Шанън Кърк
Метод 15/33 (14)

Глава 14
Ден 33 продължава

Извърнах се от Дороти, за да зърна пред себе си близнака на похитителя ми, при което си дадох сметка, че дългът ми сега е да опазя четирима души: себе си, нероденото ми дете, Дороти и нейното неродено дете. Регистрирах сълзите, бликащи като лава от кървясалите му очи. От влагата по лицето му се създаваше впечатлението, че кожата му се разтапя. При цялата си тревога за миг изпаднах под властта на фантазията, че пред мен е топяща се восъчна фигура. Като го разгледах по-внимателно, установих, че сълзите прорязват вадички в плътния слой пудра по лицето му като отлив в мек пясък. Нима е гримиран? Ами да. Леле. Скоро физиономията му бе отмита и се превърна в абсолютно копие на мъжа, когото току-що бях убила. Дълбокото му дишане говореше за неизмерима скръб. Досущ като гладен, ужилен от пчела бик, той риеше с крака в пода, готов да се хвърли в атака.

В ума ми бързо се оформиха четири заключения:

Брад е открил останките на брат си;

Брад има своя собствена връзка ключове за нашите килии — висеше от отпуснатите му пръсти. За щастие аз бях пъхнала моята връзка ключове в колчана на гърба си, преди да вляза в стаята на Дороти;

Брад в действителност не бе отлетял за никъде;

Брад се кани да ни нарани зле — замислил ни е нещо по-лошо от всичко дотук.

— Брат ми! — изквича, като прекоси стаята на Дороти и се озова лице в лице с мен.

— Брат ми, брат ми, брат ми — не спираше да повтаря, да крачи наоколо и да размахва ръце.

По време на стоновете му забелязах вдлъбнатина в едно от четирите златни копчета на десния ръкав на тъмносиния му велурен блейзър. Изглежда тъй безукорен на вид при все тирадата си. Но пък тази вдлъбнатина…

Като замахна към лявото ми слепоочие, сякаш аз бях топка за тенис, а ръката му — ракетата, си дадох сметка, че вдлъбнатината е била поглед в бъдещето, защото съм сигурна, че моят череп я бе причинил. Може би при непрестанните си огледи и планирания на всяко най-дребно действие бях тренирала мозъка си да предугажда най-непосредствено предстоящите събития. Естествено, не мога да докажа тази теория, но бих искала да я обсъдя някой ден със специалисти в невронауката.

При удара дръпнах шалтера на всеки емоционален бутон, който бе включен — макар всъщност нито един да не действаше изцяло. Стоварих се на пода с удовлетворяващо усещане за пълна пустота. Вече не бях нищо повече от съд. Робот. Автомат. Андроид, програмиран да убива.

Зърнах как една от пригодените ми стрели се изплъзва от колчана на пода. Грабнах я със същото движение, с което свалих лъка от рамото си. Легнала на една страна в краката на Дороти, поставих стрелата на място и зачаках новия си тъмничар, крачещ наоколо, да се обърне отново с лице към мен — всичко това в рамките на три секунди след нанесения ми удар по главата. Тренировки. Тренировки. Тренировките помагат да изолираш физическите си действия от ужаса на реалността. Попитайте кой да е войник в коя да е война.

Дороти се беше изправила върху матрака си и пищеше неистово, сякаш бе водещо сопрано в опера, чието либрето описваше кански мъки. Направо тресеше въздуха с оглушителния си фалцет. Как копнеех вместо нейния глас да чувам моето радио с акорди пианисимо. Не се извърнах да я успокоявам; нямах време за това. Прицелвах стрела към общия ни враг. Окото ми до мястото, където ме беше ударил, се поду. Струйка кръв го заслепи. Ала другото ми око не беше наранено, нито пълно с кръв и свободно от болка, гледаше зорко.

Насочих стрелата към очите му и без да му дам шанс да отстъпи назад или дори да замръзне за миг, за да си събере ума, изстрелях я само с едно дръпване на ластика.

Лети, стрела. Закови го.

Стрелата се поколеба във въздуха, но като термонасочван снаряд изправи траекторията си, без да губи скорост. Уцели безпогрешно чувствителния участък между носния му хрущял и лявата скула, на около два сантиметра и половина под долния клепач, и се заби достатъчно дълбоко, че да остане там. Де да бях имала шанса да тренирам срещу купа сено, щях да го уцеля в окото и може би в мозъка.

Последва животински крясък. Той вдигна ръка и изтръгна стрелата от лицето си, което прецених като възможно най-глупавата реакция. Остави ножа на място, ако бъдеш прободена. Иди при лекар. Острието ще спре кръвта, така гласеше инструкцията на татко, докато обясняваше военната рана на кръста си отляво. Изминах петнайсет километра пеша със забит в мен кухненски нож. Ако го бях извадил, нито ти, нито аз щяхме да сме тук днес.

От бузата на Брад бликна кръв, потече по велуреното сако и оттам по пода. Голяма и бърза капка оплиска ръцете ми. Дороти, милото момиче, спря да пищи, скочи до мен и започна да запраща книги по кървящата глава на Брад. „Спасителят в ръжта“, „Закуска за шампиони“, „Сто години самота“, „Чувствам, че идва нещо зло“ и няколко други класики, включени в гимназиалната учебна програма — Селинджър, Вонегът, Маркес, Бредбъри — се превърнаха в оръжия за нашата война. Колективна придобивка №39: Литература.

Брад, изпаднал до положение на хленчещ слабак, се защура към коридора, здраво притиснал с една ръка кървавата дупка на лицето си, но все пак съумя да хлопне вратата отвън и да я заключи. Това, че отново съм затворничка, ме притесняваше далеч по-малко от факта, че трябваше да се справя с ранено животно.

И тъй, вън от стаята ме чакаше бясна хиена; вътре — истерична тийнейджърка. Дороти пак се бе качила на леглото и пищеше непоносимо. Седнала върху протърканите дъски на място, където явно много бе обикаляно, вперих поглед в триъгълния прозорец, ала моята черна пеперуда не се появи.

Как можа да пропуснеш евентуално присъствие на Брад? Как позволи такава голяма грешка, укорявах се.

Признавам, очакванията за собствените ми прояви винаги са били нереалистично високи. Все се надявам да се покажа всесилна, макар добре да знам, че не съм. Предполагам, че това иде от желанието да овладея всичкото познание във Вселената и да използвам максимално колективния интелект. Да реша всички теории за пространство, време и материя, противопоставена на тъмна материя. Сътворението на живота. Смисълът на всичко.

Както винаги, когато ми бъде припомнено за моите човешки ограничения, изпитвам смирение, но се стремя да извлека повече от себе си, не отстъпвам пред реалността.

Обиколих периметъра на новата си килия, като си припомнях, че вече съм извикала полиция. Това скоро ще свърши, успокой се, дишай. Трябва да са тук всеки момент. Дано дойдат, преди той да се е качил отново. Не е зле да подготвя план, в случай че нещо се обърка. Ами ако онзи, който вдигна телефона, е част от заговора?

Дороти лежеше на леглото в сгушената поза на умиращ фавн. Стенанията й нарушиха кроенето на плановете ми. Не бях свикнала да включвам други хора в персоналните си стратегии, било в лабораторията ми у дома, или в положението ми на пленничка. Не бях свикнала също така да водя, камо ли да подхвана разговор със своя връстничка. Нямах момичета приятелки. Моят единствен приятел беше Лени, дружахме от четиригодишни, а от четиринайсетгодишни бяхме гаджета. Лени беше поет с изобилие от емоция и открихме, че двамата взаимно се допълваме. Той притежаваше развито чувство към английския език, мигом съзираше модела в списък от наглед несвързани думи, учителите ни се виждаха в чудо какви предизвикателства да му представят. В пети клас създадоха специален час само за Лени и веднъж седмично идваше специалист от Съвета за висше образование на Ню Хампшър с пакет задачи за него. Хора с магистърски и докторски степени го наричаха „гений“, сякаш му поставяха диагноза за душевно разстройство. Но баба, която си беше просто баба, го определи най-добре.

Баба пристигна в Ню Хампшър от имението си в Савана около осем месеца преди Ден трийсет и трети. Нашите бяха отишли в Бостън да гледат гостуваща постановка от Бродуей, а баба, аз и Лени седнахме да играем скрабъл около кухненския остров, всичките настанени на бар-столчета с тапицирани облегалки. Разбира се, Лени водеше със смазваща преднина от седемдесет точки и аз реших, че няма смисъл да продължаваме играта.

— Бабо, хайде да направим фъдж, излишно е да играем повече — предложих. Включих бутона си за привързаност и й отправих сърдечна усмивка, на която тя отвърна типично, като ми намигна под рунтавите си вежди. Харесваше ми меката й кожа, също толкова снежнобяла като къдравата й коса. Приличаше ми на сияйно привидение — един жизнерадостен лъч в моя живот. Червената й блуза на зелени цветчета, дългата й червена пола от рипсено кадифе, препасана с розова панделка вместо колан, и червеното кожено сабо с лилави каишки я караха да изглежда колоритна като небесна дъга.

Баба беше писателка, имаше публикувани романи от криминална поредица с регионална известност. Читателската й аудитория се състоеше от дами на нейната възраст, които за разлика от нея прекарваха времето си в люлеещи се столове в хотели край езера или в старчески домове. Но баба така и не се поддаде на възрастта: тя пишеше и шиеше, а като ми идваше на гости, правеше фъдж.

В тази конкретна вечер осем месеца преди ден трийсет и трети с Лени тъкмо бяхме започнали първи гимназиален клас. Беше петък в средата на октомври, топло не според сезона, лек ветрец нахлуваше през отворените прозорци на кухнята и издуваше перденцата над каменната мивка. Баба слезе от столчето си, за да свали от котлона чайника, щом засвири.

— Знаеш ли — каза тя, — Лени си е същият като нас. Разликата, мила моя, е, че е щастлив гостоприемник на онзи литературен паразит, от който е страдал Чарлс Дикенс, от който страда Боб Дилън. Това е специален щам, който не вирее у простосмъртни. Как бих искала мен да беше поразил.

Тя хвана дръжката на чайника с подплатена домакинска ръкавица, а аз отправих към Лени празен поглед — същия онзи, за който твърдеше, че го плашел.

— Лиса, не започвай — смъмри ме той и щракна с пръсти да прекъсне взирането ми. Но умът ми вече се бе залутал в самотно невидимо скривалище.

Когато баба сведе литературната дарба на Лени до микробиологично страдание, нещо прещрака в мен, научен въпрос породи жаждата да му направя оценка. Може би приятелският й коментар би трябвало да бъде приет лековато, каквато бе и целта й — хумористична нотка към приятния ни уикенд. Може би не биваше да издигам теорията си до доказана биология, но обърканият ми манталитет на тийнейджър сътвори хормонална смесица от наука и желание. Да, може би исках да прихвана словесната болест на Лени. Може би аз причиних провал в любовните ни защитни средства: детето ни бе заченато тази вечер в колата на Лени, след като погълнахме цяла партида от бабиния фъдж. Мисълта ми беше сто процента насочена към микробиологична ваксинация и нула процента към овулация. Научната фантастика се изправи срещу традиционната медицина. Единственият пропуск, който си позволих, бе причинен от моментното ми препъване в битката с хормоните. Много ми беше гадно състоянието на тийнейджър.

След като времето за следващия ми цикъл дойде и отмина, без да имам нужда от тампони, взех решение никога повече да не допускам банално физическо желание да замъглява обичайното ми прецизно мислене. Помолих Лени за прошка и обещах да не изкарвам живота му извън релси, дадох му дума да поема цялата отговорност. Отново седяхме на тапицираните столове в кухнята, когато му поднесох моята новина и извиненията си. Родителите ми бяха на работа, а баба се беше върнала в Савана. Щом обявих, че ще понеса отговорността сама, емоционалният Лени се разплака.

— Никога — отсече.

— Лени, не. Вината е моя.

— Не, моя е. Аз исках това.

— Ти си го искал?

— Омъжи се за мен, Лиса.

Бързо пресметнах възрастта ни и предстоящите за нас събития през следващите години. Свирещият чайник за пореден път възвести коренна промяна в живота ни, така че когато се надигнах да го отместя от горещия котлон, дадох моя искрен и премерен отговор.

— Да. Но точно след четиринайсет години, когато станем на трийсет, вече сме дипломирани и аз съм се наложила като учен, а ти като писател.

— Добре — отвърна той и избърса с ръкав очите си, след което извади писалка и документира душевния си смут във вид на стихотворение, изписано с нечетлив почерк върху хартиена салфетка.

За мен това беше върхът на романтиката. За Лени — нямам представа. Прекара уикенда в библиотеката да проучва поети, писали за децата си, и в понеделник дойде на училище с грейнали очи.

Как би се тръшнала баба, ако знаеше към какво ме е подтикнала любопитната й аналогия. Така че никога няма да й го кажа. Дори седемнайсет години по-късно, докато пиша това, ме побиват тръпки при мисълта, че осемдесет и осем годишните й очи могат да прозрат истината за нейния правнук.

Кой знае защо, тогава, в килията на Дороти, си припомних баба и вечерта отпреди осем месеца, когато изрече съдбовните си думи.

Отидох до леглото на Дороти, върху което тя лежеше като крив кроасан с изскочило превтасало тесто по средата. Нямах представа как да я утеша, а ако й разправех как съм убила другия ни похитител в килията си, най-вероятно щях да я настроя срещу себе си. Може да нямаше моите разбирания за справедливост и правосъдие.

Брад долу крачеше и мяташе предмети, напълно превъртял, ако се съдеше по побърканите му крясъци. Изглежда, запрати в стената стол или малка масичка и шумът рикошира през три етажа до нас.

Това скоро ще престане. Къде са полицаите? Полицаите ще дойдат. Те ще ни спасят. Ама къде са, по дяволите? Сигурно скоро ще са тук. Не трябваше ли да са пристигнали вече?

Знаех, че мога да отворя ключалката на Дороти точно за една секунда; вече бях оценила тази придобивка на влизане: стара ключалка, лесна за отваряне, Придобивка №38. Но нямаше смисъл да се прави нищо до пристигането на полицаите или пък, ако не пристигнеха, докато Брад не напуснеше сградата. За щастие от крилото на Дороти лесно се чуваха звуци отвън и отдолу. Сигурна бях, че ако се стараехме да сме тихи, щяхме да намерим подходящ момент да отворим ключалката и да изтичаме навън. Така че вместо да крача и да разсъждавам повече, сега мисията ми бе да успокоя Дороти. Трябваше единствено да се вслушваме и да чакаме, а ако ченгетата не се появяха, да използваме търпение — Придобивка №11 — Брад да тръгне нанякъде. А тогава се налагаше бързо да вдигнем гълъбите.

Дороти бе обхваната от конвулсии и едва тогава забелязах смачканата й и безформена лилава рокля — дреха, каквато мама никога не би ми позволила да облека. За пръв път, откакто бях в плен, обърнах внимание и на своя външен вид. Черните ми панталони, специален модел за бременни, ръчно шити във Франция, все още изненадващо пазеха форма и бяха с много малко гънки по тях. Мама ми беше купила два чифта в деня, след като узна за бременността ми.

— Няма да бъдем нецивилизовани по време на това изпитание, Лиса. Ще се обличаш подходящо. Край с тези торбести нелепи дрехи. Външността ти е израз на много неща, изречени или не, отнасящи се лично до теб или не — заяви тя и бръсна невидима трошица от колосаната си шемизета, след което поправи диамантените ръкавели под избродираните си инициали. — Можех да ти купя десет евтини рокли за бременни на цената на тези два панталона, както биха сторили повечето жени в твоето положение. Но дори от финансова гледна точка е глупаво да заменяш качеството с количество. Колосално пилеене на пари.

Спомням си, че в този момент се почудих защо стилът ми я вълнува повече от състоянието ми, но сега разбирам, че това е бил просто начинът й да се справи със ситуацията.

Качеството на панталоните ми не предоставяше отговор как да успокоя Дороти. Тя започна да се задъхва от силния си плач. Горката, изпускаше контрола, който явно си бе налагала досега.

Къде са ченгетата, по дяволите? Вече определено се бавят. Успях да мисля за баба, за мама. Седя тук на пода и от лицето ми тече кръв. Нещо не е наред. Трябва да взема нещата в свои ръце, да измъкна двете ни оттук.

Долу един след друг се разбиваха тежки предмети, придружени с вопъл: „Аааах, брат ми!“.

Забрави, че някой друг ще ни спаси. Не включвай никого в плана си, единствено себе си. Съсредоточи се върху Дороти. Старай се тя да е тиха. Открий някакъв инструмент, нещо. Той ще излезе и тогава трябва да сме готови. Успокой Дороти.

Единственият покой, който можех да предложа на Дороти, беше да седна с кръстосани крака и да положа длан до възглавницата й. С другата бършех още течащата по лицето ми кръв. Мислех, че като държа ръката си в близост до нея, ще я насърча да я хване, стига да успееше да насочи вниманието си към окръжаващата я реалност. Но този мой акт всъщност копираше нещо, което видях баба да прави за татко в деня, в който почина сестра му, нейната дъщеря. Баба също плачеше и бе толкова пресушена от скръбта си, че беше в състояние да предложи на татко единствено този слаб безмълвен жест. Той беше много близък с леля Линди. Разликата във възрастта им беше само девет месеца, а нейният рак беше бързо развиващ се и безпощаден.

С мама утешавахме баба и татко всяка по своя си начин. Докато плачехме, изградихме много подробен план за едномесечна екскурзия из Италия за четирима ни: аз, мама, татко и баба. Не съм сигурна дали с мама разменихме някакви директни думи относно смъртта на леля Линди. Вземах пример от нея кои емоции е редно да демонстрирам, като пазех тишина в къщата и се съсредоточавах върху планиране минута по минута за посещения на музеи, църкви и ресторанти. Мъчно ми беше за леля Линди, но да я оплаквам не би било продуктивно нито по отношение утешаването на татко, нито във връзка с проучване на кръвните проби на Линди, които съумях да измъкна, когато сестрите бяха обърнати с гръб. Леля Линди пъхна в ръката ми една от епруветките си и ми пошепна в ухото:

— С този твой ум един ден открий лек или се бори срещу неправдата, момичето ми. Не оставяй мозъка ти да иде на вятъра. — Тя преглътна мъчително с безнадеждно пресъхналата си уста, за да продължи: — И не обръщай внимание на лекарите, задето вдигат пара за емоциите ти. Единствената важна сред тях е любовта, а виждам, че нея си я овладяла напълно.

Любов ли трябваше да допусна сега у себе си към това момиче на леглото? Към окаяната млада жена, изтерзавана от нещо извън разбирането и способностите ми? Тя беше в моето състояние, ала изпитваше чувства, непонятни ми в този момент. Докоснах топлата й буза. Погледнах мършавите й ръце и се зачудих дали се е хранила, докато е била в плен. Днес във всеки случай не беше обядвала — аз убих доставчика й на храна.

На този етап слънцето беше размазано белезникаво петно зад тъмните облаци — провалило се бе в задачата си да озари деня. Сенките в стаята на Дороти създаваха усещане за вечер, въпреки че вероятно още бе ранен следобед.

Звуците в тази част на сградата бяха различни. Отвън природата издаваше шумове: мучене на крави, дрънчене на звънци някъде в далечината. По високия й триъгълен прозорец вероятно бе запратен камък или нещо друго и през дупката нахлуваше хладен вятър, довяващ мирис на трева и тор. Към това сетивно претоварване се добавяха трясъците от хвърляни предмети и ругатните на нашия превъзбуден похитител долу. Беше като звяр в клетка — железните й пръти бяха неговата собствена лудост.

Полицаите няма да дойдат. Ориентирай се към друг изход.

Въпреки непрестанните шумове Дороти като че се поуспокои, когато поставих ръката си до нея. Стисна пръстите ми толкова здраво, все едно аз бях скала, а тя — падаща катерачка, вкопчена с нокти в ръба на камъка, в ръба на света. Ала не смеех да помръдна и на сантиметър, защото забавящото й се по-дълбоко дишане подсказваше, че бавно и необяснимо се унася в дрямка. Точно преди да спусне клепачи и да заспи, големите й мокри от сълзи сини очи срещнаха моите. Лицата ни бяха само на педя разстояние едно от друго. В този момент Дороти М. Салучи се превърна в моя най-добра приятелка в целия ми живот. Включих бутона на обичта — специално за нея — с надежда тази емоция да ме мотивира да измисля план за спасение на двете ни, на четирима ни.

Обичта е най-лесното за изключване чувство и най-трудното за включване. Обратно на това най-лесно се включват и най-трудно се изключват омразата, угризенията, вината и на първо място страхът. Влюбването е съвсем друга работа, то изобщо не би трябвало да се класифицира като емоция. Влюбването е инстинктивно състояние, причинено от подлежаща на измерване химична реакция, водеща до цикъл на пристрастяване, който физическата ти същност се стреми да поддържа непрестанно. Дотук съм се влюбвала само веднъж — в деня, когато в тялото ми запърха миниатюрен живот. Бих сторила всичко да запазя и продължа тази своя пристрастеност към Висшата любов — онази, която нахлу в живота ми и не се поддава на никакви бутони.

А виж, обичта определено е емоция, при това много продуктивна, щом веднъж заработи. Именно нейния бутон натиснах, докато гледах как Дороти спи, положила мокра буза върху вече безкръвните ми пръсти.