Сали Грийн
Полулош (5)

Пета част
Гейбриъл

Женева

Летището на Женева. Пътуването беше напрегнато: първо, докато разбера как да си купя билет, после самият полет, а накрая и паспортната проверка. Но пък тя мина без никакви проблеми, явно паспортът ми наистина е добър.

Указанията на листчето, което ми даде Трев, са да бъда пред въртящата се врата в 11 преди обед във вторник. През нея постоянно преминават хора. Най-различни: делово облечени мъже с куфарчета на колелца, стюардеси с миниатюрни куфарчета на колелца, пилоти с черни кожени куфари на колелца, туристи с огромни куфари на колелца. Всички вървят забързано, не устремено, не ядосано, просто целенасочено.

Аз съм с опърпана раница, слънчеви очила, шапка, широк шал, ръкавици без пръсти, дебело зелено яке, джинси и ботуши.

Не знам колко е часът, но отдавна съм тук, със сигурност единайсет минава.

Погледът ми улавя някакво движение в заведението отсреща. Младеж със слънчеви очила ми маха да отида при него.

Проправям си път по тясната пътека между масите и заставам срещу непознатия. Той не вдига глава, завърта остатъка от кафето в чашата и го изпива на един дъх. Оставя чашката в чинийката, изправя се, хваща ме за ръката и излизаме навън. Минаваме през въртящите се врати и се озоваваме на гарата.

Спускаме се с ескалатора до четвърти перон и веднага се качваме в един влак. Вътре цари сумрак. Влакът е на два етажа, настаняваме се на меките седалки на втория, пред нас има масичка.

Свръзката ми изглежда една-две години по-голям от мен, сигурно е колкото Аран. Кожата му е тъмна, косата му е чуплива и дълга до раменете, тъмнокестенява с тук-там по-светли кичури. Усмихва се леко, все едно току-що е чул някой хубав виц. Слънчевите му очила са със сребристи рамки, почти същите като моите.

Влакът потегля и след няколко минути в дъното на вагона се появява кондуктор. Свръзката ми слиза долу и аз тръгвам след него. Заставаме край вратите. Той е слаб, малко по-висок от мен и от него не се усеща пищене на мобилен телефон.

Вероятно е Черен. Искам да видя очите му.

След минута влакът спира в центъра на Женева. Свръзката ми тръгва бързо, следвам го на крачка разстояние.

Вървим около час, без да забавяме ход, минаваме покрай едни и същи места по няколко пъти — за това се ориентирам по витрините на магазините и езерото. Накрая навлизаме в жилищен квартал с високи блокове. Спираме пред една стара сграда, която прилича повече на кооперациите в центъра. Свръзката ми набира кода и го повтаря на глас:

— 9-9-6-6-1. Запомни ли?

— 9-9-6-6-1.

Пуска вратата да се затръшне в лицето ми, в последния момент успявам да я хвана. Тръгвам след него по стълбите, нагоре, нагоре, нагоре…

Стигаме до последния, шестия етаж, там стълбите свършват на малка площадка с една дървена врата.

Тя също няма ключалка, а се отваря с код.

— 5-7-6-3-2. Запомни ли?

Влиза и оставя вратата да се затръшне.

Аз оставам отвън и внимателно се оглеждам. Боята на вратата се лющи, площадката е празна, мазилката е напукана, в единия ъгъл виси почерняла паяжина. Тихо е. Не се чува пищене на мобилни телефони.

Той отваря.

— 5-7-6…

— Да, запомних го.

Усмивката му е изчезнала, слънчевите очила обаче са на мястото си.

— Влизай.

Не помръдвам.

— Безопасно е.

Разтваря широко вратата и повтаря:

— Безопасно е.

Говори тихо. Акцентът му е странен. Вероятно швейцарски.

Прекрачвам прага и вратата се затваря. Усещам погледа му върху себе си. Не ми е приятно да ми е зад гърба.

Обикалям апартамента. Голяма стая с кухненски бокс в десния ъгъл: няколко шкафа, мивка, печка. Минавам покрай камина и малък стар диван. Дюшемето е тъмнокафяво, почти черно, няма килим, а три пътеки с различна големина. Стените са боядисани в кремаво, няма картини, само петно от опушено по комина над камината. Явно тя е единственото средство за отопление. Зад металната решетка се виждат обгорели цепеници. Отстрани има купчина дърва, вестник и кутия кибрит. Продължавам наляво, стигам до малък прозорец, който гледа към езерото и планината от другата му страна. Виждам синята вода и част от зеленикавосиви планини. Под прозореца има дървена маса и два едновремешни стола.

— Оставих прозореца отворен на излизане. Камината пуши.

Той коленичи пред нея и се хваща да запали огъня.

Наблюдавам го.

Драсва кибритена клечка и я поднася към смачканите вестници, но те не се разгарят.

— Искам да стигна при Меркюри.

— Да, нали затова си дошъл.

Не спира да се занимава с огъня.

— Като гледам обаче, тя не е тук.

— Не е.

Пристъпвам към една от другите две врати и я отварям. Усещам, че е оставил огъня и ме наблюдава. В стаичката има легло, стол и дървен гардероб.

— Това е моята стая — обажда се той, минава покрай мен и затваря вратичката на гардероба.

Няма нищо за отбелязване. Леглото не е оправено. На стола лежи разтворена книга.

Облягам се на вратата.

— Хубава ли е?

Той ми се усмихва, излиза от стаята и отваря другата врата.

— Това е банята.

Изрича го с апломб, все едно се е упражнявал. Банята е по-голяма от стаята му, с душ, голяма вана и тоалетна с казанче с верижка. Стените и подът са покрити с черно-бели плочки.

Оглеждам внимателно.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да остана тук?

— Докато Меркюри не се съгласи да те приеме.

— И кога ще стане това?

— Когато тя реши, че е безопасно.

Тонът му е някак колеблив. Но това навярно е заради акцента. Произнася всички изречения с въпросителна интонация.

— Трябва да я видя колкото се може по-скоро. Нямам много време.

Остава по-малко от месец до рождения ми ден.

Не отговаря.

— За нея ли работиш?

Свива рамене.

— Помоли ме да те посрещна и да остана с теб, докато не те приеме.

Потривам лице и оглеждам стаята.

— Не мога да спя тук.

— Ще ти покажа терасата.

Минава покрай банята, спира пред голям прозорец и го отваря. Надниквам през прага и след това го прекрачвам. Навън има нещо като малка тераса, заобиколена от острите склонове на покрива. Изолирано райско кътче. Терасата е с размерите на клетката.

— Искам няколко кожи.

Той кимва и се усмихва, сякаш го е очаквал, и ми отговаря, че ще ми ги набави.

 

 

Сам съм в апартамента. Усмихнатият ми приятел излезе. Преглеждам шкафовете и стаята му, но не откривам нищо интересно.

Проверявам покрива, изкатервам се до билото. От другата страна керемидите се спускат рязко, изтърколиш ли се, ще се изтърсиш чак долу на улицата. Минавам по билото до края. Разстоянието до съседната сграда не е голямо, но няма как да се прескочи, тъй като тя е по-висока. Задната страна не се различава от фасадата. Няма авариен изход. Терасата е като капан.

Тъй или иначе, друг избор нямам. Остава месец до рождения ми ден и няма къде да ходя. Ако не получа трите дара, ще умра, вече съм сигурен в това. Трябва да стигна до Меркюри.

 

 

Оказва се, че на терасата се спи добре, тъй като е заслонена от вятъра и шумът от улицата не се чува. Метнах две от пътеките на пода и се свих в спалния си чувал. Небето е ясно, пълнолуние е, няма как да вляза вътре, преди да изгрее слънцето.

Луната се е вдигнала високо, когато непознатият ме събужда. Донесъл е кожи. Шест. Дебели, изпрани и направо идеални за целта.

Свръзката ми клечи в другия край на терасата. Краката му са дълги, личи си обаче, че мускулите на бедрата са здрави. Ръцете му са кръстосани, главата му е леко наклонена на една страна. Все още е със слънчеви очила, косата му е прибрана зад ушите.

Затварям очи. След няколко минути ги отварям, него го няма. Движи се безшумно и това ми харесва.

 

 

Утро. Лежа и се оглеждам, небето просветлява от лъчите на изгрева. Градът се пробужда с приглушено ръмжене, което ту спада, ту се усилва. От сградата се долавя леко жужене на електричество. Стомахът ми курка, усещам аромата на пресен хляб.

Свръзката ми се е облегнал на шкафа в кухненския бокс, пак е със слънчеви очила.

— Закуска?

Изобщо не се вписва в представата ми за Черните.

— Донесъл съм кроасани, питки, кифлички, конфитюр и портокалов сок. Сложих и кафе, ако искаш, има и горещ шоколад.

— Как се казваш? — питам.

Той се усмихва широко, показват се добре подредени бели зъби.

— А ти?

Приближавам се към масата и поглеждам през прозореца. Той нарежда храната на масата. Кафето е силно, само че е разредено с мляко и е сервирано в големи колкото купи чаши. Свръзката ми сяда срещу мен и топи кроасана вътре. Аз му подражавам. За първи път опитвам кроасан. Не е зле. Но пък Силия сигурно нямаше да го одобри за закуска.

През цялото време той ме наблюдава, виждам отражението си в очилата му. Пръстите му са дълги и слаби, доста бледи в сравнение с тъмната му кожа. След кроасана разчупва една питка на две и от едната половина откъсва залък. Отрязва от студеното твърдо масло и го слага върху хляба. Прозирно ефирно масло върху назъбен крайшник. Лапва и дъвче със затворена уста, като през цялото време едва се сдържа да не се усмихне.

— Какво толкова се радваш?

— Радвам се, че се запознах с теб. — Вдига ръка към очилата, сякаш се кани да ги свали, но не го прави. — Звучи много по английски, нали? Радвам се, че се запознахме, Натан.

Това ме вбесява.

Той се засмива.

— Забавен си. Адски си забавен. Харесвам те. Така се мръщиш…

Засмива се отново.

Отрязвам парче масло. Още едно. И още едно.

— Защо не сваляш ръкавиците си?

— А ти защо не сваляш очилата?

Пак се засмива. Взема едно от моите парчета масло и го слага на залъка си. Когато преглъща, казва:

— Аз съм Гейбриъл.

Произнася го странно.

— Гейбриъл?

Засмива се отново.

— Да, Гейбриъл.

Слагам от маслото върху хляба и отхапвам. Вкусно е.

— Откъде знаеш името ми?

Той се усмихва.

— Всички го знаят.

— Едва ли.

Отпива от кафето, разклаща чашата, отпива отново.

— Да, прав си, не са всички. Всички Черни в Европа, някои Черни в САЩ, повечето Бели в Европа… даже по целия свят. Но много малко от Безцветните. — Свива рамене. — Така че, да, прав си, не са всички.

Моята известна персона се отразява в очилата му, не се мръщи, но изглежда недоволна. Отмествам поглед към планините навън.

— Толкова зле ли е да си Натан?

Всички Бели, които съм срещал досега, знаеха кой съм. Досещаха се от пръв поглед. Все едно го пишеше на челото ми. Явно ще е същото и при Черните.

Обръщам се към него.

— Предпочитам да не привличам вниманието.

— Няма как да стане. — Прибира косата зад ушите си, изглежда сериозен. — С такъв баща е невъзможно.

И с бащата на баща ми, и с неговия баща…

— А кой е твоят? — питам. — Чувал ли съм го?

— Със сигурност не си. А майка ми… и нея също. И двамата са Черни, но не са известни. Уважавани и достопочтени според стандартите на Черните. Баща ми живее в САЩ. Наложи се да замине, тъй като уби баба, майката на майка ми. — Свива рамене. — Беше самоотбрана, баба го нападна. Дълго е за разправяне, тя го обвинява за смъртта на мама. — Завърта празната си чаша. — Така или иначе, определено не са прочути.

— Но явно са доста агресивни.

— И в агресията, и в известността твоите предци надминават моите.

Гейбриъл

Не бива да излизам от апартамента, освен на терасата, на която спя. Там е удобно, но сънувам обичайните кошмари.

Някои следобеди подремвам вътре на дивана. През повечето време съм сам. В известен смисъл е по-неприятно, отколкото при Силия. Тогава поне можех да тичам. Тук само се излежавам.

Всеки ден питам:

— Кога ще ме заведеш при Меркюри?

И всеки ден Гейбриъл отговаря:

— Може би утре.

Обясних му, че трябва да получа трите дара и че остава по-малко от месец до рождения ми ден. Той постоянно ме разпитва, задава ми всевъзможни въпроси: къде съм бил последните години, имал ли съм контакт със Съвета и с Ловците. Не му отговарям, това са лични работи.

С него се виждам сутрин. Гейбриъл носи храна, закусваме заедно и след това разчистваме. Понякога ми напомня за Силия с нейните домакински задачи. Постоянно мие и бърше. Всеки ден заявява:

— Аз ще измия чиниите, че да не си намокриш ръкавиците.

Изрича го с непресторена загриженост и когато му покажа среден пръст, само се засмива.

Не си свалям ръкавиците и шала. Спя с тях, живея с тях. Ако Гейбриъл види татуировките и белезите по китката, ще ме затрупа с въпроси.

След като раздигнем масата и измием чиниите, той се помотава още малко и после си тръгва. Появява се чак на следващата сутрин. Според мен нито веднъж не е спал в стаята си, откакто аз съм тук, но няма как да бъда сигурен. Той не оправя леглото си, понякога се изтяга на него и чете.

Още първия ден след закуска се захвана да ме разпитва, аз обаче кротко си бършех чиниите и мълчах. В крайна сметка му светна, че няма да му разкажа историята на живота си, и се насочи към нова тема: книгите. В момента четял адски интересна книга, на някой си Керуак.

— А на теб коя ти е любима?

Не отговарям, въртя чинията бавно в кърпата, докато не я подсуша. Гейбриъл изброява любимите си книги. Не можел да каже коя е на първо място. Посочва няколко френски автори, които не съм чувал, после и няколко английски — единственото познато заглавие е „Брулени хълмове“ — и преминава на американските. Чудя се дали се перчи, или просто си е такъв.

Накрая обаче млъква. Аз слагам сухата чиния върху купчината и казвам:

— Не чета книги.

Лявата му ръка е в мивката, до китката в пяна. Застива неподвижно.

— Но имам една любима. На Солженицин. „Един ден на Иван Денисович“. Чел ли си я?

Той поклаща глава.

Вдигам рамене.

— И как ти е любима, след като не си я чел?

Иде ми да изкрещя: „Защото жената, която ме държеше окован в клетка, беше побъркана по руската литература, тъпо разглезено швейцарче такова!“. В следващия миг чиниите се озовават на пода, разхвърчават се парчета. Дишам учестено, не мога да си обясня как изведнъж изгубих самообладание и се поддадох на гнева. Гейбриъл стои неподвижно, от пръстите му капе пяна.

 

 

На другия ден, докато закусваме — Гейбриъл е донесъл нови чинии, — той мълчи и чете Солженицин.

Хапвам, изпивам си кафето, зяпам през прозореца. По някое време се обаждам:

— Очилата не ти ли пречат?

Показва ми среден пръст.

Докато раздигаме масата, Гейбриъл се пробва отново да ме разприказва, този път темата му е изобразителното изкуство. Моне, Мане и така нататък. Нямам никаква идея за какво говори. Черните не са такива, нали?

— Не ми е притрябвала лекция за художници. Искам да се махна от този тъп апартамент и да отида при Меркюри. Крайният срок наближава.

Добавям и няколко ругатни.

След като той си тръгва, в главата ми изведнъж изниква една книга, която Аран ми беше подарил. С рисунки на Да Винчи. Напълно я бях забравил. Рисунките обаче бяха хубави. Намирам молив в чекмеджето, но не и хартия, затова откъсвам една празна страница от книгата на Гейбриъл.

След това изгарям рисунката си. Коминът не тегли, пушекът се връща вътре.

 

 

На третия ден по време на закуска Гейбриъл оповестява, че е дочел „Един ден от живота на Иван Денисович“. Не била лоша. Пита ме защо ми харесва на мен.

Причините са хиляди. Да не би да очаква от мен литературен анализ?

— Хайде — настоява той, — защо ти харесва?

— Защото накрая той оцелява.

Гейбриъл кима.

— Да, и на мен това ми допадна.

Докато мием чиниите, той заговаря за катерене. Обичал да се катери. Оставя чиниите и показва няколко хватки по шкафовете. Добър е, бърз, точен. Любимото му място за катерене била някаква клисура край Вердюн във Франция.

Пита ме кое е моето любимо място.

— Уелс — отговарям.

След като той си тръгва, откъсвам друга празна страница от книгата и рисувам как се катери в кухнята.

 

 

На четвъртия ден Гейбриъл подхваща поезията. Не може да му се отрече, че е упорит, но ако целта му е да изкопчи историята на живота ми чрез разговор за поезията, ще има да взема. Поезия, представяте ли си! Разсмивам се. От сърце и душа. Двама Черни, които се крият от Ловците и плашат до смърт Белите, мият чинии и си говорят за поезия! Превивам се надве от смях, чак коремът ме заболява.

Гейбриъл ме гледа. Не се засмива, според мен не схваща на какво се смея. Постепенно се поуспокоявам, но от време на време пак се разхилвам като идиот, докато той нарежда за някакъв си велик поет. Дори ми рецитира негови стихове. На френски! Не разбирам нито дума, старая се обаче да не се разкикотя пак.

Питам го какъв му е акцентът. Майка му била англичанка, баща му — швейцарец. Гейбриъл бил роден във Франция и живял в САЩ при баща си и по-малката си сестра една година. Говори английски добре, с едва доловим френско-американски акцент. Бил се върнал в Швейцария, след като получил дарбата си. Не ми казва каква е тя и аз не го разпитвам.

Следобеда ми писва. Измъквам се навън, слизам до езерото и оттам поемам към планините извън града. На връщане не успявам да намеря пътя до сградата и слизам пак до езерото, за да се ориентирам. Пълно е с хора, бързат да се приберат вкъщи или към баровете и кафенетата. От всички се долавя пищене на мобилни телефони, градът бучи като машина в главата ми. Тръгвам по алеята, която обикаля около езерото. Ниски облаци скриват планините, в мъглата езерото почти не се вижда. Яхтите по кея също са забулени в мъгла. Чувам гласове, мъжки, говорят на френски. Замълчават.

Обръщам се, някакъв мъж в черни дрехи ме наблюдава изпитателно. Насилвам се да продължа бавно и спокойно, макар че кръвта ми кипи, едва се сдържам да не хукна. Разнася се изсвирване, сигнал на Ловец към партньора му. Плюя си на петите.

Свивам насам-натам из задните улички и накрая се шмугвам в един бар. Сядам в ъгъла, откъдето мога да държа под око улицата. Пълно е с хора. След известно време си тръгвам и стигам до апартамента, без да срещна повече Ловци.

Вече се стъмнява и излизам на терасата.

Знам, че ме видяха. Сигурен съм, че изгубиха следите ми, но вече знаят, че съм тук. Някак си ме познаха.

Сънувам. Пак тичам в проклетата уличка, но този път е различно, сещам се да гледам в сградата на ъгъла. По булеварда минават хора, после един автобус и няколко коли, но колкото и да се взирам нататък, не мога да изляза от уличката. Чувам как зад мен крещят Ловци: „Хванете го! Счупете му ръцете!“. Паникьосвам се, хуквам още по-бързо, виковете им приближават, не мога да си поема дъх… Събуждам се.

Гейбриъл е клекнал срещу мен и ме наблюдава.

Сопвам му се да се разкара, лягам отново и затварям очи. Колебая се дали да не му разкажа за случилото се днес. Не бива да излизам от апартамента, но пък ако разбере, че Ловците са ме видели, може да реши да ме заведе веднага при Меркюри. Решавам да си призная. Отварям очи, него го няма.

 

 

Ден пети. Докато мием чиниите след закуска, дебна сгоден момент да повдигна въпроса за Ловците. Гейбриъл ми подава една мокра чаша и аз я хващам с кърпата, само че той не я пуска веднага. Дръпвам леко и в този миг той казва:

— Швейцария е прекрасна страна. Почти няма Бели, а на Черните можеш да имаш доверие. Но е пълно с нечистокръвни, които веднага ще те издадат, ако някой им предложи пари. Затова Ловците ги използват.

Явно знае, че съм излизал от апартамента.

Подсушавам чашата.

— Женева е хубав град, нали? — пита той.

Още един начин да ми покаже, че знае.

Изругавам.

— Не бива да излизаш навън.

— Тогава ме заведи при Меркюри.

— А как да бъда сигурен, че не си шпионин? Как да съм сигурен, че вчера не си имал среща с някой Ловец?

Зяпвам го. Виждам отражението си в очилата му.

— Как да съм сигурен, като не ми говориш?

Изругавам го отново и излизам на терасата.

След малко се прибирам, него обаче го няма.

Не знам какво да правя с Гейбриъл. Нямам никакво намерение да му разкажа всичко за себе си. Решавам да отбелязвам дните с резки, както правят затворниците по филмите. Издълбавам четири дълбоки вертикални линии в стената до прозореца и прокарвам една по диагонал върху тях.

Известно време зяпам навън, после правя лицеви опори. Пак зяпам навън. Правя коремни преси и още малко лицеви опори. Зяпам навън. Разгрявам се с малко боксиране. Пак зяпам навън.

Едва ли има значение какво ще кажа на Гейбриъл. Лесно бих могъл да го излъжа. И той сигурно си дава сметка за това.

Просвам се на дивана. След малко ставам. Пак се просвам.

За нищо на света няма да му кажа нищо за себе си.

Ставам. Не ме свърта.

Решавам да оправя комина. Налага се да застана в камината и да набутам глава в отвора. Не знам как да го накарам да тегли по-хубаво, освен да го почистя от насъбралите се сажди. Напипвам една тухла, която стърчи навън и препречва пътя на пушека. Разклащам я насам-натам и я изваждам, в пролуката зад нея се показва голяма плоска тенекиена кутия.

Огънят се разгаря хубаво, аз обаче целият съм в сажди. Влизам в банята с дрехите. Ваната е едновремешна, на крачета, дълбока, но тясна. Водата се оцветява в сиво. Свалям дрехите и ги мятам на терасата, после ще ги изпера. Имам чисти. Имам и още един чифт чорапи дори.

Пълня ваната с чиста вода. Намирам пемза и изстъргвам пръстите и ръцете си, но черното е в кожата и не излиза.

Потапям се във водата. Издържам малко повече от две минути, почти три, ако съм си поел хубаво дъх. Откакто не спазвам режима на Силия, съм позагубил форма.

Избърсвам се с хавлията, обличам чисти джинси и поглеждам татуировките. Не са мръднали. Белезите на гърба ми изглеждат още по-зле. Всеки път се изненадвам колко са големи. Белезите по дясната ми ръка са избледнели, изглеждат почти бели. Китката ми си е все така ужасяваща, обаче нямам проблем с ръката, движи се нормално и юмрукът ми е поразяващ.

Заставам пред мивката и се поглеждам в огледалото, лицето ми е същото, още по-нещастно и посивяло. Изглеждам състарен. Не на шестнайсет. Под очите ми има тъмни кръгове. Черните бездни в зениците като че ли са станали още по-големи и по-черни и от саждите в комина. Извъртам глава на една страна, опитвам се да хвана поне някакъв проблясък в тях, но вместо това виждам Гейбриъл, който стои на прага.

— Откога стоиш там? — питам.

— Справил си се с комина.

Той пристъпва в банята.

— Излез! — заповядвам ядосано.

— Намери ли нещо?

— Излез, казах!

— А аз те попитах дали си намерил нещо.

За първи път звучи като Черен.

Обръщам се и правя крачка към него, с лявата ръка го сграбчвам за гърлото и го приковавам към стената. Той не се съпротивлява.

— Да, намерих.

Виждам отражението си в очилата му. Очите ми са черни, в тях проблясват сребърни искрици, но те идват от лампата в банята. Не искам да го удрям. Отпускам пръсти и се връщам до мивката.

Той се прокашля и дрезгаво пита:

— Прочете ли ги?

Надвесвам се над мивката и се подпирам на нея. Взирам се в канала и в черните следи по фаянса, усещам погледа му в гърба си.

— Прочете ли ги?

— Не съм! Излез!

— Натан…

Гейбриъл пристъпва и сваля очилата си. Очите му не са на Черен.

Той е Безцветен.

Безцветен!

А какви ми ги разправяше за родителите си?

— Излез! — изкрещявам отново и го удрям.

Той се строполява на пода с окървавено лице. Ругая, бълвам най-грозните думи, които знам, а Гейбриъл се свива на пода. Ритам го в коляното, как можа да ме излъже, как можах да му повярвам на този лъжлив Безцветен! Насилвам се да отида в кухнята, преди да съм го пребил. След това се връщам, навеждам се, сграбчвам го за косата и се разкрещявам. Разкрещявам се така, както никога не съм крещял. Защото усещам как ме гледа. Ненавиждам да ме гледа така. Ненавиждам го! Удрям главата му в пода, не знам защо го правя, не съм на себе си от гняв. Разтреперан, излизам от банята.

Обикалям около дивана. Трябва да се върна да си взема ризата.

Гейбриъл простенва тихо. Изглежда ужасно.

Отпускам се на пода до него.

 

 

Седим на масата до прозореца. Гейбриъл потапя кърпа в купа с вода, порозовяла от кръвта му. Лявото му око е подуто и не вижда с него. То е светлокафяво със златистозелени точици, но без искрици. Око на Безцветен. Той обаче твърди, че не е излъгал, наистина е Черен, само че в тялото на Безцветен.

— Значи, не можеш да се възстановяваш, така ли?

Поклаща глава.

Дарбата му била да се преобразява. Същата като на Джесика, но той не е като нея, а е нейна противоположност.

— Аз харесвам хората — обяснява Гейбриъл. — Интересни са ми. Мога да бъда както мъж, така и жена, млад или стар. Разбирам какво е да си съответният човек. Проблемът е там, че след като веднъж се преобразих в Безцветен, за да видя какво е, не мога да си върна старото тяло.

— Заклещен си в това, така ли?

— Меркюри смята, че ще го преодолея. Способността да се преобразяваш не била само физически процес, не касаела само тялото. Обеща, че ще ми помогне да намеря пътя обратно… Но не бърза особено.

Потапя кърпата във водата, оплаква я, изцежда я и налага подутото си око.

— При нея съм от два месеца. — Поглежда ме. — Тя иска да те види. — Докосва с кърпата сцепената си устна, и тя се е подула. — Но е подозрителна. И с основание. Цял живот си бил при Белите. — Той вдига рамене. — Ти си наполовина Бял, идеалната примамка, която Съветът и Ловците биха използвали.

— Не ме изпращат те.

— Не би си признал, ако беше така.

— И как да й докажа, че не лъжа?

— Това е проблемът. Няма начин. — Докосва устната си с върха на пръста. — Някой беше казал, че най-добрият начин да разбереш дали можеш да вярваш на някого, е да му се довериш.

Продължава да опипва устната си, но се усмихва леко.

— А ти вярваш ли ми? — питам.

— Вече ти вярвам.

— В такъв случай ме заведи при нея.

Гейбриъл отново потапя кърпата в купата.

— Не издържам повече в този апартамент. Ще полудея… или ще те убия.

Той слага кърпата на окото си.

— Утре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— А защо не днес?

Поклаща глава.

— Утре.

Вземам кутията и я оставям на масата пред него.

— Не съм ги чел.

Гейбриъл отваря капака и внимателно изважда първото писмо, по което се виждат черни отпечатъци от пръстите ми. Листът е сгънат на две, от горната страна се вижда само една дума, написана с едър почерк. По следващото писмо също има черен отпечатък. Той поклаща глава.

— Какви са тия писма? — питам.

— Любовни писма от баща ми до майка ми от едно време… когато все още са се обичали.

— И защо ги криеш?

Мълчи известно време, после казва:

— Не са само любовни обяснения, в тях има и друго. Ако Меркюри успее да ми помогне, ще иска да й платя. А единственото, което притежавам, е това тук.

Не питам какво точно е. Вероятно някакво заклинание или пък рецепта за еликсир.

Той прибира писмата в кутията и внимателно натиска капака, обляга се с цялата си тежест.

— Не съм ги чел… Не мога да чета.

Поглежда ме.

— Не мога да спя на затворено… Става ми лошо, повръщам. Вече не мога изобщо да стоя вътре. От електрическите уреди главата ми започва да жужи. Но пък мога да се възстановявам бързо. И да позная дали някой е магьосник, или Безцветен.

— Как?

Вдигам рамене.

— Очите са различни.

Той погалва кутията, после я побутва настрани.

— А моите очи… На магьосник ли са?

— Не.

Не отговаря веднага, после свива рамене.

— Тялото ми е на Безцветен.

Бавно протяга ръка и докосва татуировката ми с върха на пръстите си.

— А това какво са?

Разказвам му за татуировките. Гейбриъл не помръдва и не ме прекъсва, слуша внимателно. Добър слушател е. Обяснявам му, че татуировките са като жиг, нищо повече. Искам да му кажа всичко. Искам да му се доверя, но не съм забравил думите на Мери: „Не вярвай на никого“.

— Меркюри ме предупреди, че няма да можеш да спиш вътре — казва той. — И ми заповяда да не свалям очилата.

Явно тя познава Маркус и предполага, че съм наследил способностите му.

Покривът

Гейбриъл обеща да ме заведе при Меркюри на сутринта. Бил видял двама Ловци и искал първо да провери дали все още са в града. Обясних му, че са ме забелязали и че вероятно са ме познали. Думите ми не му направиха никакво впечатление, предпочитал да пообиколи и сам да се увери.

Оставам сам. Апартаментът е като затвор, дори на терасата не се чувствам по-добре.

През нощта се събуждам. Вали леко, ръми. Очаквам да видя Гейбриъл на обичайното му място в ъгъла. Него обаче го няма. Отново заспивам и пак сънувам кошмара за уличката. Събуждам се потен. Отдавна се е съмнало. Слънцето огрява терасата. От мокрия покрив се издига пара. Усещам аромата на кафе и пресен хляб.

Гейбриъл седи на масата и ме гледа как се муся. Не искам кроасани, искам да отида при Меркюри. Той намазва залъка си с масло и го лапва, дъвче, отпива от кафето. Аз крача нервно.

— Видях Ловци.

Застивам.

— Колко?

— Девет.

— Девет!

— Засякох една и я последвах. Тя ме отведе при друга, после при трета. Изобщо не ми обърнаха внимание. За тях бях обикновен Безцветен. Теб обаче лесно щяха да те разпознаят. Щом са се събрали толкова много, явно замислят нещо. Свързах се с една от агентките на Меркюри, Пайлът. Тя не знаеше нищо. Сутринта на връщане насам видях още една Ловджийка. Реших да я пробвам и уж случайно се блъснах в нея. Извиних й се. И тя ми се извини на развален френски.

Той се разсмива.

— Те не разпознават Безцветните по очите като теб. Според Меркюри Ловците минават специално обучение как да различават Черните. Следят за характерни особености в походката, стойката, как се движим сред хората. Но явно аз съм ги загубил.

— Щом си видял деветима, сигурно има и още.

— Определено.

И въпреки това Гейбриъл изглежда спокоен: обикаля из града, блъска се в Ловджийка, след това сяда да закуси.

Той ме поглежда и казва:

— Не се тревожи. Ако знаеха за апартамента, от нас вече щяха да са останали само кървави петна на пода на някоя килия. — Допива кафето си и добавя: — Но все пак според мен е по-добре веднага да отидем при Меркюри.

Подхвърлям подигравателно:

— Не се тревожи. Не бързай. Хапни още един кроасан.

Гейбриъл става и се усмихва.

— Не бива да закъсняваме. Меркюри те очаква. Изгаря от нетърпение да те види.

Дава ми знак да изляза на терасата, след това ме хваща за ръката, преплита пръсти с моите и ме придърпва към мястото, където обикновено клечи.

— Дръж се за мен. И не се пускай.

Прокарва другата си ръка във въздуха, все едно търси да напипа нещо.

— Тук има проход. Първо трябва да го намерим, усеща се като цепнатина във въздуха. След това се спускаме по улука, там се диша трудно и е по-добре да затаиш дъх, докато не се озовем от другата страна.

От четирите страни на покрива минава тесен метален улук, който в ъгъла тръгва надолу. Гейбриъл напипва входа на прохода и пъха ръка в улука.

Изведнъж усещам, че тялото ми като че ли олеква, пристъпвам след Гейбриъл и двамата заедно скачаме в улука. Понасяме се като в спирала в пълен мрак. Все едно ни е подхванала вода, изтичаща през канала на гигантска вана. Въртим се все по-бързо и по-бързо, страх ме е, че ще изтърва Гейбриъл, но пръстите му ме държат здраво. След това започваме да се изкачваме и забавяме ход; над Гейбриъл, който е пръв, се вижда светлина, нещо ме изсмуква нагоре и вихърът изчезва.

Отново усещам тежестта на тялото си и си поемам дъх. Лежа по корем на нещо твърдо и наклонено. Стомахът ми се бунтува; добре, че не закусих. Обръщам се по гръб и се надигам. Седя на покрив от черни каменни плочи. Отдолу има малка морава, отвъд нея започват гористи склонове, те са толкова стръмни, че трябва да отметна глава, за да видя синьото небе. Имам чувството, че главата и тялото ми са на две отделни въртележки, които се въртят с различна скорост.

— Не бива да мърдаме оттук, докато не дойде Меркюри.

Гейбриъл е яхнал билото на покрива. Приближавам се към него предпазливо.

Къщата се намира в единия край на подковообразна долина, обрасла с дървета. По високото, вляво от мен, има сняг. Върховете също са покрити със сняг, отсреща се вижда увиснал ледник. Цялата долина е като една огромна крепост.

Няма птички, но пък свирукат щурци, долавям и някакво глухо бучене. Не е в главата ми, не се усеща и жужене от електрически уреди. Бученето не секва и си давам сметка, че идва от реката в долината. Усмихвам се. Реката сигурно е голяма и пълноводна.

Покривът е направен от дебели каменни плочи с различна големина. От зидания комин се издига дим. Къщата е в горния край на ливада, заобиколена от дървета. Малко по-надолу се вижда един огромен дънер на повалено дърво.

— Това е къщата на Меркюри. Има специално заклинание за закрила и можеш да слезеш от покрива само ако тя те държи за ръката.

— И къде се намира?

— Пак в Швейцария. Понякога идвам тук с влака да се катеря. Или пък използвам прохода. Мога да се върна в апартамента оттам. — Той посочва улука. — Меркюри може да прави такива проходи. Първоначалната й дарба е била да властва над времето. След това обаче се е сдобила с много други от хората, на които помага.

Вратата проскърцва. Обръщаме се.

Лъхва ни леден ветрец, Меркюри излиза на прага.

Тя е висока и слаба, кожата й е прозрачно бледа, почти сива. Очите й са черни ями със сребристи искрици. Струва ми се, че гледа към мен, но не съм сигурен.

— Замириса ми на прясно месце — обажда се тя и изведнъж вятърът става топъл и влажен. — Натан… Най-сетне…

Гласът й като че ли не идва от тялото й, а се носи от вятъра. Меркюри минава зад къщата, която е изградена в склона и отзад покривът е само на половин метър от земята. Вдига ръка и ми дава знак да се приближа. Вятърът се усилва и ме подхваща, повдига ме и ме блъска към нея. Все едно във въздуха има ръце, които ме побутват.

Протягам длан към Меркюри. Хващам я.

Най-сетне!

Все едно държа ръката на скелет.