Шанън Кърк
Метод 15/33 (3)

Глава 3
Ден 16/17 в плен

На ден шестнайсети Кухненските хора се появиха отново. Представях си кухнята като провинциална, с парчета плат в жълто-зелен десен, прикрепени към дървените плотове, за да скриват тенджерите и тиганите по ръчно скованите рафтове под тях. Във въображението си виждах стара бяла селска печка и старовремски миксер в ябълковозелено, а две жени от различни поколения приготвят храната ми и бършат полепналото по ръцете им брашно в червените си престилки, обточени с розов ширит. Вкарах много детайлна информация за живота на всяка от тях. Едната беше майката, а другата — голямата й дъщеря. Представях си как изпълняват същата готварска рутина за други хора в района като част от скромния им собствен бизнес. Мислех си как им допада да ми готвят в това помещение с висок таван. Повечето кухни обаче се намират на първия етаж, а ние изкачихме три етажа, за да достигнем до моя затвор, и изглеждаше, сякаш се намирам директно над кухнята. Всичко това беше плод на въображението ми и впоследствие бях шокирана колко права се оказах за някои неща и на колко погрешен път за други. Сега предпочитам да си спомням кухнята и призрачните готвачки по начина, по който си ги представях тогава, като излезли от жизнерадостно детско стихче — котка се изтяга на слънце върху парцалената черга, пълнички жени с широки усмивки на лицата стискат дървени лъжици и подхвърлят огризки на котката. Във въздуха се носи фолклорна песен, изпълнявана на акустична китара, и стимулира труда им. Може би дори птиче чикчирика, кацнало върху отворената врата.

Да припомня, че както вече споменах, тъмничарят ми не отчете незабележимата промяна в стаята ми, когато се появи да тръсне закуската ми на ден пети. Бях се трудила цяла нощ и не бях спала. След това продължих да работя върху плана си до завършека му.

Също както беше постъпил на ден девети, на ден шестнайсети той се появи по-рано, отколкото в останалите сутрини, приближи се до леглото ми и ме разтресе, докато не се „събудих“. Разбира се, само се преструвах на заспала, тъй като отново бях работила цяла нощ. Тръсна кошмарната порцеланова чиния под носа ми и изджафка, че ако трябвало да отида „да използвам кенефа“, се налагало да го сторя „незабавно“. Също така ме увери, че ще дойде да ме удуши, ако мръдна и на сантиметър или шукна преди обед.

— Такива момичета струват по петак дузината. Няма да поемам рискове с теб, кучко.

Добро утро и на теб, мръснико.

Прегърнах шанса да отида до тоалетната, защото бях твърдо решена да се възползвам от всичко, което предлага. Нямах желание да пропусна нито една паднала ми възможност да трупам придобивки и информация. Освен това бях приела предложението му в ден девети и нямах желание да променям установената между нас рутина. Най-беглото отклонение би могло да се превърне в сериозна заплаха срещу списъка ми от стройно подредени активи и да накърни вече формиращия се План за бягство/отмъщение, който, както ви е известно, на този етап наричах „15“. Всяко отклоняване от курса, който бях начертала, можеше да се окаже фатално. Но макар фаталният изход, така или иначе, да беше безспорна опция, нямаше аз да бъда трофеят.

След като набързо ме отведе и върна от сутрешното ми облекчаване, ме постави обратно под арест и също като в ден девети разположи кофата в близост.

Тикна пръст в лицето ми и нареди:

— Използвай я, но ако се наложи да пикаеш, качи я на леглото. Да не си мръднала от него.

За щастие бях върнала дръжката на кофата на мястото й само десет минути преди появата му.

Горещината се усили и Кухненските хора включиха електрически миксер, точно както постъпиха и в ден девети. Звукът ме тласна в състояние почти на хипноза за цял един час. Потърках растящия си корем с длани, опиянена от петичката, която посрещна ръката ми. Бебче, бебче, обичам те, бебче. После подът започна да вибрира, а движението беше придружавано от тихо жужене. Заключих, че сигурно се дължи на вентилатора на тавана на кухнята. Със задействането на вентилатора се понесоха на талази миризма на печено пиле, бекон, какаови курабии, розмарин и най-хубавото — ароматът на пресен хляб.

Дами, известно ли ви е, че вашата храна е за мен? Знаете ли, че аз съм отвлечено момиче? Не вярвах да знаят. Защо иначе похитителят ми щеше да устройва този сутрешен маскарад? Да не пропускам и давените му в храчки хрипове, съпътстващи непрестанното му крачене като на напрегната пантера пред вратата ми; нервният ми надзирател беше там отвън. Но това важеше само за дните, когато идваха Кухненските хора. Нямах представа къде прекарваше времето между тръсването на храната върху леглото ми и прибирането на съдовете в дните, когато готвачите ги нямаше. Все пак конкретни фактори породиха у мен съмнения към Кухненските хора.

Приглушеното звучене на разговорите им си проправяше път до наострените ми уши. Долавях някои думи като „ръка“ и „тиган“. Женските гласове, единият дрезгав и остарял, а другият ведър и свеж, издаваха мини йерархия; очевидно едната командваше другата.

Дотук според модела готвачките се появяваха на седмия ден, в което имаше логика. Като анализирах миризмите и поредицата на ястията, безпроблемно можех да изградя хипотеза, че идват във вторник, за да приготвят храната ми за предстоящата седмица.

На сутринта на ден шестнайсети за малко да се разкрещя за помощ. Но ми бяха нужни повече доказателства, потвърждаващи невинността им, така че с помощта на придобивка №11 — търпение — си наложих да изчакам и да ги преценя. Имах съмнения за това доколко са замесени, защото не разбирах защо той не връзва очите ми и не запушва устата ми в дните на посещенията им. Възможно ли беше също както във вана да проявява леност или глупост, или и двете? Също така имах съмнения, защото в ден девети ги поздрави и каза:

— Много харесваме храната.

Харесваме? Значи им е известно, че има още някой? Тук? Като чух това, осъзнах, че те бяха сготвили храната ми за първата ми седмица в плен. Извиках графика в съзнанието си и изчислих дните на базата на възловите данни:

Ден втори = Кухненските хора готвят храната за първата седмица, докато аз съм била във вана

+ 7 дни

Ден девети = Кухненските хора

+ 7 дни

Ден шестнайсети = Кухненските хора

При наличието на тези данни беше лесно да определя интервала на посещенията им като едноседмичен и следователно да имам възможност да планирам съобразно този предсказуем цикъл.

Когато ги поздрави на ден шестнайсети, той каза:

— Много ви благодаря, приготвяте за нас толкова вкусна храна.

Този път придружи думите си с фалшив насилен смях. Лицемер. Помислих си за майка ми. Презрението й към лицемерието беше по-голямо дори от презрението й към мързела. Когато на базарите за печива пътят й се пресичаше с този на майките от родителско-учителския комитет с дебелия им пласт грим и фризираните боядисани коси, които чаткаха по пода на физкултурния салон с тънките си токчета и си шушукаха за сексапилния учител по физическо с други от тяхната порода, мама се навеждаше към мен и казваше:

— Никога недей да бъдеш като тези празноглави идиотки. Използвай мозъка си продуктивно. Не пилей времето си за клюки.

А когато припяваха хорово „Здравееей“, но мигом след това разменяха погледи, издаващи възмутено неодобрение, майка ми никога не реагираше, с изключение на това да изправи вече и бездруго правия си като на кобра гръб, облечен в ушитото по поръчка сако „Прада“. Все едно че двете с нея имахме свой собствен свят, в който не можеха да проникнат недостойни хора. Не е ли редно всички малки момичета да живеят така? Отглеждани с конски дози самоуважение.

Готвачките захихикаха и, както изглеждаше, бяха поласкани от проявата на фалшив чар и неискрените комплименти за затворническата им храна. Ще ми се правиш на симпатяга, а, лъжлив мръснико? Ще те убия. Макар че, честно казано, трябваше да се съглася; кишът беше приказен, а вкусният мек хляб съдържаше съвършеното съотношение между розмарин и сол.

Но аз се отплесвам.

И така, имах своите съмнения и нямаше да подходя припряно и да пропилея шансовете си с Кухненските хора. Никакви метрични данни, никаква информация или изчисления и определено никакви налични репери не бяха в подкрепа на подобен опит.

Към съмненията ми се добавяше и тревогата на тема акустика. Макар гласовете им да долитаха до мен, моят можеше да не достигне до тях, особено като се вземеше предвид шумът от миксера и вентилатора на тавана. Ако гласът ми не достигнеше местопредназначението си, тъмничарят със сигурност щеше да влети и да ме накара да млъкна. Нужно ми е не само да ги преценя, също така трябва да изпробвам доколко звукоизолирано е това помещение. Да тропам с крака по пода би могло да помогне, но е възможно да решат, че е бил той, и да не се задействат достатъчно бързо. Бих могла да тропам и да крещя и да направя невъзможно да пренебрегнат съществуването ми в плен. Но дори да ме чуеха, според мен се намирахме в отдалечен район. Така че можеше да ме чуят и да хукнат навън за помощ, но не изключвах възможността той да ги застреля и да ги хвърли „в кариерата“. Подготвих се да си набавя още факти. Прецени ги, изпробвай акустиката и се увери, че той няма намерение/възможност да ги убие, преди да е пристигнала помощта.

Всички тези съмнения ме накараха да съставя „15“ без участието на готвачките. Според мен повечето хора в моята ситуация биха изгърмели този куршум, биха викали и пищели, биха блъскали по пода за помощ, и по всяка вероятност биха били спасени по-бързо. Но аз не се канех да допускам рискове в плана си. „15“ ще е застрахован от глупост и ще притежава няколко пласта осигуровка. Няма да разчитам на един илюзорен „смъртоносен изстрел“ или на евентуалната възможност някой друг да помогне, същият онзи някой друг, който неизменно бива убит. Това няма да бъде филм по клише.

* * *

На ден седемнайсети посетителите се върнаха — Доктора, господин Очевиден и този път още един човек. Изникнаха пред вратата ми точно в 13:03 часа според моята придобивка №16, радиочасовника ми, който сверих, благодарение на часа на вечерните новини, гледани на придобивка №14, телевизора. Осем минути преди появата им тъмничарят нахлузи калъфка за възглавница на главата ми, притисна краищата около шията ми и завърза дълъг шал, за да задържи на място приспособлението. Ресните стигаха до пръстите ми и аз се заех да ги навивам, за да успокоя нервите си. Отпори парче от калъфката с помощта на ножици и мърлявите си пръсти, предполагам, като дупка за дишане. И после, все едно свързваше щипките на омар, събра ръцете ми над главата плътно една до друга, после и краката ми и също ги завърза здраво.

— Стой мирно, без да помръдваш. Не говори.

Излезе.

Когато се върна само три серии от по шейсет по-късно, доведе със себе си Доктора и господин Очевиден. Този път ги придружаваше жена. Тя заговори първа.

— Това ли е тя? — осведоми се.

Да, „това е тя“. Дали огромният тумбак и налетите гърди са тези, които издадоха пола ми, умнице? Нея кръстих „госпожа Очевидна“, макар да беше прибързано от моя страна да заключавам, че е омъжена за господин Очевиден. Независимо от всичко, дори тези изверги да не ме бяха отвлекли и да не възнамеряваха да откраднат бебето ми, мама пак би мразила тях и нелепите им, безсмислени въпроси. Аз ги мразех по свои собствени причини.

— Да видим — подкани тя.

Сърцето ми подскочи, колибрито се завърна, но се стабилизирах, като приложих дишането от тай-чи. И после до ушите ми достигна най-влудяващият възможен звук. Подът от другата страна на вратата заскърца, все едно пропадаше, и търкалянето на метални колела върху широките чамови дъски обяви появата на нещо тежко. Никой не говореше. Обектът се блъсна в касата на вратата и след разтрисане и още търкаляне спря до леглото ми. Усетих плъзването на кабел или въже, свлякло се на пода.

Песента, звучаща по радиото, спря рязко. Последва пълна тишина. След това се раздаде стържещ звук в близост с контакта в краката ми. Явно им е нужен контакт. Каквото и да беше онова, което бяха докарали, то започна да жужи със силно свистене. Трябва да е някакъв апарат.

— Да го оставим да загрее за няколко минути — предложи Доктора.

Излязоха от моя затвор/болница и зашепнаха в коридора. Беше ужасно трудно да чуя нещо заради калъфката и монотонното бучене на мистериозния апарат, така че улових само фрагменти от казаното.

— … около седем месеца и половина… твърде скоро… сини… да, сини…

Изсипаха се обратно вътре в килията. Стъпки приближиха отстрани и към долната част на леглото. Мъжки ръце заопипваха глезените ми и ги развързаха, а после пред тази група от непознати, които не можех да видя, панталоните ми бяха свалени, бельото отстранено и краката ми раздалечени. Борех се с всички сили, ритах мекото тяло на който и да беше онзи в краката ми. Само мога да се надявам, че съм го уцелила в слабините.

— Отпусни тези крака, млада госпожице, или ще се наложи да те упоя. Роналд, ела тук, дръж й краката — нареди Доктора.

Не може да ме упоява. Нужни са ми доказателства. Отпуснах хватката си, само малко. В мига, щом го направих, без церемонене, предупреждение или извинение в мен беше вкарана твърда пластмасова палка, намазана с топъл гел. Раздвижи се вътре.

Доктора държеше върху корема ми ледените си пръсти, наподобяващи краката на паяк, притискаше да долови движение или да напипа различни части, точно както правех аз по цял ден в килията си, но по съвсем различни причини. Черна злонамереност, противопоставена на неподправена обич.

— Ето тук, тази мъничка дъга е пенисът. Безспорно момче — обяви Доктора.

Ултразвук. Така отчаяно исках да видя бебето си, че очите ми се напълниха със сълзи и намокриха калъфката върху лицето ми.

— Ето го сърцето. Много е силно. Много, много силно. Момченцето е здраво. Сега е около килограм и половина — заключи Доктора.

Но, както изглеждаше, господин и госпожа Очевидни не ги беше грижа за тези подробности.

— И си сигурен, че майка й и баща й също са със сини очи и руси коси? — попита господин Очевиден.

— Напълно.

— И бащата на това бебе също?

— Не сме напълно категорични кой е бащата, но вярваме, че е приятелят й. Ако той е онзи, с когото я видяхме да върви няколко дни преди да я приберем, тогава той също е рус и със сини очи.

— Ще го взема единствено ако се пръкне русо и синеоко. Не искам в дома си някакво бебе с етническа външност — отсече госпожа Очевидна и се изсмя, макар със сигурност да не се шегуваше.

— Изборът е ваш. Имаме списък с чакащи клиенти, но разполагате с правото да отхвърлите бебето, особено предвид случилото се с предишното момиче.

— Искам от теб русо бебе със сини очи, и толкова — изсъска настоятелно госпожа Очевидна.

Тъй като бутонът ми за обич към бебето, естествено, беше включен, сърцето ми се късаше. Той е здрав. Той е силен. Тежи килограм и половина. Искат да ми го вземат. Ако те не го вземат, ще го вземе някой друг. Сърцето му е силно. Тежи килограм и половина. Тя не иска етническо бебе. Сърцето му е силно.

Този разговор ми вдъхна още повече решителност, не че имах нужда от допълнителна решителност. Яростта ми беше разпалена, укрепена и бетонирана. Сам Господ би вдигнал божествените си ръце в знак, че се предава, ако би се изправил пред неземната ми и безпределна омраза. Непоколебимостта ми да избягам и да осъществя смъртоносно отмъщение се превърна в необуздана мощ. Разгневена прогоних сълзите от очите си и начертах курса за тези нищо неподозиращи кретени, на които единствено дяволът би притежавал дързостта да се опита да съперничи, но не би успял. Аз се превърнах в дявола. Ако Сатаната беше майка, щеше да е досущ като мен.

Групата посетители се оттегли един по един. Доктора каза:

— Роналд, остави това чудо тук. Няма смисъл да го тътрим напред и назад. Повече няма да те посещавам за тази пациентка, докато не й изтекат водите. Обаждай се само ако има проблеми.

Стаята се опразни, с изключение на моя тъмничар, Роналд.

Последва секунда тишина, миг на мъртвешки покой, а после той се наведе към мен и махна калъфката от главата ми.

Роналд, когото ще се постарая да не споменавам по име в разказа си заради липсата ми на уважение, ме развърза и свали покривалото от главата ми. За част от секундата бях подведена в усещането си за връщане на позната скука — както когато баба си тръгне и аз оставам само с родителите си. Същия стар живот. Познатото. Но не се тревожете, тази част от секундата отмина бързо и необхватната омраза се завърна точно както възнамерявах — емоцията, нужна ми да планирам, да градя сценарий, да избягам, да търся отмъщение. Сграбчих бельото и панталоните си и ги нахлузих.

Той събра кабела на апарата за ултразвук, а аз седях на ръба на леглото със скръстени ръце и се взирах в него. Като срещна погледа ми, не мигнах. Ти ще страдаш, Роналд. Точно така, сега разполагам с името ти, мерзавецо. Ирисите ми не бяха сини, а червени — бяха оцветени в кървави гневни багри.

— Не смей да ме гледаш така, шибана кучко.

— Да, господине. — Снижих брадичка, но не смених цвета на очите си.

Той си тръгна.

Аз се върнах към работата си. Апарат за ултразвук (Придобивка №21), кабел към апарата за ултразвук (Придобивка №22), шал с ресни (Придобивка №23)…