Шанън Кърк
Метод 15/33 (16)

Глава 16
Ден 33 продължава, отиваме

Запазила съм образа на Дороти като стара и скъпоценна полароидна снимка в портфейла, чиито цветове са избледнели от времето, ала неизменно ражда в сърцето същата болезнена носталгия. Дороти, така мила в съня си — потъна в него отчасти заради шок, отчасти заради лошото си здравословно състояние — докато русите й къдрици се издигаха и спускаха при дишането й. Поддържах своето дишане в такт с нейното, защото така много ми се искаше и аз да съм спяща красавица като нея. Някой да седи и да бди над мен, да ме пази от вълци и дракони — ала само прелестната Дороти, моята нова приятелка, най-близката до моето желание за своя рожба, само тя бе достойна за такъв дар. Единствена Дороти заслужи пауза пред бурята. Колкото до мен, аз бях просто оръжие.

Как беше тя в състояние да спи ли? Разбирам го, от сърце го разбирам. В мига, когато й предложих ръката си на възглавницата й, тя се предаде в битката с безсънието и треската, която бе водила дотогава. Аз щях да я спася. Тя ми повери своята съдба.

А мен ме чакаше работа. И макар да бях включила бутона на обичта за Дороти, всички останали бяха останали изключени. Дори онзи за раздразнението. Изоставила бях всяка надежда, че полицаите ще се появят, и отстраних шанса за помощ от тях от съзнанието си.

Виенето на продупчения в лицето Брад се пренесе отвън, придвижваше се по посока на моето крило, кухнята и мъртвия му обгорен брат. Предположих, че не след дълго ще се върне; нямаше да му отнеме много време да схване, че съм използвала телефона, при положение че бях оставила плик с адреса до висящия му шнур. Не се канех да подценявам по-съобразителния от двамата близнаци. Със спящата Дороти имахме четири минути да избягаме и да се доберем до вана.

Прибрах Придобивка №40 — иглите за плетене на Дороти — в колчана си, след което я ритнах да се събуди. Свалих от косата й придобивка №41, шнолата, и отидох до заключената врата. Само два месеца по-рано бях провирала тънка игла през обръснатата кожа на Джаксън Браун, за да зашия лапата й, която тя бе наранила на ръба на ламарина на покрива, докато гонеше гълъб. И след като по душа бях хирург, да освободя ключалката на Дороти, за мен бе толкова лесно, колкото да отворя опаковка с канелени кифлички „Пилсбъри“ с дръжката на вилица. Пук — готово.

След като вратата бе отворена, събуждането на Дороти вече бе задължително. Отидох до леглото, където тя надигаше глава, и затиснах с ръка сухите й напукани устни — същата ръка, с която бях бърсала кръвта от окото си. Вгледах се в уплашените й очи.

— Дороти, не издавай нито звук, ако искаш да живееш. Стани бързо. Последвай ме веднага.

Не я пуснах, защото не бях сигурна дали ме разбра.

— Ако само гъкнеш, с нас е свършено. Трябва да мълчиш и да тръгнеш с мен. Ясно ли е?

Колчанът се разклати на приведеното ми рамо и вътре издрънчаха стрелите, изработени от скобите на леглото, куките за плетене и ключовете.

Дороти кимна да покаже, че е схванала.

Бавно отстраних длан от устата й, а тя избърса моята кръв от устните си.

Значи ли това, че вече сме кръвни сестри? Това ли е да имаш най-добра приятелка?

Престани.

Спри с тези нелепи мисли. Бързай към вана.

Честно ви казвам, някой би си помислил, че отвличам това момиче. Налагаше се да я бутам отзад, опряла показалец и среден пръст на гръбнака й, сякаш държах пистолет. Единият й кльощав крак и другият подут се подгъваха от умора и емоционален стрес и тя непрестанно се обръщаше към мен с обърканото изражение на пале.

— Гледай пред себе си и върви напред. Пази тишина — наложи се да я подканя на няколко пъти.

Стъпка по стъпка пресякохме прага. Тя беше колебливо настроена за слизането по стълбите и все ме поглеждаше с изражение, сякаш искаше да ме попита „Сигурна ли си?“. Побутвах я по-рязко с моите пръсти-дуло. Гърбът й бе кокалест, не заоблен и мек, както би трябвало да бъде при жена в нейното състояние.

При влажното време навън мирисът на мухъл на стълбището ни лъхна далеч по-остър, отколкото би бил в слънчев ден. На Дороти той й подейства като амоняк и явно събуди рефлексите й, защото тя подскочи и застина. Отново я побутнах.

Не бях ядосана на Дороти. Тези емоции почти отсъстваха при мен. Просто исках тя да се съсредоточи и да ускори плахата си крачка. Самата Дороти определено не беше придобивка. Но пък в един миг бе станала моя приятелка, сега бях отговорна за нея и бяхме създали помежду си безсловесна връзка, която никой друг не би разбрал, самата аз не я разбирах. И макар да й ръмжах команди, все пак отделих време да я помилвам по гърба и да изрека:

— Хайде, събери сили. Можеш да го направиш.

Тези думи каза мама на татко в деня, когато трябваше да хвърли първата лопата с пръст върху гроба на леля Линди.

Вече бяхме близо до последното рамо стълби. Сграбчих в юмрук мазната коса на Дороти, за да я спра и задържа на място. Боях се той да не се върне и се ослушвах за стъпки по чакъла отвън. Плиткото дишане на Дороти като при старица с пневмония, задушавана от храчки, изпълваше стълбището със статично електричество. Държах китката й и усещах, че пулсът й е прекалено ускорен. Опрях окървавената си ръка на челото й и установих, че гори от температура. Отново срещнахме погледи и взаимната ни връзка се засили, когато отвърнах на неизречените й думи:

— Да, знам.

По моя преценка разполагахме с около минута и половина да стигнем до партера, да излезем от сградата, да прекосим малкия паркинг и да стъпим на горската пътека, преди Брад да е излязъл от моето крило. Визуализирала бях външния свят и пътеката към вана още от първия си ден в този ад, въпреки че при пристигането си бях с вързани очи. Броила бях крачките, отчетох податливостта на почвата, ориентирах се по въздуха за климата и бях преповтаряла в ума си тези подробности, като ги пренесох във визуална памет за терен, топография и температура. В съзнанието си бях изминавала хиляда пъти маршрута от вана до сградата и от сградата до вана. И знаете ли какво? С изключение на това, че бялата сграда се оказа бяло училище пансион, а не бяла фермерска къща, всичките ми останали догадки се оказаха стопроцентово верни. Ето ви доказателство какво могат да предоставят сетивата и паметта, предишни знания и увереност, стига да се освободи човек от непродуктивните разсейвания, причинени от страх и тревога. Слушай. Помирисвай. Вкусвай. Виждай. Живей. Преценявай. В реално време.

Повечето хора долавят само един процент от цветовете в богатия спектър от нюанси. Редките индивиди, които визуализират повече от един процент, или изразяват разочарование от твърде семплия начин, по който всички останали възприемат живота, или твърдят, че в сънищата си посещават Рая. Тези щастливи души имат един вид свръхвъзприятия.

Неотдавнашна статия в „Сайънтифик Американ“ ми припомни за свръхвъзприятието, което изживях по време на престоя си в затвора „Апълтрий“. Като обобщава находките, публикувани в „Джърнъл ъв Нюросайънс“, относно кросмодалната невропластичност при глухите и слепите, статията твърди: „Това проучване ни припомня, че мозъкът ни притежава скрити суперсили“. Ако не сте запознати с понятието кросмодална невропластичност, то това е в общи линии способността на мозъка да се реорганизира в области, където човек може да е лишен от сетивност. Например как „глухи индивиди възприемат сетивни стимули и ги правят податливи на перцептуална илюзия, каквато нормално чуващите не изживяват“. Особено много ми хареса встъпителният абзац на оригиналната статия в „Джърнъл“, който според мен е ясен и лаконичен: „Опитът оформя развитието на мозъка по време на живота, но невропластичността варира при различните мозъчни системи“.

И тъй аз, глуха, сляпа, лишена от различни сетива, чрез практиката изградих модели на реалността, отделни сензорни измерения, които по много верен начин се покриваха с действителния свят. Може би емоциите са просто още един набор от сетива и отсъствието им се компенсира с по-голяма прецизност при чуване, докосване, помирисване, виждане, измисляне.

Може би.

Кой знае.

Като не чухме шум от стъпки, слязохме на най-долната площадка и се престрашихме да излезем навън. Огледах се вляво и вдясно, не видях следа от Брад и насочих Дороти диагонално по асфалтирания участък към началото на пътеката, водеща до вана. Телата ни практически се сливаха, толкова близо вървяхме една до друга. Сянката, която хвърляхме с нашите кореми, беше като на две съединени планини.

Не сме ли едно момиче? Едно и също? Не сме ли всички еднакви на шестнайсет? Толкова готови за живота и все пак толкова млади? Трябва да спася и двете ни. И четирима ни.

Извадих ключовете от колчана си и се наклоних напред да пошепна в ухото на Дороти. Топлината, излъчваща се от тялото й, беше така силна, че си помислих да не се взриви; моето собствено лице беше горещо. Не бях забелязала ръменето на дъжда, докато не почувствах как капките му ме охлаждат.

— Дороти, върви право напред в продължение точно на една минута. Ако можеш да тичаш, ще стане по-бързо. Повярвай, знам, че пътеката е страшна и тъмна, но скоро ще излезем на обширно поле с крави и голяма върба. Под върбата е паркиран ван. Ще се качим на него. Имам ключ да го подкарам. Да вървим.

Дороти кимна бавно и немощно и направи една крачка към гората. Последвах я, прилепена към тялото й. Крачките ни бяха в синхрон, сякаш вървяхме с вързани крака, а звукът от затваряща се зад нас врата бе леко приглушен от сдвоените ни стъпки.

— О, дявол да го вземе, не! Момичета, веднага спрете! — прозвуча налудничавият писклив глас на Брад.

Тикнах връзката ключове в ръката на Дороти.

— Върви! Направи каквото ти казах. Една минута. Тичай! Бързо, бързо. Ключът за вана е онзи, на който пише „Шеви“. Отивай.

Това бяха последните думи, изречени от мен към Дороти М. Салучи.

Хукнах срещу Брад с кука за плетене в едната ръка и стреличка в другата.