Сали Грийн
Полулош (4)

Четвърта част
Свобода

Три чая в живота на Натан Маркусович

Тук съм от десет дни. Добре ми е. В къща в гората съм, пия чай. През деня идвам тук, нощем спя навън. В гората ми харесва. Не е студено и отдалече можеш да чуеш, ако някой върви към теб. Досега не съм засичал хора. Хубаво е, че не съм в клетка. Но пък в клетката спях по-добре. Сега постоянно сънувам кошмари. Не, не кървища и ужаси, сънувам как тичам, а не мога да се измъкна от уличката край сградата на Съвета.

Преди да намеря къщата, бях полуумрял от глад. Тя е нещо като вила, личи си, че рядко се използва. Успях да вляза, като си поиграх с ключалката с едно телче. Повечето дни си вземам душ и понякога се изтягам на някое от леглата като Златокоска, само дето не заспивам. Леглата са меки, а долу в кухнята има и овесени ядки за каша, тъй че е точно като в приказката.

Освен овесени ядки, в долапа открих и макарони и мюсли, така че карам основно на тях. Няма мляко, разбира се, варя овесените ядки с вода. Получава се идеална каша, без бучки, само дето медът, сладкото и стафидите бързо свършиха.

Старая се да ям веднъж дневно, горе-долу по едно и също време. Не ям по много, то няма и какво. Любимото ми е сварен ориз с щипка сол. Имаше и една консерва с риба тон, тя обаче отиде още първия ден, а на втория изядох и консервата с боб. Вечер пъхам в джоба си половин сусамка и когато си легна в гората, я смуча бавно.

По едно време се бяха появили собствениците. Вероятно за почивните дни. Майка, баща, две деца и куче, идеалното семейство. Изобщо не забелязаха, че съм влизал вътре и съм вземал разни неща. А и аз внимавам да оставям след себе си чисто и подредено. Когато си тръгнаха, намерих нов пакет с макарони, но овесените ядки бяха свършили. Надявах се да оставят и някоя консерва с риба тон, само че не извадих късмет.

 

 

Стори ми се, че чух шум навън. Само че няма никой.

Започнах отново да гриза ноктите си. Правех го като малък, после спрях заради Аналис. Сега отново ги гриза. Мъча се да не мисля за Аналис.

Вали. По-точно ръми.

По-добре все пак да проверя какво става навън.

 

 

Отправям се към гората. Имам чувството, че ме наблюдават. Понякога чак ми настръхва кожата.

Твърде лесно избягах. Не е за вярване, че Съветът толкова се стараеше да не ме изпуска от поглед през целия ми живот, да организира всички прегледи и оценки и да ми праща известия, да ме държи затворен под надзора на Силия, да ме татуира, а сега да ме остави да се измъкна?! Най-вероятно това е просто част от замисъла им.

И преди, когато живеех при баба и ходех в Уелс, те пак са ме следили. Тогава не го знаех, но сега съм сигурен, че ме следят.

Хората, които отседнаха в къщата, приличаха на Безцветни, само че може и да не са. Може Ловците да са намерили начин да се преобразяват в Безцветни. А и мъжът, който ме качи на стоп от Лондон, не спираше да ме зяпа и да ме разпитва, макар че накрая ме пусна да си тръгна, след като му се разкрещях де, и той явно се уплаши.

Татуировките сигурно служат за проследяване. Това е единственото възможно обяснение. И сега примигвам на техния екран. Виждал съм го по филмите. Една точица примигва и пиука: пиук, пиук, пиук… А те седят в микробус някъде наблизо и гледат на малък монитор как прекосявам ливадата и тръгвам към гората.

 

 

Леговището ми е хубаво. Спира дъжда и земята е суха. Добре скрито е, под корените на едно дърво близо до потока.

Прекарвам доста време там.

И понякога, както си седя, си мисля, че не ме следят, че наистина съм успял да се измъкна, и си казвам: „Изплъзнах им се! Изплъзнах им се! Свободен съм!“

Но не се чувствам свободен.

Понякога си поплаквам. Не знам защо, но се случва. Както зяпам потока, да речем, който бълбука през тъмнокафявата кал и въпреки това е ясен и бистър, изведнъж усещам соления вкус на сълзи в устата си. Стичат се по страните ми и квасят устните.

 

 

Подремнах малко. Събудих се, треперейки, въпреки че отдолу съм подложил вестници, които взех от къщата, и се бях завил с одеяло. Защо треперя? Април е, не е студено. Две години живях в клетка в най-студеното и най-влажното кътче на Шотландия — навярно най-студеното и най-влажното кътче на света, — преживях сняг, мраз, бури, а сега тук, в това приятно топло местенце, треперя. Ако разполагах с поне няколко кожи…

Често си мисля за Шотландия, за клетката, за тренировките и чистенето на печката, как сутрин приготвях овесена каша, вадех картофи, колех и скубех пилета… За Силия и за книгата, която тя ми четеше.

Главният герой в нея, Иван Денисович, е затворник. Осъден е на десет години, но след като те отминават, не го пускат да се върне у дома, тъй като хората като него от затвора ги пращат в заточение. Мислех, че заточение е да те прогонят от родината и да отидеш където си поискаш, някъде на топло, на тропически остров, да речем, или пък в Америка. Оказа се обаче, че заточение е друго, означава да те изпратят не в райско слънчево кътче или в Америка, а в студено кошмарно място като Сибир, където не познаваш никого и едва оцеляваш. Друг вид затвор.

А сега съм свободен. Не желая да бъда заточеник.

Искам да видя Аран.

Ужасно много.

Знам, че ако се опитам да се свържа с него, ще ме хванат и вероятно и той ще пострада. Въпреки това искам да го видя и все си мисля, че ако успея да се промъкна в къщата на баба през нощта или му оставя бележка къде да се видим, може и да се получи. Но знам, че няма как. Знам, че ще ме заловят и ще стане още по-зле отпреди, че не бива никога повече да припарвам до Аран. И все пак се чувствам като страхливец, задето дори не правя опит.

Цялото име на Иван Денисович е Иван Денисович Шуков. Какво име, а? Да ти падне шапката. Макар че всъщност Денисович означава, че баща му се казва Денис, и това малко го разваля, но пък явно целта е да демонстрира, че той е обикновен човек.

Ако говорите с някой руснак, не бива да се обръщате към него само на малко име. Трябва да използвате и бащиното: „Иван Денисович, подайте ми солта, моля“. А той ще ви отговори: „Явно харесвате ориза доста солен, Натан Маркусович“.

Често си мисля за Маркус Акселович. Сигурно и той харесва ориза солен. Днес осъзнах нещо невероятно. Обичам да си мисля за баща ми и знам, че ако имам син, ще си мисля за него. Много ще си мисля за него. И това означава, че татко си мисли за мен.

 

 

В гората е хубаво, спокойно, няма хора, разхождащи кучета, всъщност няма никакви хора. Можеш да си стоиш и да слушаш какво се случва наоколо. Цари почти пълна тишина, тук-там някоя птичка шумоли в шубрака, но има и кътчета, където не се чува нищо, и те са ми любимите.

Също като при Силия, и тук не чувам никакви шумове в главата си. Няма пищене на мобилни телефони, нито пък вибриране на електричество.

И когато седя в такива кътчета празнота, започвам да вярвам, че наистина съм на свобода.

 

 

Днес започнах отново да тичам. Силия би се гордяла с мен, макар че със сигурност няма да е доволна от скоростта ми. След това направих и една серия лицеви опори. Едвам стигнах до седемдесет. Не мога да си обясня как само за няколко седмици напълно изгубих форма. Чудя се дали татуировките не ми влияят по някакъв начин, по-вероятно обаче просто храната не ми стига. Ребрата ми се броят.

 

 

Стъмва се. Още един ден отминава.

Когато бях при Силия, дните отлитаха, а годините едва-едва пълзяха. Ставах призори, след това правех упражнения, вършех задълженията си — времето никога не ми стигаше за тях, — отговарях на проклетите й въпроси, тичах, тренирах, готвех, чистех, учех имена, дарби, кога и къде, и докато се усетя, се озовавах обратно в клетката. А сега е обратното. Часовете не помръдват. И въпреки това времето, което ми остава до седемнайсетия рожден ден, изтича между пръстите ми, а аз седя и гледам как се стопява.

Започва нов ден. Преди харесвах изгрева, а сега той е просто знак за началото на нов бавно точещ се ден на треперене. Сетих се, че и Иван Денисович винаги се будеше разтреперан. Жалко, че книгата не е при мен. Знам, че не бих успял сам да я прочета, но ми се иска да мога да я държа в ръцете си, да я пъхна под ризата си.

Вместо нея обаче разполагам с телефонен указател. Откраднах го, преди да напусна Лондон.

Невероятна книга! Нямам никакви проблеми с четенето й. Харесвам картите, лесно ги разбирам.

Указателя ми трябва, за да намеря адреса на Боб, човека на Мери. Мъжът, който може да ми помогне да стигна до Меркюри.

 

 

Отново е мрачно и вали. Гледам телевизия и пия чай. Е, не точно гледам, телевизорът е включен, а аз се мъча да анализирам шума в главата си. Нещо като пращене, единствено така мога да го определя. Не го долавям със слуха, просто е в главата ми, горе вдясно.

Подобно пищене чувам и от мобилните телефони, само че сега е по-слабо. Когато бях при Силия, не долавях нищо. Тя нямаше телефон. Когато се появиха Ловците обаче, усетих пищене.

В гората тук няма никакво пищене.

 

 

Изкъпах се. В банята има сума ти сапуни и шампоани. Както и електрическа машинка за бръснене, която е доста калпава и реже кожата, но нали мога да се възстановя за нула време, я използвам.

Поглеждам татуировката на шията си. Не е помръднала.

Проверявам татуировките всеки ден и те изглеждат абсолютно същите. Бях изрязал кожата на глезена, за да видя какво ще стане, и господин Уолънд се оказа прав: татуировката се появи отново. Личеше си още на коричката на раната.

Поглеждам очите си в огледалото, очите на баща ми. Чудя се дали и той застава пред огледалото и се пита какви са очите ми. Искам някой ден да го видя, да поговорим. Но може би и за двама ни е по-добре да не се срещаме. Ако вярва на видението си, едва ли ще е склонен. Жалко, че не знам повече за това видение. Дали в него го намушквам с Феърборн? Забивам кинжала в сърцето му? Искам да кажа на баща ми, че никога не бих го направил. За нищо на света.

Очите ми изглеждат катраненочерни, триъгълните бездни в тях почти не помръдват.

 

 

Отново съм в кухнята, останало е само едно пакетче чай.

Трябва да тръгвам. Трябва да намеря начин да се свържа с Меркюри и да получа трите дара. Времето ми изтича. Остават само два месеца до рождения ми ден.

А това означава, че трябва да отида в дома на Боб, чийто адрес открих в указателя. Само че не знам как ще стане. Защото адресът е на същата уличка.

Когато изскочих от двора на Съвета и хукнах по уличката с всички сили, три-четири минути по-късно още не бях стигнал до края й. Все едно тичах на лента, която ме връща обратно. Уплаших се, едва не се разкрещях, но не спирах, не се предадох и някак си стигнах до булеварда. Спрях се на ъгъла и се подпрях на стената на сградата, една жена мина покрай мен и ме изгледа намръщено. След това тръгнах по тротоара, без да се отделям от стената, дълго време вървях покрай нея.

А сега се налага да се върна там, да вляза отново в тясната уличка. Тъй като Боб, човекът, при когото трябва да отида, живее на „Синята улица“. Същата улица.

Никита

Сградата на Съвета е от другата страна на булеварда. В първия момент не бях сигурен, че е тя. Очаквах готическа архитектура с кулички и изрисувани стъкла по прозорците, защото така изглеждаше отвътре, но отвън се оказа различна. Прилича на правителствено учреждение от седемдесетте, с големи правоъгълни бетонни блокчета, тъмносиви и тук-там почернели. Сигурен съм обаче, че е тя. Освен това я заобиколих и намерих задния вход, през който минавахме с баба. Помня малкия портал, който все още си стои. Единствено това се вижда отвън.

Скрил съм се в един вход и я наблюдавам. Днес има слънце, но тази страна на булеварда се пада в сянка и сенките стигат до средата на пътното платно. Сградата на Съвета е с редици разположени на равни разстояния прозорци, които отразяват слънцето със синьо-черен отблясък, на ниските етажи се виждат стари венециански щори, по первазите има саксии с повехнали цветя. На вид изглежда занемарена и изоставена. Отвътре не се долавя никакво движение. Откакто съм тук, влязоха само две жени. Сигурно вещици, макар че нямаше как да видя очите им.

По уличката не е минавал никой.

Смятах да понаблюдавам час-два, но имам чувството, че прозорците ме гледат. Време е да приключа с този въпрос.

Малко ми трепери под лъжичката.

Не мога да го направя. Приближих се, но не можах да се насиля да тръгна по уличката.

Нямам избор. Трябва да го направя.

Само че не сега.

Нищо не се случва. Надявах се да видя въпросния Боб да влиза или излиза от къщата си, но от него няма и следа.

Все някога трябва да се покаже. Най-добре да се спотая и да не изпускам уличката от поглед.

Може да е заминал някъде.

Изгубил съм само един ден. Един ден по-малко.

Ден втори.

Добре, вчера беше пълен провал. Никой не мина по уличката (включително и аз). Няколко души влязоха и излязоха от сградата на Съвета.

Днес обаче съм дошъл рано. Спах във входа на една кооперация в центъра.

Този път има някакво раздвижване. Двама-трима влязоха в сградата на Съвета и един микробус зави по уличката. Щом се приближи, вратите на портала се отвориха, той влезе и те се затвориха. Нищо необичайно.

По уличката обаче все още никой не се е появил. Чакам да дойде моят човек.

Чакам.

И чакам.

Хората, които вървят по булеварда, я подминават, без изобщо да погледнат, все едно не я забелязват. В началото й има знак, че пътят е без изход, а в дъното се вижда каменен зид, така че наистина не може да се очаква кой знае какво движение по нея, ала все пак тя е все едно невидима за минувачите.

Ами ако Боб не се появи? Минаха години, откакто Мери ми каза за него. Може би го няма. Може Ловците да са го заловили.

И, разбира се, точно когато съм се разсеял, някой завива по уличката. Дали е Боб?

Виждам го в гръб.

Мъжът е със сива коса, слаб, носи светли бежови панталони, тъмносиньо сако, в ръката си държи платнена торба. Върви бързо, не поглежда към вратата вляво, от която избягах, нито към портала, през който влезе микробусът, продължава към дъното, спира пред вратата на къщата и отключва. Натиска дръжката и влизайки, ме поглежда за миг. После изчезва.

Така… Ако това е Боб, дали да го чакам да излезе? Може да остане вътре няколко дни. Трябва да отида при него. Не може чак толкова да ме е страх. Пресичам булеварда.

И сега какво?

В този миг по уличката свърва едно момиче, крачи бързо и устремено, стига до края, почуква на вратата на Боб и влиза вътре.

Какво?!

Дали да я последвам? Или да изчакам?

Изсвирва клаксон. Стоя насред платното. Връщам се на тротоара и пак се скривам във входа.

Дали и момичето е чакало него? Може би е дошла да потърси помощ или пък му е помощница… дъщеря… приятелка?

Тя се появява отново. Малка е, по-малка от мен.

Притичва измежду колите, завива надясно и се обръща към мен.

Маха ми.

Поглеждам уличката.

Няма да ми избяга.

Завъртам се отново към момичето, тя вече е стигнала до кръстовището. Хуквам след нея.

Завива в първата пряка, после отново завива и излиза на широк булевард, пълен с хора и магазини. Изгубвам я в навалицата. Може да е влязла в някой от магазините. Дрехи. Телефони. Музика. Книги.

Обръщам се, тя стои до мен.

— Здрасти. — Хваща ме за ръката. — Като те гледам, май ще ти се отрази добре да пийнеш нещо.

 

 

Избра маса в дъното на сладкарницата. Поръча горещ шоколад, помоли за още дребни сладки допълнително и ми даде да занеса таблата. Сега поднася чашата към устните си и ме оглежда над розовия ръб. Очите й определено са на Безцветна: зелени, красиви, но без вещерското в тях, без искрици. Със сигурност са на Безцветна. И все пак са странни, леко размазани. Долавя се тюркоазен нюанс, който ту се появява, ту изчезва. Като водата в океана в тропиците.

— Искаш да видиш Боб, нали?

Отмята дългата си кестенява коса през рамо.

Кимвам, понечвам да посегна към чашата си, но не мога да я взема заради купчинката дребни сладки. Изяждам ги, за да не ми пречат.

— Мога да ти помогна. — Тя взема една от своите сладки, розова, и я размахва. — Как се казваш?

— Ъъъ… Иван.

— Доста необичайно име. — Лапва още една сладка и добавя: — Освен ако не си в Русия.

Отпива от горещия шоколад.

— Аз съм Никита.

Да, бе!

— За Боб ли работиш?

Изглежда ми на четиринайсет, най-много на петнайсет години. Сигурно още ходи на училище.

— От време на време. Ту едно, ту друго. Знаеш как е.

Откъде да знам?

Допива горещия шоколад, изгребва гъстото на дъното с лъжица. След това я оставя и пита:

— Искаш ли нещо за хапване?

Не изчаква да отговоря, направо става. Връща се с две големи шоколадови курабийки и ми подава едната. Едва се сдържам да не я натъпча наведнъж в устата.

— Не бива да се мотаеш пред сградата на Съвета.

— Внимавах.

— Аз те забелязах.

А уж внимавах…

— Намери си слънчеви очила, за да си скриеш очите. А и тези — посочва татуировките, — не ги знам какво са, но на твое място бих носила ръкавици.

На врата си съм увил шал, взех го от вилата, но там нямаше ръкавици.

Никита се накланя към мен и прошепва:

— Уличката е омагьосана.

— Как?

Тя махва с ръка.

— С магия, разбира се. Безцветните не я виждат. Само вещиците и магьосниците.

Значи, и тя е вещица. Само че очите й са различни.

— Не можеш да излезеш от нея, освен ако не насочиш погледа си към мястото, до което искаш да стигнеш. И трябва да мислиш само за това, за нищо друго. На отиване гледай право във вратата на Боб, мисли си единствено за нея. На излизане се съсредоточи върху сградите на ъгъла. Не поглеждай в краката си. Никога! Ако гледаш към портала на Съвета, ако си мислиш за Съвета, ще се озовеш право там.

— Аха, ясно. Благодаря.

— Маскировката ти на бездомник е доста добра.

Усмихва се, не съм сигурен дали се шегува, или не. И преди да успея да отговоря, тя става и излиза от сладкарницата.

Стомахът ме присвива, усещам кисел вкус в устата си и хуквам към тоалетната. Повръщам в тоалетната чиния черен като кафе поток от стомашен сок и парченца от сладките.

Изчаквам малко, но вече не ми се повдига. Напивам се с вода от чешмата. От огледалото ме гледа бледо лице с кървясали подпухнали очи. Мъча се да се възстановя, макар да знам, че причината е липсата на храна. Поглеждам старите си протрити джинси. По ризата ми има дупки по ръкавите, половината копчета ги няма. Тениската ми отдолу е посивяла и оръфана по яката.

Продавачката ме догонва на вратата и ми подава хартиена торба.

— Приятелката ти остави нещо за теб.

Вътре намирам два сандвича — с шунка и с бекон, — бутилка вода, прясно изцеден портокалов сок и салфетка, на която пише нещо. Трябват ми няколко минути, за да го разгадая.

На Иван

От Никита

„Синята улица“

Изядох сандвича с бекон, изпих водата и отново съм пред уличката. Не може да е чак толкова трудно. Трябва да го направя. Боб и Никита се придържаха към тесния тротоар отдясно. Къщата започва от ъгъла и стига чак до зида в края на уличката. Ниска, западнала едноетажна постройка с керемиден покрив, вратата и единственият прозорец са чак в дъното.

Тръгвам уверено, не много бавно, леко извърнал глава от сградата на Съвета. Очите ми са приковани във вратата на Боб. Наум си повтарям: „Отивам при Боб, отивам при Боб“.

Съзнавам, че не успявам да си придам нехаен вид и че трябва да се насиля да забавя крачка, защото може да привлека вниманието на тези в сградата на Съвета. В този миг обаче усещам как нещо ме придърпва натам. Да му се не види! „Отивам при Боб, отивам при Боб!“ Не отделям очи от вратата.

Стигам до нея. Уф!

„Отивам при Боб.“

Почуквам.

„Отивам при Боб. Отивам при Боб.“

Впивам поглед във вратата и прошепвам на глас:

— Хайде, побързай, моля. Отивам при Боб.

Никаква реакция.

„Отивам при Боб. Отивам при Боб.“

Отново почуквам. По-силно.

— Хайде, по-бързо! „Отивам при Боб. Отивам при Боб.“

Ами ако от портала на Съвета излезе някой пазач? Хванат съм в капан. Цялата тази история може да се окаже просто капан. Отново усещам как сградата на Съвета ме придърпва.

ОТИВАМ ПРИ БОБ! ОТИВАМ ПРИ БОБ! Не мога да чакам повече! ОТИВАМ ПРИ БОБ! ОТИВАМ ПРИ БОБ!

Ключалката щраква и вратата се отваря.

Пристъпвам вътре, обръщам се и затварям.

— Уф, най-сетне…

— Заповядай. Радвам се, че успя да стигнеш дотук, но те предупреждавам, че ще те убия, ако погледнеш картината.

Думите прозвучават не като заплаха, а като отчаян призив да обърна внимание на въпросната картина.

Обръщам се и оглеждам занемареното помещение, в което съм се озовал. Дори и въздухът е застоял. В дъното, а то не е далече, тъй като стаята е малка, има масичка с купа плодове. Около купата са подредени няколко ябълки и круши. Вдясно от мен е поставен дървен стол и статив, а зад тях има отворена врата, явно гласът беше долетял от съседната стая. Разположението на статива подсказва, че се рисува натюрморт с плодове. Отправям се към вратата, като по пътя се спирам да погледна картината. Не е зле, добра техника и внимание към детайла. Маслени бои върху платно.

В съседната стая виждам в гръб приведен мъж. Разбърква нещо в малка очукана тенджерка. Усещам аромата на доматена супа.

Спирам се на прага. Студено е като в пещера. Стаичката изглежда още по-малка от ателието, защото по стените са накачулени картини в рамки, само че обърнати с опакото към мен. Светлината идва от две прозорчета високо под тавана. Има малък кожен диван, ниска трикрака масичка, дървен стол, кухненски шкафове с мръсни плотове, върху тях чайник и електрически котлон. На сушилката до мивката са подредени чаши и отворена консерва с доматена супа.

— Тъкмо си приготвям обяд.

Не отговарям. Той престава да разбърква супата и се обръща, изправя рамене и се усмихва. Вдига дървената лъжица, все едно държи четка, и една червено-оранжева капка пада на пода.

— Искам да те нарисувам!

Едва ли ще успее да докара очите ми.

Мъжът накланя глава.

— Да, това няма да е лесно. Но аз обичам предизвикателствата.

Мълча. Дали го бях казал на глас това за очите?

— Като те гледам, една супа ще ти се отрази добре.

Протяга тенджерата към мен и вдига вежди въпросително.

— Благодаря.

Разлива супата в две чаши, които взе от сушилката, и оставя тенджерата в мивката. След това ми подава едната.

— За съжаление, кротоните свършиха.

— И представа си нямам какво представляват кротоните.

— Накъде отива този свят…

Сядам на стола, държа чашата с две ръце, за да се постопля. В стаята е ужасно студено.

Мъжът също се настанява и кръстосва крака, проличава си колко кльощави са те в широките панталони, показва се един червен чорап. Той върти вдигнатото си ходило насам-натам и отпива от супата.

Аз изгълтвам моята на един дъх, остава съвсем малко на дъното.

Кракът му застива.

— Заради влагата е. Дори и през лятото не влиза слънце, а отдолу се просмуква влага. Сигурно от реката. — Отпива, като след всяка глътка присвива устни, след това оставя чашата на масичката. — А и електрическата инсталация е слаба, не мога да включа печка.

Пресушавам супата. Не е лоша, макар че бих предпочел още един сандвич. Осъзнавам, че съм спокоен. Сигурен съм, че съм попаднал при точния човек. Този мъж със сигурност не е Ловец. Това е Боб.

— Сериозно ти казвам, искам да те нарисувам. Точно както си сега — вдига ръка към мен. — Седнал на обикновен дървен стол, полуумрял от глад и толкова млад. О, да, толкова млад. И с тези очи… — Отпуска ръка и се привежда да надникне в тях. — Тези очи… — Обляга се. — Някой ден може и да ми позволиш да го направя. Но няма да е днес. Първо да свършим важната работа.

Понечвам да отворя уста, но той вдига пръст към устните си.

— Няма нужда.

Усмихвам се. Харесвам го. Сигурен съм, че дарбата му е да чете мисли, а това е доста рядко срещано и…

— Е, имам известни умения в тази насока, не отричам, но също като рисуването, по-скоро става дума за усвоени и натрупани от практиката умения, които биха могли да се определят като занаятчийство, а не… — Поглежда ме. — Не съм Сезан. Трябва да се съсредоточа адски внимателно, за да доловя някоя мисъл в кашата в главата ти. Макар че е очевидно защо си тук.

Трябва да намеря Меркюри, помислям си.

— Това го долових съвсем ясно.

Можеш ли да ми помогнеш?

— Мога да те свържа със следващия човек по веригата. Нищо повече.

Значи, няма как да стигна направо до Меркюри.

Нямам много време. Разполагам само с два месеца.

— Достатъчно е. Но трябва да си дадеш сметка — а вярвам, че ти по-добре от повечето хора го осъзнаваш, — че в случая предпазливостта е от първостепенно значение.

Дали знае кой съм? Защо да го осъзнавам по-добре от повечето хора?

— Говори се, че от подземието на Съвета е избягал затворник. Важен затворник. Синът на Маркус.

О!

— Ловците са по петите му. А те нямат равни в това отношение.

Боб впива очи в мен.

Осъзнавам, че съм изтървал една мисъл, която не биваше да издавам.

— Може ли да ги погледна?

Протягам ръка към него, той обаче става и отива в съседната стая. Чува се щракване и над главата ми запремигва лампа. Боб се връща и застава пред мен. Взема ръката ми. Кокалестите му пръсти са студени и тънки, придърпват кожата ми и татуировката се разкривява.

— Ужасни са, нали?

Не съм сигурен дали говори за татуировките, или за Белите.

— И за двете, миличък, и за двете.

Пуска ръката ми.

— Ще ми покажеш ли и другите?

Показвам ги.

— Тц-тц-тц… — Боб сяда отново на дивана и стъпалото му пак започва да се върти насам-натам. — Трябва да видим дали си прав; ако наистина чрез тях могат да те следят, съдбата ми вече е решена.

Вдига ръце.

— Не, не, не се извинявай. Всъщност аз трябва да ти се извиня за човека, при когото ще те пратя. Предполагам, че няма да стане бързо, и съм сигурен, че няма да е приятно. А и той е ужасен простак.

Боб става и отнася чашите в мивката.

— Май няма смисъл да разтребвам. Заминавам! Открай време си мисля, че ще е добре да отида да порисувам във Франция, да потърся духа на Сезан… Мога да рисувам много по-хубаво.

Така е.

— Да взема ли картините?

Свивам рамене.

— Прав си, най-добре да започна на чисто. Странно, вече се чувствам по-добре.

Отново изчезва в другата стая и се връща с лист и молив. Подпира се на плота и нахвърля рисунка с бързи щрихи. Приятно ми е да го гледам как работи. С молива е по-добър, отколкото с маслените бои.

— Много мило, благодаря. Реших, че една рисунка ще е по-понятна за теб от грозните думи.

На рисунката аз се протягам да взема нещо от шкафче за багаж на някаква гара. Има надпис коя е, но не мога да го разчета. Нищо, после ще го разгадая.

Той ми подава рисунката и казва:

— Нали знаеш, че си много красив? Не им позволявай да те хванат.

Поглеждам го и неволно се усмихвам. Напомня ми за Аран, нежните му сиви очи са изпълнени със същите сребристи искрици, макар че лицето му е сиво и сбръчкано.

— Не наливай масло в огъня, много добре знам как изглеждам. А, щях да забравя. Ще ти трябват пари.

Давам си сметка, че не съм предложил нищо на Боб.

— Не, не, ти ми донесе възможността за ново начало. Както и вдъхновение. Ти си моята муза, макар че, уви, ще трябва да се примиря само с този кратък миг. Другите обаче не се интересуват от красотата в живота, а от материалните му придобивки.

Колко пари ще ми вземат?

Боб разперва ръце и се оглежда безпомощно.

— Както виждаш, аз не съм спец по отношение на парите. Нямам представа.

Сещам се да попитам за Никита.

Момичето, което ми помогна, вещица ли е?

— Мило момче, надявам се, си даваш сметка, че ако след двайсет минути на вратата ми се почука и се появи някой да разпитва за теб, ще е много грубо от моя страна да отговоря на въпросите му. Не бих говорил за теб зад гърба ти; и през ум не би ми минало да го сторя за когото и да е било. Правилата са същите, независимо дали ще дойдат да ме разпитват след двайсет минути, или след двайсет години.

Кимвам.

Благодаря, че я изпрати да ми помогне. И за сандвичите.

— Не съм я карал да ти купува храна. — Той се усмихва. — Изглежда корава отвън, но е с меко сърце.

Усмихвам се и тръгвам към вратата.

Боб извиква след мен:

— Adieu, mon cher!

Тръгвам устремено, придържайки се към стената вляво, без да отделям поглед от ъгъла, като наум си повтарям: „Краят на уличката, краят на уличката“.

Пари

Предупреждението на Боб, че Ловците са по петите ми, не ми дава мира. Знаех, че ме издирват, но сега сърцето ми подскача всеки път, щом видя човек с черни дрехи. В парка моля един кучкар да ми помогне да разчета написаното и се оказва, че гарата е „Ърлс Корт“. На рисунката има и мъж със „Съндей Таймс“ в ръка. Мъжът с кучето ме осведоми, че днес е сряда, така че разполагам с четири дни да събера пари.

Не знам откъде да го подхвана, но съм сигурен, че начинът не е да си намеря работа. Спомням си как Лиам, с когото полагахме общественополезен труд, ме поучаваше: „Намираш някой богат и глупав — а такива има много — и го ограбваш. И това е“.

 

 

Стоя край катедралата „Сейнт Пол“. Няма жива душа. От време на време от бара отсреща излизат хора, само че веднага се натоварват в такси.

По някое време доста късно се появява сам мъж, върви внимателно, ругае липсата на таксита. Дрехите му са хубави, обувките му са като нови, шкембето показва, че се храни добре. Не съм сигурен как е най-добре да подходя, но въпреки това пресичам улицата към него. Той се прави, че не ме вижда, макар че ускорява крачка. Заставам пред него и мъжът спира. Като го гледам, е два пъти по-тежък от мен, не е нисък, но е слабак.

— Пич, не искам да пострадаш, трябват ми само парите ти.

Той се оглежда, кани се да се развика.

Пристъпвам към него и го избутвам към стената. Спихва като спукан балон.

— Наистина не искам да пострадаш, само че ми трябват парите ти.

Хванал съм го за гърлото и натискам главата му на една страна. Очите му се взират в мен ококорено.

Изважда голям черен кожен портфейл от сакото си. Ръката му трепери.

— Благодаря.

Вземам банкнотите, затварям портфейла и му го подавам. След това изчезвам.

Малко по-късно се свивам да преспя на входа на един магазин. Мисля си за мъжа. Сигурно вече е в мекото си топло легълце и изобщо не трябва да се безпокои, че го преследват Ловците. Но пък можеше да получи инфаркт и да се озове в болница. Не искам да убивам хора. Искам само парите им.

 

 

На другия ден минавам да огледам „Ърлс Корт“. Помотавам се малко, докато намеря кой перон отговаря на рисунката на Боб, в крайна сметка обаче откривам пейката, табелката с надписа и шкафчето за багаж. Трябва да се върна тук след три дни и да видя какво има върху него. Приближавам се, прокарвам ръка отгоре му, само прах.

След това отивам на лов за богати и здрави млади мъже.

 

 

Лиам трябва да дойде в Лондон. Ще му хареса. Пълно е с глупави богаташи. Някои се съпротивляват и дори се опитват да ме ударят, но в общи линии, всичко приключва за секунди.

Купих си нови дрехи и се подстригах, вече се сливам с Безцветните. В събота обаче няма жива душа на „Кенъри Уорф“ и това ме радва, тъй като ограбването е гадно занимание и жертвите ми са напълно безпомощни. Разполагам с повече от три хиляди лири и сравнително чиста съвест, но да правиш каквото и да е било само заради парите, изобщо не е забавно.

 

 

В неделя хващам метрото до „Ърлс Корт“, разхождам се насам-натам, оглеждайки се за Ловци. Никой не ми обръща внимание, всички зяпат в краката или в телефоните си. Стигам до края на перона, връщам се към шкафчетата и протягам ръка.

Напипвам лист. Придърпвам го, набутвам го в джоба и продължавам, без да забавя крачка.

В едно кафене се сприятелявам с една жена. Тя прочита инструкциите. Приличат на тези на Мери, макар да не са толкова подробни. Уреченият ден е четвъртък.

Джим и Трев, първи епизод

Следвах внимателно инструкциите и те ме отведоха до една западнала къща в затънтено градче в покрайнините на Лондон. Сега съм във всекидневната. Тъмно е. Джим седи на стълбите. Ако Боб ми приличаше на начинаещ художник, то Джим напомня на начинаещ престъпник, Бял магьосник с мижава дарба. Но поне не е Ловец.

Къщата е малка, собствениците й са Безцветни, или поне така твърди Джим, и през ум не им минавало за какво я използва. От вратата се влиза във всекидневна, която преминава в кухня. В ъгъла има стълба, на стената е закачен голям плосък телевизор, но срещу него няма фотьойли. Джим дръпна пердетата и вътре е задушно. Усещам миризма на лук и чесън, навярно идва от него.

Джим още не ми е казал как да стигна до Меркюри, обяснява ми само колко е важно паспортът ми да е добър, че всъщност ще ми трябват два паспорта, а неговите са качествени, даже всъщност са истински паспорти и така нататък.

Избърсва нос с опакото на дланта си и кихва, разпръсквайки слюнка и сополи.

— Не е като да си поръчаш костюм на шивача, нужно е повече умение и какво ли още не. С такъв паспорт ще минеш и през най-строга проверка. Един такъв паспорт може да ти спаси живота.

Не желая паспорт. Искам да разбера как да намеря Меркюри. Но пък не бива да го ядосвам.

— Да, така е, Джим. Прав си.

— Ще се убедиш, че съм прав, Иван. Ще видиш.

— Значи, две хиляди за два паспорта и указания как да стигна до Меркюри.

— А, не, извинявай, Иван, явно не си ме разбрал правилно. Общо всичко е три хиляди лири.

Пак избърсва носа си, този път с длан.

— Нали каза по хиляда за паспорт?

— Ох, Иван, личи си, че си новобранец в тия неща. Сега ще те светна. Проблемът е с чуждите паспорти. Ще ти направя британски за хилядарка, но е по-добре да имаш един и от друга страна. Едната възможност е американски, аз обаче напоследък предпочитам новозеландските. Много хора имат зъб на янките, а никой няма нищо против кивитата, освен някоя овца може би…

Той подсмърква силно и преглъща.

— Само че чужбинските са по-скъпи, разбира се.

Колебая се. Нямам представа дали хиляда лири е добра цена, или не. Звучи ми доста. А да му дам две хиляди, ми се вижда направо безобразно.

— Меркюри държи клиентите й да внимават. Тя обича хората да вземат предпазни мерки и…

Чудя се дали изобщо познава Меркюри, ама все пак…

— Добре. Кога ще си готов?

— Страхотно, Иван! Гот е да се работи с теб, наистина е гот.

— Кога ще си готов?

— Спокойно, пич. Знам, че бързаш. Две седмици ще са достатъчни, но за всеки случай нека кажем три.

— Две седмици, един паспорт, хиляда лири.

— Две седмици, два паспорта, три хиляди.

Кимвам и понечвам да му обърна гръб.

— Супер! Но половината плащаш сега.

Вече нямам сили да се пазаря и изваждам три пачки с по петстотин лири. Гледал съм го по филмите. И сега се радвам, че го направих, защото Джим е като изскочил от долнопробен гангстерски филм.

— Ще намериш указанията на същото място след две седмици. Срещата ще е на друго място. Никога не използвам една явка два пъти. И донеси парите!

— Магия ли използваш, Джим?

— Магия ли?

— Указанията ти как да стигна до мястото на срещата са толкова подробни, че реших, че използваш магия, за да не могат Ловците да ме проследят.

Джим се усмихва.

— Не, не. Но държа под око клиентите си, когато сменят автобуси и влакове, и видя ли Ловец, си плюя на петите.

— А!

— Но като цяло са просто указания. За да не се загуби клиентът. Не е истина колко задръстени хора има на тоя свят.

Джим прави крачка към вратата и светва.

— Мамка му!

Примигваме и присвиваме очи от ярката светлина.

— Трябва да те снимам.

Докато той се занимава с апарата, аз се чудя каква ли е дарбата му. Грубо е да го питам, ама все пак мисля, че няма да ми се обиди.

— Обичайното — отговаря той. — Приготвяне на мехлеми и отвари. Мразя ги.

Поклаща глава.

— Като малък мислех… всички мислеха, че дарбата ми ще е силна. От дете имах един специален талант и мама, бог да я благослови, казваше: „Синът ми ще е със силна дарба“. Още от три-четиригодишен можех да различавам Безцветните от вещиците и магьосниците. На мига ги разпознавах, а това малцина го умеят, малцина.

— Аха, така е. И как го правиш, Джим?

— Едва ли ще ми повярваш, но си личи по очите. В очите на Белите се виждат сребристи искрици.

Зяпнах.

— Не ми вярваш, нали?

— Джим, направо… Не знам какво да кажа. И как изглеждат тези искрици?

— Ами, просто искрици, как да ги определя? Като парченца сребро, които плуват насам-натам, въртят се в очите като в онези топки с изкуствен сняг, сещаш ли се? На това приличат.

— И виждаш ли ги в твоите очи, като се погледнеш в огледалото?

— Да, да.

— Невероятно.

— Да, така е. Красота. Очите на Белите са красиви.

— А какво виждаш в моите очи, Джим?

— О! Ами твоите… твоите очи са доста необичайни.

— Виждаш ли в тях сребристи искрици?

— Ако трябва да съм честен, Иван, не са сребристи, а…

Сядам на пода и се облягам на стената.

— Всички Бели ли имат сребристи искрици в очите?

— Всички, които познавам.

— А познаваш ли Черни?

— Неколцина. Техните очи са други. — Той смутено навежда глава. — Нямат искрици.

— Като моите ли са?

— Не. Не съм виждал като твоите, Иван. Едва ли има други такива.

Не си прав, на баща ми са същите.

Джим кихва отново, подсмърква и сяда до мен.

— Познавам по очите и нечистокръвните.

— Така ли?

Аз май не съм виждал никога човек, на когото единият му родител да е вещица или магьосник, а другият — Безцветен. Белите ги презират и отбягват.

— Техните очи също са красиви. Но странни… някак си воднисти, размити.

На вратата се почуква, скачам и заставам отстрани. Джим ми се усмихва.

— Спокойно, Иван, не се паникьосвай. Това е Трев. — Поглежда часовника си. — Закъснява. Винаги закъснява!

— Кой е Трев?

Джим става, протяга се и се отправя към вратата.

— Трев е мозъкът. Сече му пипето като бръснач. — Той снишава глас и доверително прошепва: — Няма го много с магиите, но пък притежава невероятни умения в някои други области. Той ще погледне татуировките ти.

 

 

Трев наистина прилича на голям спец, макар и да не е ясно по какво. Адски висок, с олисяло теме и рехава тънка косица отстрани покрай ушите, която се спуска до раменете. Облечен е в стар кафяв костюм, дебела бежова риза и ръждивочервена плетена жилетка. Изглежда абсолютно невъзмутим. Тялото му сякаш се носи във въздуха, без ръцете и краката му да се движат. Гласът му е глух и безизразен. Не проявява никакъв интерес към мен, дори не ме поглежда. Но пък изведнъж се оживява, когато зърва татуировките.

— Ще взема проби — казва той, оглеждайки внимателно глезена ми. — От кожата и костта.

— От костта?

— Ще я взема от крака.

— Как?

Трев мълчаливо коленичи на пода и отваря овехтялата си черна кожена чанта. Прилича на едновремешна лекарска чанта.

Джим се е ухилил широко.

— Лекар ли си, Трев? — питам.

Сигурно не ме е чул, тъй като не отговаря. Джим кихва силно и подсмърква.

Трен изважда найлонова торба, отваря я и опъва на пода синя хирургическа покривка. След това от торбата излиза скалпел в опаковка, Трев я разкъсва и я хвърля на една страна. След няма и минута на покривката е подредена цяла редичка блестящи хирургически инструменти. Последно се появява малко назъбено трионче, от което косата ми настръхва.

Джим подскача развълнувано около нас с блеснали очи.

Трев подпъхва друга покривка под крака ми и почиства глезена със спирт.

— По-добре е да не използвам упойка.

— Моля?!

— Макар че обикновено пациентите твърде много шават. Мислиш ли, че можеш да не мърдаш?

— Едва ли — отговарям дрезгаво.

— Жалко.

Той отново бръква в чантата и изважда спринцовка и шишенце с някаква бистра течност.

— Трябва да анализирам пробите от кожата, тъканта и костта. Упойката може да се отрази на резултата.

Може и да си го измисля, за да впечатли Джим, който надзърта развълнувано към нас.

— Добре, няма да мърдам.

Чудя се дали ще мога да се отметна в някакъв момент.

— Може Джим да те държи…

— Не, няма нужда.

Не искам да ме пипа със сополивите си пръсти. Те са по-гадни и от триона.

— Не се възстановявай, докато не приключа. Ще се постарая да съм бърз.

Не може да му се отрече, наистина е чевръст.

Не помръдвам. Стегнал съм се и гледам. Не издавам звук, не крещя, не стена, така съм стиснал зъби, че чак челюстите ме заболяват. Накрая съм плувнал в пот.

Джим гледа как се възстановявам и възкликва удивено:

— Еха! Ега си!

След това Трев ме разпитва как са направени татуировките и докато обяснявам, той слага капачета на четири малки кръгли пластмасови съдинки с пробите от кожата, кръвта, плътта и костта. Подрежда ги една върху друга и ги захваща с широк ластик. Внимателно ги поставя в дъното на чантата си. След това навива окървавената покривка с хирургическите инструменти във вързоп, дава знак на Джим да отвори кошчето за боклук и го мята вътре, после измъква покривката изпод крака ми и изхвърля и нея.

Поглежда глезена ми и кимва.

— Махнах единицата от ½, но тя пак се появи на коричката на раната. Много умно е измислено. Личи си, че доста са се постарали. Ще направя няколко снимки.

Изважда телефона си и щраква няколко пъти. След това поглежда ръката ми и отбелязва:

— Интересни белези. От киселина ли са?

— Твоята работа са татуировките — отрязвам го аз.

— Питам просто от професионален интерес.

— Кога ще можеш да ми кажеш резултатите?

Трев ме поглежда абсолютно безизразно.

— Първо ще анализирам какви вещества са използвали. Това не би трябвало да е трудно по принцип, но сигурно има и магия и това усложнява нещата хилядократно.

— Кога ще знаеш дали могат да ме следят с татуировките?

Той не отговаря. Затваря чантата си и се изправя. Обръща се към Джим и казва:

— Малко вероятно е да използват татуировките за проследяване.

След това взема чантата и излиза.

Джим затваря вратата.

— Никакво възпитание. Толкова е умен, че не му дреме. Но пък нищо няма да му стане, ако положи малко усилие, нали?

Подсмърква, преглъща и добавя:

— Освен това не бърза. Никога. Ще ти кажа докъде е стигнал, когато се видим след две седмици.

— Не спомена колко пари ще иска.

— Поредният недостатък на нашия Трев. Мисли си, че е над тези неща. Но и той трябва да яде, нали? Като всички.

— Предполагам, че не взема евтино.

— Той е специалист, Иван. Специалистите не вземат евтино. Било за паспорти, било за татуировки. Обикновено му плащат на час. Ще ти кажа колко горе-долу ще ти струва, като се видим следващия път.

Джим и Трев, втори епизод

Рано сутринта две седмици по-късно се виждам с Джим в съблекалнята на тенис клуб в някакво селце. Не е ясно дали вонята идва от Джим, или от съблекалнята, но едва ли ще е по вкуса на спортуващите тук.

— Изглеждаш много по-добре, Иван. Позагладил си косъма. Преди беше кожа и кости.

Погледът му постоянно шари към вратата зад гърба ми.

— Нещо не е наред ли, Джим?

— Не, защо? Всичко би трябвало да е наред. Ти следва указанията точно, нали?

— Разбира се.

— Това място ми лази по нервите. Давай да приключваме.

Вземам паспортите и ги разлиствам. Струват ми се добре направени. С различни имена са, но и в двата съм на осемнайсет.

— Това е — заявява Джим, след като приключва с броенето на парите. Прибира ги в джоба на якето и аз го хващам за ръката.

— А указанията как да стигна до Меркюри, Джим?

Той поклаща тъжно глава, все така усмихнат, истински професионалист.

— Съжалявам, друже, наистина съжалявам, но не мога да ти кажа нищо, докато не видим резултатите от Трев. Бих искал да ти помогна и ще го направя, не се съмнявай, ама…

— Докъде е стигнал Трев?

— А, той адски се забавлява. Минах да го видя миналия ден и беше на седмото небе. Страшна главоблъсканица, рече. Невероятна, чудна главоблъсканица било.

— И кога ще намери отговора на тази чудна главоблъсканица?

— Все още не знае. Не ми обърна никакво внимание. Съвсем се е отнесъл. Каза само, че ще остави указания на обичайното място във вторник в десет сутринта. Просто минавай оттам всеки вторник и проверявай.

— Като те слушам, едва ли ще е този вторник.

— Знае ли човек? Трев е гений. Може ей сега да извика „Еврика!“. Проверявай всяка седмица и някой вторник ще откриеш нещо.

— А за парите?

Джим тъй се нацупва, че от свитите му устни не излиза нищо в продължение на почти цяла минута. След това поклаща глава и обидено отронва:

— Каза, че предпочита да обсъди този въпрос директно с теб.

Изсеква се в пръстите си и после ги избърсва в панталоните.

 

 

Първия път не очаквам да намеря нищо на шкафчето. Вече разполагам с прилична сума и нямам никакво желание да продължа с обирите. Купувам си нови обувки и дрехи. Вече правя по сто лицеви опори. Само че искам да се махна от града. Не съм засичал Ловци, всяка вечер спя на различно място, но през цялото време съм на тръни. Затова реших, че след като проверя шкафчето следващия вторник, ще замина за Уелс или за Шотландия за една седмица.

Следващия вторник обаче на шкафчето напипвам плик. Отминавам бавно, оглеждайки се. Момченце на четири-пет години, хванало майка си за ръката, ме зяпа. Застивам за миг, извръщам глава, но когато го поглеждам отново, то продължава да ме зяпа. Хуквам, макар и сам да не знам защо.

Станал съм безгрижен. Дори и да няма начин да ме проследят с татуировките — а вече съм склонен да вярвам, че е така, — със сигурност ме издирват. Може да извадят късмет и да ме засекат, докато обикалям по улиците. Подцениха ме и избягах, но аз не бива да ги подценявам. Както каза Мери, ненапразно се наричат Ловци.

В плика има билет за влак и бележка. С малко помощ разбирам, че билетът е за сутрешния експрес за Ливърпул, тръгва в шест и пристига в осем. Ще имам достатъчно време да открия мястото на срещата, отбелязано в бележката:

11 часа

„Мил Хил Лейн“ № 44

В Ливърпул почти няма вещици, тъй като местните Безцветни не ги понасят и се стремят да им видят сметката. Баба ми е казвала, че Белите избягват да ходят там, тъй като има нещо като споразумение: ливърпулците ще оставят Белите на мира, стига белите да не стъпват в града им.

Идеята не е лоша. Джим определено е предпазлив, избрал е място, където няма Бели, нито Ловци, но въпреки това следобеда започва да ми трепери под лъжичката. Притеснява ме промяната в плана. Джим не спомена нищо за пътуване с влак. Каза само, че ще намеря указания.

Решавам да намина покрай „Синята улица“. Боб сигурно отдавна е заминал, или поне така се надявам, но въпреки това решавам да проверя. Ако билетът за влака е, защото Ловците са по следите на Боб или са го заловили, искам да го знам.

Още преди да стигна скривалището си във входа срещу сградата на Съвета, забелязвам, че нещо се случва в уличката, и затова продължавам бавно по тротоара. Пред дома на Боб е спрял голям бял микробус, а зад него има още някаква кола, която не виждам много хубаво, но прилича на джипа, с който ме взеха от Шотландия. Рискувам да се обърна и да погледна през рамо и зървам един мъж да излиза от вратата на Боб с картина в ръка. Клей.

 

 

Не мигвам цяла нощ. Пристигам на гарата няколко минути преди потеглянето на влака и намирам мястото си.

Купето е полупразно заради ранния час. Старая се да огледам очите на всеки, който минава край мен. Няма Ловци.

Капнал съм и заспивам. Събуждам се от клатушкане. По високоговорителя обявяват, че пристигаме в Ливърпул.

 

 

Вече е 11.15, а с всяка изминала минута „Мил Хил Лейн“ изглежда все по-неприветлива. Няма жива душа. Номер 44 е стара съборетина, околните къщи също са изоставени. Стените са изрисувани с графити, прозорците зеят, вътре обаче е по-добре, стаите са празни, подът е пометен, има стъкла само от прозореца, който аз счупих, за да вляза.

Оставих раницата си в една уличка на километър оттук. Паспортите и парите са в джобовете на якето. Вързал съм си широк шал на врата и нося слънчеви очила, макар че е облачно. Ръкавиците с отрязани пръсти са по-удобни от обикновените ръкавици и също толкова добре скриват татуировката и белезите по ръката, на кутрето съм намотал парче лейкопласт.

При първия знак за нещо нередно ще си плюя на петите. Цялата тази работа ми намирисва, само че трябва да видя Трев.

От прозореца на горния етаж виждам как Трев се задава иззад ъгъла, върви бързо, носи найлонова торба. Отдръпвам се в дъното и застивам неподвижно. В другия край на улицата е спряло момче с колело, то също гледа Трев.

Слизам долу и когато Трев се приближава към вратата, го придърпвам вътре, мърморейки, че е избрал кофти място за срещата ни.

— Обикновено оставям Джим да се погрижи за това. Той се справя добре с тези неща. — Трев поглежда през прозореца, после към мен. — Той замина.

— Заминал е? Къде?

— В чужбина навярно. Или поне така се надявам. Не ми се вярва да са го хванали, но са по следите ни. Затова избрах Ливърпул. Джим ми е казвал, че дори и Ловците не обичат да идват тук.

Решавам да му спестя новината, че съм видял Клей пред дома на Боб.

— И ти ли се каниш да си плюеш на петите, Трев?

Той се опитва да се усмихне, изглежда изплашен. Потупва джоба на гърдите си.

— Билетите са вече тук, заминавам довечера.

— Добре. А аз?

— Радвам се, че попита. Татуировките на кутрето ти са ключът. Още щом ги видях, ми мина през ума каква е идеята. Трите малки татуировки са свързани с татуировките по тялото ти. Тази до нокътя отразява татуировката на шията, средната — на ръката, а най-долната — на глезена. Възнамерявали са да направят нещо като вещерска бутилка.

Поглеждам пръста си.

— Това е изключително трудна задача. Явно са разработвали по-елегантен вариант. Много по-напредничав. Вместо да сложат твой косъм, късче от кожата ти или няколко капки от кръвта ти в бутилка, така че да могат да ти направят черна магия, според мен са искали да отрежат кутрето ти и да използват него. Може би дори целта им е била да го разрежат на три парчета и така да имат три начина да ти въздействат. Татуировките на пръста са свързани с другите на тялото ти. Направят ли нещо на татуировката на пръста, ти ще го усетиш, ще усетиш болката на по-голямата татуировка на шията, ръката и глезена.

— За да ме накарат да работя за тях?

— Вероятно. Не съм сигурен какъв точно ще е ефектът, но биха могли така да те измъчват, че накрая с радост да се подчиниш.

— Или да умра.

— Или се подчиняваш, или страдаш. Страданието е техният специалитет.

— Но могат да го използват и за да ме убият?

— Е, да.

Свалям лейкопласта от кутрето си и поглеждам трите малки татуировки. Стигат чак до костта. Изваждам джобното си ножче и пробождам най-горната, за да проверя дали ще усетя нещо на шията.

— Става ли? — пита Трев.

Поклащам глава.

— Трябва да се каже нужното заклинание.

— И кога са щели да отрежат пръста ми?

— Според мен са искали да изчакат татуировките да заздравеят напълно. Няколко дни, не повече от седмица. И тогава са щели да изпробват дали работи. А ако нещо не е както трябва, имаш още девет пръста.

— И все още могат да го направят, така ли? Ако ме хванат и отрежат пръста ми?

— Да. Завинаги е. Не можеш да ги изличиш.

— Мислех, че са някакъв знак или пък средство да ме следят.

— Не, не могат да те следят с тях — отвръща Трев. — Но, да, с тях си обозначен, все едно си жигосан. Татуировките ще се появяват, дори да се преобразиш… Ако дарбата ти е да се превръщаш в друг човек или животно, татуировките пак ще си личат.

— И няма абсолютно никакъв начин да ги махна?

— Може да отрежеш крака, ръката и пръста си, но няма как да махнеш тази на врата.

Отвън се разнасят викове. Безцветни.

Трев поглежда през прозореца, изважда лист от джоба си и го пъха в ръката ми.

— Тук пише как да стигнеш до Меркюри.

Напъхвам го дълбоко в джоба си.

— Благодаря, Трев. Благодаря за всичко.

Той ми подава найлоновата торба.

— Пробите от кожата и костта. Трябва да ги унищожиш. Изгори ги. Ако Ловците ги намерят, пак могат да направят вещерска бутилка.

Поглеждам в торбата. Окървавените пластмасови съдинки са вътре.

— За да няма никакво съмнение — добавя Трев. — У никого. Че съм оставил нещо при мен.

Вероятно го е страх от баща ми.

В стаята над нас издрънчава счупено стъкло.

Хвърляме се на пода.

Нов трясък, но по-далеч, в друга къща. Викове.

Надниквам през прозореца.

— Мамка му! — Прикривам се и прошепвам: — Ловджийки.

Вдигам глава да погледна отново. Една Ловджийка върви по улицата, групичка от трима Безцветни я замерят с камъни. Тя не им обръща никакво внимание. По принцип Ловджийките винаги се движат по двойки, така че някъде наблизо има още една.

Отпускам се на пода.

— Да се махаме оттук.

Изтичваме към задния вход. Вратата е залостена. Резето не помръдва. Счупвам стъклото с лакът и разритвам парчетата. Изскачаме навън. Помагам на Трев да прескочи закованата порта и се прехвърлям след него. Оглеждам се внимателно.

Няма никой.

Хукваме.

След няколко преки забавяме ход, не спирам да поглеждам през рамо.

Трев е пребледнял като платно и изглежда сякаш ще припадне всеки момент. Като че ли не му пука колко пари му дължа, затова му давам почти всички, които нося в мен.

— Благодаря, Трев. Ако някога имаш нужда от нещо…

Стискаме си ръцете и той тръгва наляво, а аз — надясно.

Бръквам да проверя дали листчето е още в джоба ми.

И в този миг ми просветва, че торбата я няма.

Не е за вярване какъв съм глупак! Сигурен съм, че не съм я изтървал, докато тичахме. Спомням си как я сложих на земята, докато помагах на Трев да се прехвърли през портата.

Ловджийките

Колко му е да замина и без торбата, всеки би я взел за някакъв боклук. Само че… има едно голямо Но. Никога не подценявай врага. Ако Белите я намерят, ако сложат ръка на частиците кожа, кръв и плът, няма да имат нужда от пръста ми, за да направят черната си магия.

Поемам обратно към къщата. Торбичката я няма нито на улицата, нито в задния двор, нито в самата къща. Ловджийките също ги няма.

По дяволите!

Подавам глава от вратата и оглеждам улицата в двете посоки. Празна е. Сядам на земята да помисля.

Ловците са по следите на Боб, а вече и на Джим и Трев, но за мен едва ли подозират. Ако знаеха, че съм тук, щяха да се изсипят най-малко двайсет Ловци, не двама. Най-вероятно нямат никаква представа какво има в торбата, макар че сигурно са се досетили, че е била у Трев.

Навън се разнасят крясъци. Надниквам през прозореца и веднага се скривам обратно. Поемам си дъх да се успокоя. Ловджийката се е върнала, след нея вървят тримата Безцветни, които я замеряха с камъни. Торбата е у нея. Навярно Ловджийката още се надява да намери Трев.

Прокрадвам се на втория етаж, за да мога да огледам обстановката по-хубаво. Ловджийката е слаба и висока, събира камъни и ги хвърля по преследвачите си.

— Приятелка ли ти е?

Обръщам се.

В дъното на стаята стои едро момиче с яке с качулка.

— Не, но със сигурност има приятели наблизо. Обзалагам се, че не е сама.

— Другата е отзад. Видях я. — Момичето скръства ръце на гърдите си и ме измерва с поглед. — Реших, че си от тях, но изглеждаш по-различно. Какъв си?

— Не съм от тях.

— Не ги харесвам, но не харесвам и теб.

Виковете секват, обръщам се да погледна навън. Един от Безцветните лежи на земята, навярно в безсъзнание или пък мъртъв. Едрото момиче застава до мен.

— Заради теб ли е тук?

Ловджийката се спира пред входа на къщата отсреща и изсвирва силно, дава знак на другата.

— Не. — Строго погледнато, това е вярно, тъй като те са следвали не мен, а Трев. — Виж, нямам намерение да оставам тук. Тръгвам си. Само трябва да си взема найлоновата торба от нея.

— Значи, все пак са тук заради теб. Да те издам ли?

Усмихвам се, без да я поглеждам.

— Пробвай се.

Появява се другата Ловджийка, замерят я и нея.

Поклащам глава.

— Няма да ги изгоните с камъни.

— Брат ми ще пристигне всеки момент. Той има пистолет.

— И те имат пистолети.

Момчето продължава да лежи на улицата, не помръдва.

— Защо не извикаш линейка?

— Защото няма да си направи труда да дойде.

Задават се още двама Безцветни, но се спират надалеч, не се приближават. Двете Ловджийки са близо до проснатото момче. Изглеждат притеснени. Не искат да привлекат вниманието на властите. Ако някой направи опит да ги снима с телефона си, сигурно ще избягат. Не мога да ги оставя да се измъкнат с моите проби.

Увивам се хубаво с шала и изскачам навън. По пътя грабвам две тухли. Ловджийките все още са до лежащото момче. Надявам се, че ще ме вземат за ядосан негов приятел. Изругавам ги на висок глас и извиквам:

— Какво сте му направили?

Ловджийките не помръдват, наблюдават ме насмешливо, не им се вярва, че ще ги нападна. Но аз продължавам да вървя към тях. Тази, която е по-далеч, изважда пистолет. Ускорявам крачка.

— Стой! — заповядва тя.

Да, бе, как ли пък не!

Уцелвам първата с тухла по лицето и подхващам тялото й, за да се прикрия зад него.

Изстрел, още един, изритвам пистолета от ръката на втората Ловджийка и той отхвръква на няколко метра встрани. Тази, която използвах като щит, се свлича на земята. Вдигам юмруци. Другата Ловджийка вади нож.

Едва сега си давам сметка колко добре ме е подготвила Силия. Жената срещу мен е Ловджийка, първокласен боец, но в сравнение с мен е бавна и лесно предугаждам ходовете й. С второто си движение успявам да й избия ножа.

Не я наръгвам, само счупвам ръцете й, както ме е учила Силия. Събарям я на земята и забивам коляно в гърба й. Хващам я за косата и дръпвам главата й назад, на косъм съм да й прекърша врата. Колко му е, и без това ненавиждам Ловците. Косата й е като коприна в юмрука ми. Въздъхвам тежко, не желая да убивам никого.

— Браво! Добре се справи!

Едрото момиче държи в едната ръка найлоновата торба, в другата стиска пистолета. Дулото сочи към мен.

Изправям се и вдигам ръце. Обграден съм от Безцветни, не изглеждат дружелюбно настроени.

— Ваши са.

Сритвам Ловджийката с върха на обувката си и поглеждам другата, която лежи в безсъзнание.

Две момчета подхващат ранения и го изправят, челото му е окървавено. Събира се цяла групичка, в която има както кльощави хлапета, така и двама едри татуирани здравеняци. Трети се приближава по улицата с два бели бултериера, опънали поводите. Въоръженият с пистолет брат на момичето сигурно също вече е наблизо. Кимам към торбата.

— Това е мое.

Тя се поколебава за миг, после обаче ми я подава.

— Не се застоявай тук. И не се връщай никога повече.

Вземам торбата.

— Нямам подобно намерение.

Чудно ми е какво ще стане с Ловджийките. Вероятно Безцветните ще се погрижат за тях. Проправям си път през наобиколилите ме и се отправям в противоположна посока на младежа с кучетата. След няколко метра хуквам и не спирам, докато не стигна до гарата. Там ме чака Никита.

Аран

Никита също е била край дома на Боб, когато Клей се появи там. Видяла ме е и ме е проследила. Забелязах я чак когато застана пред мен. Черпих я горещ шоколад.

Истинското й име е Елън. Очите й са необичайни, морскосини, като бистро тюркоазено море, в което има различни слоеве синьо и зелено. И тя е нечистокръвна. Майка й е била Бяла, а баща й е Безцветен. След смъртта на майка си Елън не поддържа отношения с Белите, които в общи линии са я отритнали. Най-близкият й роднина по майчина линия е баба й, която не я приема за своя внучка. Елън живее с баща си в Лондон и „от време на време“ ходи на училище. Твърди, че е на шестнайсет, макар че според мен е по-малка.

От нея узнах, че Боб е заминал за Франция. Тя искала да тръгне с него, но той не позволил. Аз й разказах малко за себе си. За Аран, Дебора, баба и Аналис. И Елън се съгласи да ми помогне да се свържа с Аран.

 

 

Елън ме чака на уреченото място. Докато аз се оправях с Трев, тя трябваше да намери информация за Аран в интернет. Не е открила почти нищо, освен че е спечелил стипендия и учи медицина в Кеймбридж. Хващаме първия влак, който заминава от Ливърпул в тази посока. Пристигаме в Кеймбридж късно вечерта и аз й поръчвам да си намери стая да пренощува. Тя не е много доволна, че ще спя навън, но хубавото на Елън е, че бързо разбира кога трябва да отстъпи.

На сутринта се срещаме в девет. Хазяйката на Елън й е дала брошура за Кеймбридж и малка карта. Елън възнамерява да огледа колежа, за да провери колко Ловци има наоколо. Убедена е, че няма да са оставили Аран без наблюдение. Уговаряме се да се видим отново вечерта.

 

 

— Видях една Ловджийка. Партньорката й я смени в четири, явно наблюдават Аран денонощно, на смени по дванайсет часа. Ако смятаха, че ще се опиташ да се срещнеш с него, щяха да изпратят повече Ловци.

Кимам. Нямам подобно намерение. Не искам да му създавам нови неприятности.

Елън смята, че е най-добре да говори с Аран в трапезарията в колежа по време на закуска. Щяла да се промъкне там и да седне до него. Ловджийките стояли отвън и през повечето време нямало как да държат Аран под око.

Давам й една моя рисунка.

— Той ще разбере, че е от мен.

— Добре. Но освен това ще те снимам.

О!

— Ще му покажа снимката на телефона си. Да знае как изглеждаш сега. Може да запиша и видеоклип.

Поклащам глава.

— Снимка е достатъчно.

— Може да ти дам телефона да му се обадиш.

Отново поклащам глава. Не мога да го направя.

 

 

Чакам в парка, където сме се разбрали да се видим. Не мога да си намеря място от притеснение.

Елън е умна. Няма да оплете конците.

Но въпреки това не спира да ме гложди под лъжичката.

Някъде по обяд тя се задава по алеята. Усмихва се широко.

— Мина добре. В началото ме гледаше малко подозрително, но като му показах рисунката ти, адски се зарадва. През цялото време я поглаждаше с ръка. Искаше да му изпратя снимката на неговия телефон, но аз му казах, че е опасно. Така че той я гледаше, докато говорихме.

Харесва му това, което учи. Дарбата му е да лекува, не е много силна. Тъгува по дома ви и по Дебора. Дебора живее в къщата на баба ви. Има приятел, Дейвид. Ще се женят.

— Ще се женят!

— Тя иска деца. Според Аран този Дейвид бил готин. Нямал нищо общо със Съвета и Ловците. Бял магьосник от Уелс. Работи като дърводелец. Щели сте да си допаднете. Дебора работи в някаква канцелария в града. Била щастлива там. Дарбата й била невероятна.

— И каква е?

— Ами не разбрах точно, доколкото схванах, да се справя бързо с бумащината. Не ми стана ясно дали се шегуваше, или наистина е това.

Едва ли е шега, но пък досега не бях чувал за дарба, свързана с бумащината.

— Баба ви е починала преди три месеца, Аран си бил там за празниците. Вечерта се оплакала, че е уморена, и си легнала рано. И на сутринта я намерили.

— Попита ли го дали е самоубийство?

— Попитах го. Каза, че не знае. Според Дебора вероятно си е приготвила някаква отвара.

Подозирам, че Дебора е права.

— Аран каза, че след като те отвели, от Съвета често привиквали баба ти в Лондон да я разпитват. Тя обаче отказала да отговаря на въпросите.

— А Аран не са ли го разпитвали?

— Твърди, че не са, но не го бива много да лъже.

— А Дебора?

Елън кимва.

— Преди няколко месеца Ловците дошли да претърсят къщата. Дебора подочула да се оплакват от „некадърниците в Съвета“ и така се досетила, че си избягал. Попита ме какво са ти направили и къде са те държали. Отговорих, че не знам. Казах му, че си добре.

— Благодаря ти. Не си му споменала за татуировките, нали?

— Не съм, нали така искаше? — Тя си поема дъх и се опитва да се усмихне. — Попитах и за Аналис. — Тонът й не звучи обещаващо. — Не е говорил с нея. Дори и на сватби и празненства не са й позволявали да се приближава до него и Дебора. Бил чул, че церемонията за посвещаването й била в съвсем тесен кръг.

Аналис навърши седемнайсет миналия септември.

— Но все още ходи на училище, нали?

— Не го попитах. Останах с впечатление, че не му се говори за нея.

— Той не одобрява връзката ни.

— Защо?

— Мисли, че си прося боя. Семейството й са Бели, ослепително Бели. Чисти и непорочни. Имат свои представители в Съвета, сред Ловците.

— Не изглежда твой тип.

— Тя не е като тях.

И със сигурност е мой тип.

— Нали не мислиш да ходиш да я търсиш?

Мисля за това непрестанно, но знам, че не бива.

— Дадох му адреса си в Лондон — казва Елън. — Обеща да ми се обади. Реших, че чрез мен може да поддържате връзка. Ще съм ви като посредник.

Не знам какво да й отговоря. Може би е по-добре никога повече да не правя опит да се свържа с него. Но пък ако някой може да свърши тази работа, това е Елън.

— Елън, не искам да ти навлека неприятности със Съвета.

— Ха! Късно е за това.

Тя изважда телефона си.

— Снимах Аран. И записах кратко клипче.

Повтарям си, че няма да се разплача пред Елън, и в началото успявам да се сдържа. Аран изглежда пораснал, но косата му си е същата. Изглежда добре, макар и леко блед. Опитва се да се усмихне. Разказва ми за университета, за Дебора и Дейвид, колко съм му липсвал и как иска да ме види, макар да знае, че е невъзможно. Надявал се да съм добре, не само физически, но и в главата, винаги бил вярвал в мен, знаел, че съм добър човек, и стискал палци да се измъкна, трябвало да внимавам на кого се доверявам, най-добре било да ги забравя, той и Дебора щели да се справят и щели да са доволни, че аз съм свободен, макар и далеч от тях.

След като изгледах клипчето, станах и повървях малко сам. Толкова искам да видя Аран на живо и да бъда с него, а знам, че не е възможно. Никога няма да е възможно.

 

 

Благодаря на Елън за помощта. Не знам как да й се отплатя. Предлагам й пари, тя обаче отказва да ги вземе, затова купувам пържени картофки и риба и сядаме да хапнем в парка. Казвам й, че трябва да се върне при баща си, и тя мърмори недоволно, но не много.

Взема едно картофче и ме пита какво ще правя сега.

— Ще получа трите дара.

— В такъв случай ще трябва да намериш Меркюри.

Интересно ми е дали и пред нея стои същият проблем.

— А как е при вас, Елън? Вие имате ли посвещаване? Получавате ли трите дара и своя дарба?

— Само ако Съветът разреши, което става изключително рядко и освен това те задължава да работиш за тях. Аз никога не бих го направила. Белите в Съвета ни презират. А и не само те, всички Бели ни презират. Чувала съм, че някои получавали трите дара от родителите си и откривали дарбата си. Но моята баба така я е страх от Съвета, че дори не иска да ме види.

— И какво ще правиш тогава? Щом не можеш да получиш трите дара от баба си?

— Все още не знам. Може да се обърна към Меркюри. Но само в краен случай.

— Какво знаеш за нея?

— Че е гадна. Говори се, че заробва момичетата, които отидат при нея. Така че ще помисля два пъти, преди да се втурна към нея за помощ. Не й вярвай.

Елън взема един голям картоф.

— Аз не съм момиче.

— Момчетата ги изяждала.

Тя лапва картофа.

— Сериозно ли говориш?

Елън кимва и преглъща.

— Така съм чувала. — Взема още един картоф и ме поглежда. — Не сурови, разбира си. Първо ги сготвя.