаването, че ми е нужна работа, с която да издържам себе си и гаджето си от колежа, повишено в ранг годеница, подадох молба във ФБР. Ама, разбира се, защо да не се пробвам. Нека посочим това като причина и да не се ровим повече.

Де да не бях постигнал толкова потресаващо високи резултати на финалните тестове или да не носех бремето на „изключителна памет“ — най-малкото съм лек случай на хипертимезия, в общи линии невероятно силна памет, която старшите агенти надушваха от километри. Де да не беше зрението ми по-добро от това на пилотите на изтребители. Де да бях гледал на ученето през пръсти, както правеха останалите среднощни шоумени и драматурзи, може би Федералните щяха да забравят за мен. Може би нямаше да съм така нещастен. Може би със Сандра щяхме да сме по-доволни да живеем в комично-драматична мизерия.

И ето ме във ФБР, петнайсет изцеждащи години по-късно, все едно още беше денят на приемането ми и бях попаднал в изкривяваща времето камера. Смехът беше нещо напълно забравено.

Когато обективът, през който наблюдавате света, си послужи със сюрреалистична перспектива, възможно е да виждате живота като безспорно изключителен. Сандра още ползва своя сюрреалистичен обектив и, господ да я поживи, не окайва и не проклина загубата на хумористичната ми страна. Вместо това напразно се мъчи да ме изтръгва от мрачните ми настроения, като пребоядисва онова, което вече не ми е възможно да видя.

— Всъщност, скъпи, погледни по-внимателно, не го ли виждаш…

Както и да е, след петнайсет години насред гъсталака за пореден път се бях озовал в прикритието на далечен импровизиран офис, заровен в маловажни улики във връзка с отвличането на бременна тийнейджърка. И Сандра не беше единствената жена в живота ми. Имах партньорка, която ще наричам Лола, за да запазя самоличността й в тайна по причини, които ще изясня по-късно.

При някои случаи няма никакви насочващи следи, а при други те изобилстват, някои случаи предлагат две-три добри насоки, на базата на които можете да набавите още, в други няма и една качествена следа, което изисква гигантски усилия, за да се преобърнат нещата. Случаят на Дороти М. Салучи предлагаше една добра насока — вана — която налагаше да бъдат положени изключителни усилия, за да се достигне до нещо повече. Ниската черна маратонка „Конвърс“ не представляваше никаква следа. Как бих могъл да открия изчезнало момиче, като разполагам с липсващата й маратонка? По нея нямаше отпечатъци или петна кръв от нападателя й. Обувката беше без всякаква стойност за мен. Посветих всичките си усилия да издиря макар и най-бегло изображение на вана, напълно потопен и обсебен претърсвах всеки кадър във всеки наличен запис от всяка камера в нейния и околните градове и от всички платени мостове, извеждащи навън от епицентъра на събитието.

На осмия ден от началото на въпросната задача най-накрая зърнах червеникавокафявия шевролет трансвиста модел 1989 година с регистрация от щата Индиана, който се влачеше бавно през пункт за плащане на пътна такса. Свидетелката потвърди находката ми.

— Безспорно. Определено е същият — заяви.

Изнамерих в управлението екип от двама служители да проследи маршрута на вана на базата на всеки запис от магистралите, до който успееха да се доберат. Междувременно след проверка на регистрациите на моторни превозни средства партньорката ми, която беше две степени под мен и следователно докладваше на мен, откри четиринайсет регистрации на „Шевролет Трансвиста“ от края на осемдесетте и началото на деветдесетте години, отговарящи на търсеното от нас.

Отворих дума за старшинството ми спрямо партньорката ми от комични съображения, тъй като тя намираше ранга ми за маловажен; кълна се, сама се беше повишила над мен и над Бог. Както вече споменах, ще й казвам Лола.

Независимо дали регистрацията беше отменена или актуална, анулирана или изтекла, ние се заехме да посетим всеки адрес, свързан с всяка отделна регистрация. Тази задача ни разходи из целия щат Индиана, в части от Илинойс и Милуоки и дори се отбихме в Охайо, места, на които са ходили на почивка, където са се преместили или са продали превозното средство. Всеки от тези бивши или настоящи собственици трябваше да бъде проверен, а това означаваше да ги разпитаме, да ги анализираме, да огледаме имота им, да разчетем езика на тялото им и да потвърдим алибитата им.

Един регистриран беше умрял.

Друг беше смазал вана си месец по-рано, когато се забил челно в натоварена с поршета 911 платформа за превозване на коли. Показа ни с подхилкване изрезките от вестника, отразяващи случката.

— Проклети поршета. Мразя ги тези дребни буболечки. Как би могъл да откараш нещо на бунището или да си купиш чакъл за алеята, ако притежаваш някой от тези ситнежи?

Един от регистрираните не допусна доброволно да бъде направен оглед на ранчото му, но след увещаване и съвет от адвокат прие. Докато се движехме през дома му, се засуети да премести няколко саксии с растения. Пет пари не давам за марихуаната ти. Тук съм да издиря отвлечено момиче, малоумнико.

Осем от регистрираните бяха относително нормални, обикновени собственици на ван „Шевролет Трансвиста“ и като казвам това, имам предвид, че бяха изцяло извън подозрение и всъщност представляваха почти клонинги един на друг. Предполагам, всеки притежаваше свои собствени значими отлики, но в съзнанието ми на следовател аз ги обединих в една група: невинни семейни пенсионери. Също така почти всяка от съпругите се разстрои, като им разяснихме целта на мисията си, и блъскаха или ритаха вана си, все едно го наказваха, че е побратим на някой, спомогнал за отвличане. По време на тези разпити неизменно стоящата зад мен Лола получаваше плахи, хвърляни крадешком погледи, които тълкувах като питащи: „Наистина ли трябва да ни гледа така злобно?“.

Както се случва обикновено, не успяхме да открием един от регистрираните. Явно нямаше постоянна работа и никой от съседите му не знаеше накъде е отпратил. Предполагаше се, че се намира в малко градче в близост с Нотрдам. Живееше в доста обширна бяла селска къща в края на дълъг около шейсет метра черен път, ограден от борове. На равното затревено поле зад дома му, участък недостъпен за инспекция от пътя, се издигаше висок червен хамбар. Естествено, този тип привлече интереса ми. Съседите потвърдиха, че в някакъв момент са го виждали с червеникавокафяв ван, но не успяха да си спомнят кога.

— Много пътува. Не знаем къде ходи.

Дадох визитката си на съседите и помолих да ми се обадят, ако се появи. Лола издири местния съдия. Задумкала по вратата му, докато ядял бърканите си яйца. Макар да не я придружавах, мога да си представя сценката. Стояла е надвесена застрашително над Негова Светлост, докато е подписвал заповедта за обиск, а после е задигнала една от печените му филийки с масло, задето й се е наложило да си създава главоболието да търси разрешение от човек, стоящ според нея по-ниско от нейния закон.

— Би трябвало да можем да нахълтаме където ни скимне, за да открием тези бебчета — заяви и това беше нещо, с което бях съгласен.

Право на личен живот и дължими законови процедури друг път. Само ни бавеха. Но чак пък да конфискува печената филийка на горкия съдия е било в повече.

И ти да видиш, в мига щом получихме разрешителното за обиск, позвъни съсед.

— Той се върна. Но е с черен пикап. Доколкото виждам, наоколо няма ван.

Подкарахме с бясна скорост по еднопосочни пътища с плитки канавки и обширни поля от двете страни, за да стигнем при нашия заподозрян. По пътя с Лола бяхме свалили стъклата си до долу и вдъхвахме прочистващия аромат на росна трева и бълбукаща изворна вода. Индиана. Индиана, Индиана, как искам да лежа в житното поле под лунните лъчи, които ще рисуват нейното лице. Индиана, Индиана. Няколко празни люлки се поклащаха и в скърцането им се долавяше звученето на тази натрапчива песен в ритъма на свежия ветрец.

Поздравих мистериозния си заподозрян на алеята пред дома му, където той вече ни очакваше. Предупреден. Сплотена общност. По външност наподобяваше Пол Бъниан, беше облечен в избелял дънков гащеризон и носеше ботуши с метални носове, а от кривата му уста висеше лула.

— Името ми е Бойд — поправи ме, като попитах дали се казва Робърт Макгуайър. — Кръстен съм Робърт, но мама винаги ми е казвала Бойд.

Бойд отглеждаше пилета.

След като се представихме и показахме значките си, Бойд ни покани вътре. Докато влизахме, угаси лулата си и я остави върху брезовата сгъваема маса на верандата.

— Само на гостите е разрешено да пушат в къщата, така че ако искате, запалете, господин Лиу. Мама все това казва, че в дома ти могат да пушат единствено гостите.

И на мен, както и на сътрудничката ми с квадратна челюст, ми направи впечатление, че досега Бойд нито веднъж не се беше обърнал директно към нея, нито пък спомена, че тя също може да пуши. Но Бойд не проявяваше сексизъм или поне аз не мислех така. Според мен просто беше леко стъписан от втренчените й немигащи очи и плюенето на тютюн за дъвчене на равномерни интервали в лехата му с японски рози. Не й наредих да престане и дори не й отправих неодобрителен поглед; вече бях пробвал толкова много пъти да я накарам да откаже тютюна и не бях постигнал нищо. Отговорът й неизменно беше същият:

— Лиу, след всичко, което ми се налага да виждам по разни мазета и бордеи, спести ми мрънкането си за тютюна ми. Сега замълчи и ме черпи един „Гинес“, шефе.

Предполагам, в думите й имаше някакъв резон, но все пак нека добавя твърдата й решимост да се разболее от рак на устата и пристрастеността й към черна бира към дългия списък от причини петнайсетте ми години във ФБР да бъдат истински ад. И само още една пикантерия: Лола се поливаше с тонове „Олд Спайс“ и излъчваше вонята му във всеки час на деня и нощта.

Домът на Бойд не беше особено претрупан с вещи, но затова пък беше ужасно прашен. В мивката имаше тенджери и чинии и, ако се съдеше по миризмата на вкиснало мляко и по тлъстите мухи, кръжащи наоколо, допуснах, че не са мръсни от вчера. В откритата алуминиева кофа за боклук беше изсипана неотворена поща, преливаща по пода. Върху покрития с линолеум плот лежаха най-малко дузина мокри вестници, навити на руло. На парцалена черга пред синия хладилник се изтягаше огромна староанглийска овчарка, която извъртя лениво очи при влизането ни.

— Не обръщайте внимание на дъртата Ники. Истинска смръдла, но е добро куче — информира ни Бойд и предложи кафе, като изпълни пантомима, в която пиеше от невидима чаша, а после посочи към кафеварката. Отказах. Също и Лола.

Двамата с Бойд се настанихме от двете страни на кухненската маса с пластмасов плот с цвят на глухарчета и тънки метални крака. Лола остана права зад мен, с ръце, скръстени пред сплесканите си кой знае с какво гърди — сигурно с лепенка, но никога не бях питал — и се взираше вторачено в Бойд.

Той повдигна рошавите си вежди и стисна уста, все едно да каже: Моля, започнете, господин Лиу, разполагате с пълното ми внимание. И така беше поставено началото на разпита на господин Бойд Л. Макгуайър. Запаметих всяка дума, та по-късно да запиша проведения разговор, което щях да свърша в мотелската стая, докато Лола се скита из провинциалните градчета също като някой вампир в издирване на местни пияници, които нямат задръжки да плямпат и които „може да са видели или чули нещо“ или може би „подозират присъствието на перверзник в града“; слуховете и шушукането из тъмните улички се бяха превърнали в нейна среднощна кауза.

Всъщност аз се възхищавам от Лола. Съществуват безброй причини, по които тя беше и още е добър детектив и именно заради това се налага да скрия самоличността й. Не едно и две деца са спасявани от гибел благодарение на съмнителните й тактики. Никога не бихте ме чули да й търся обяснения. Също като гладен пес поглъщах всякаква информация, с която съумееше да напълни купата ми за закуска. Налагаше се да запълня празнина у себе си, щета, с която живеех от десетилетия.

— Бойд, ще възразиш ли партньорката ми да хвърли поглед в хамбара ти, докато ние говорим?

— Ни най-малко. Какво издирвате все пак?

— Не знаем, Бойд. Ти имаш ли нещо за криене?

— Нищо не крия. Търсете където щете. Аз съм отворена книга.

— Благодаря, Бойд. Оценяваме съдействието ти.

Лола, вече насочила се към входната врата, на мига изхвърча навън.

— Научих, че притежаваш червеникавокафяв ван шевролет?

— Притежавах. Продадох го преди около три месеца.

— Така ли? На кого го продаде?

— Нямам представа, господин Лиу.

— Нима?

— Паркирах го до пътя с надпис „Продава се“. Пуснах обява и във вестника. Появи се някакъв тип. Обясни, че дошъл на стоп от гарата. Плати ми в брой, две и двеста. Толкоз.

— Ами регистрацията? Говорихте ли да я смени на негово име?

— Разбира се. Обеща да се погрижи. Не ме бива много с документите, откакто се спомина моята Луси. Другия месец стават три години, мир на душата й. Тя се справяше с всички подобни щуротии. Явно съм оплескал нещата пред властите, господин Лиу. Затова ли сте тук? Мислех, че от ФБР са заети с по-едри риби за ловене, но не съм имал лоши намерения, господин Лиу. Каквото и да търсите, както казах, аз съм отворена книга.

— Не, не, нищо подобно, Бойд. Как изглеждаше купувачът?

— Трудно е да се каже. Доста безличен според мен. Доколкото помня, имаше шкембе. Определено не беше красавец. Струва ми се, имаше кестенява коса, да, кестенява. Хм. Цялата сделка трая десет минути. Показах му, че пали без проблем, посочих му книгата с инструкции в жабката. Предложих да добавя и печката. В задната част на вана имаше стара печка. Това беше всичко.

— В рамката на регистрационния номер пишеше ли „щат Индиана“?

— Няма спор. Момчето на братовчед ми Боби някога играеше в университетския баскетболен отбор на Индиана. Наистина се гордея с него. Гордея се с целия отбор. Гордея се с щата си, господин Лиу.

— Не се съмнявам. Много ни е полезно, че потвърждаваш всичко това.

— Онзи тип, дето купи вана ми, е свършил някоя поразия, нали?

— Може и така да се каже, Бойд. Изчезнало е момиче. Мъчим се да го издирим възможно най-скоро, за да го разпитаме за нея. Да помниш нещо друго за него или сделката?

Анализирах реакциите на Бойд и езика на тялото му, точно както бях обучен да действам. След като току-що бях потвърдил, че превозното му средство е изиграло роля в изключително тежко престъпление, включващо дете, и не ставаше дума за шега, а ние от ФБР бяхме надушили следа, ако Бойд имаше да крие нещо, най-вероятно щеше да скръсти ръце, да присвие очи и да избягва погледа ми, а като заговореше наново, би гледал горе и вляво, все издайнически реакции на лъжец, измислящ отговори. Бойд не направи нищо от изброеното. Положи внимателно длани върху масата, прегърби натъжено рамене и устреми взор към мен също като уморена стара мечка.

— Не ми хрумва абсолютно нищо, господин Лиу. Наистина съжалявам. Искам да помогна на това момиче. Няма ли нещо, с което да ме насочите какво бих могъл да съм забелязал? Може нещо да пробуди спомен.

Анализирах регистъра от стари случаи, съхраняван в главата ми, като обмислях улики от миналото, довели до следи. И преди се бях озовавал в тази ситуация.

— Колко гориво имаше във вана? Помниш ли?

— Разбира се, че помня. Проклетият резервоар беше почти празен. В бараката имах само колкото да го запаля.

— Коя е най-близката бензиностанция?

— „Ар & Кейс“. В края на пътя. Всъщност той ме попита същото и аз му дадох същия отговор. „Ар & Кейс“. В края на пътя.

Бинго.

— Той подписа ли нещо? Да е докосвал нещо в дома ти? Само навън ли стоя, или влезе и вътре?

Бойд се обърна да погледне зад гърба си, завъртя глава към мен и я поклати усмихнато, като гордо вирна пръст към мен, сякаш лично той от дете ме бе отгледал да стана детектив.

— О, бива ви, господин Лиу, наистина ви бива. Никога не би ми хрумнало, но знаете ли какво? Той използва тоалетната ми.

И още веднъж бинго.

— Не искам да звуча грубо, Бойд, но се налага да попитам. Чистил ли си тоалетната оттогава?

Бойд се изсмя.

— Господин Лиу, вижте ме само. Аз съм вдовец. Никакви тоалетни не съм чистил. Тази дори не я използвам. Ползвам горната. А освен това ме нямаше, бях на гости при брат ми и мама в Луизиана, където съм роден. Всъщност отпътувах вечерта, след като продадох вана. Върнах се днес.

— Някой да е използвал тоалетната след него?

— Абсолютно никой.

Бинго, бинго, бинго. Купувачът е използвал тоалетната, която не е чистена и оттогава не е била използвана от друг.

— Две молби, Бойд. Първо, искам разрешението ти да запечатам банята и да я проверим цялата за отпечатъци. Второ, искам имената и адреса на брат ти и майка ти в Луизиана. Става ли?

— Разбира се, че става. Обаче загазил ли съм по някакъв начин?

— Бойд, стига историята ти да бъде потвърдена и партньорката ми да не открие нищо подозрително в плевнята ти, изобщо не си в беда. Всъщност, наистина оценяваме сътрудничеството ти. Между другото, притежавал ли си друга недвижима собственост освен тази къща?

— Не, господине. Имам само това тук.

— Да си бил известен под друго име?

— Мама ме е нарекла Бойд Л. Макгуайър и нямам право да го сменям, нали така? Мама и без това е достатъчно бясна, задето преди толкова години дойдох да живея тук, в Индиана, откъдето е семейството на татко. Няма как да тръгна да сменям името си, нали, господин Лиу?

— Предполагам, няма как, Бойд, имаш право.

Изправих се, отидох до банята и я измерих. С помощта на Бойд калкулирах грубо площта й за екипа по криминалистика, който по-късно същия следобед щеше да снеме отпечатъци. Запечатах вратата с жълтата лента, която имахме в служебния си автомобил.

С цел да съставя задълбочен доклад, инспектирах всеки милиметър от дома на Бойд с извадено оръжие, през което време Бойд сговорчиво остана отвън, подпрян на дърво, където можех да го виждам от всеки прозорец без перде в къщата му. Този човек не криеше абсолютно нищо, може би с изключение на камари дрехи за пране, за които допуснах, че стоят изоставени още от смъртта на жена му. Този развъждащ пилета самотник е чист като сълза.

Партньорката ми се върна, като прекоси страничния двор на Бойд с предпочитаната от нея походка: тази на каубой. Уведоми ме — без това да достига до ушите на Бойд — как е обходила целия имот, надникнала е навсякъде, на ниско и високо, и дори е оказала натиск върху стените в червения хамбар, за да се увери, че никоя от тях не е фалшива.

— Нищо — докладва. Нищо, което да сочи към престъпление. — Обаче в хамбара му вони на бардак като в онези евтини курвенски свърталища в предградията на Питсбърг — възнегодува тя напълно в стила на жената-мъж, каквато си беше, все едно задължително трябва да ми е ясно какво има предвид.

Пет пари не давах за смрадта в хамбара на Бойд, стига да не беше тази на смърт, за която бях убеден, че отсъства, защото носът на Лола беше трениран да долови мириса на труп дори при най-беглия повей от разлагаща се плът. Въпреки неохотата ми да проявя интерес обаче, през следващите два дни тя не спря да опява за пилета, затънали до средата на краката в собствените си курешки.

— Не успявам да прогоня вонята на тези охранени мърляви пилета — заяви най-малко за стотен път. Дори си послужи с амоняка ни за спешни случаи, за да потуши зловонния спомен. — Дано не увреди нюха ми на ловец — рече заплашително.

Макар да не подозирах Бойд в нищо, не спря да ме гложди едно недоумение, свързано с него: кой се е грижил за пилците му, докато е бил в Луизиана? Беше без значение, разбира се, но така и не спрях да се питам. По времето, когато Лола се върна от огледа си, аз вече бях приел Бойд за невинен и щеше да е грубо да разпитвам кой се е грижил или не се е грижил за пилетата. Така че не се поинтересувах. И ако това ви разстройва, лошо. Аз преследвам изгубени деца, не занемарени пернати. Обърнете се към „Хора за етично отношение към животните“.

Бойд Л. Макгуайър наистина не притежаваше друга недвижима собственост. При брат му и майка му в Луизиана също всичко беше наред. Невинността на Бойд беше наистина най-добрият възможен изход, защото елиминирането на заподозрени е също толкова важно, колкото издирването им. Освен това имах две отлични следи благодарение на посещението ни при Бойд. Първо, криминалистите снеха три съвпадащи отпечатъка от палец от бравата и черния бутон за промиване на тоалетната — точно от него сред всички неща — които не бяха на Бойд. Второ, с шок установих, че собственикът на бензиностанцията „Ар & Кейс“ „в края на пътя“ сменяше касетите в охранителните камери всяка вечер и пазеше старите до една. Повечето собственици припокриват старите записи. Не и този изключителен човек.

— Насам, ще ви покажа къде са — покани ни.

Не само че разполагаше с касетите, а и бяха заведени по хронологичен ред и надписани с точност до секундата. Прииска ми се да го разцелувам. И онова, което зърнахме на една конкретна касета… ами, именно заради моменти като този хората стават детективи.

Вечерта след крайно продуктивния ни ден с Бойд и изумителния собственик на бензиностанцията след бърза празнична вечеря позвъних на жена си Сандра. Бях поръчал добре сготвено филе с гарнитура от печен лук в намиращия се не особено близо ресторант за скара „Аутбек“, на който държеше Лола. Лола поръча два почти сурови стека, три бири „Гинес“, два гарнирани печени картофа с размера на футболна топка и допълнителен хляб.

— Задръжте си проклетите зеленчуци — заяви на сервитьорката — и ми донесете две парчета пай с фъстъчено масло, моля.

— Знаеш ли какво, някой ден тази твоя диета ще си каже своето — отбелязах, както често постъпвах.

— След всичко, което ми се налага да виждам по разни мазета и бордеи, спести ми мрънкането си за храната ми. Сега замълчи и ме черпи един „Гинес“, шефе — отвърна тя с готовата си фраза. А после се оригна.

Каква чаровница само е тази Лола.

Сандра беше на турне из комедийните клубове и баровете на Източното крайбрежие. Свързах се с нея след последното й изпълнение в някакъв бар в Хаянис Порт.

— Здравей, мила, тази вечер разсмя ли ги? — поинтересувах се.

— О, нали знаеш, все същите овехтели тъпотии, които дрънкам. Изтъркан материал. Започвам да остарявам дори за самата себе си.

— За мен не остаряваш. Липсваш ми.

— Кога се връщаш? Къде си изобщо?

— На същото място като всеки друг път, чукам на вратата на дявола, мила. В някой от тези дни той ще вземе да отвори.

— Не бъди така убеден, че задължително е той. Може да е тя.

— Нищо чудно да е тя.