Сали Грийн
Полулош (3)

Трета част
Второто оръжие

Примката

Не може да й се отрече: грозна е като изчадие адово, но пък е старателна. Не е мигнала цяла нощ, за да направи нашийник със същата киселина.

Слага го на врата ми и го стяга здраво.

— Ще свикнеш.

Не можеш и пръст да промушиш между метала и кожата.

— Ако искаш, ще го поотхлабя.

Мълчиш.

— Достатъчно е само да ме помолиш.

Така го е стегнала, че не можеш и да преглътнеш.

Отново си в кухнята, седиш до масата. Тази сутрин няма тренировка, нито пък закуска, но и без това не можеш да ядеш с този нашийник. Едва ли възнамерява да го остави толкова стегнат, нали? Едва преглъщаш, не можеш дъх да си поемеш.

Жуженето, което усещаш в главата си, когато тялото ти се възстановява, е изчезнало. Явно нямаш сили. Ръката ти е все така подута и пулсира. Долавяш в ръката и в шията си как сърцето ти бие.

— Изглеждаш уморен, Натан.

И наистина си уморен.

— Дай да промия ръката ти.

Потапя кърпа в купа с вода и я изцежда. Отдръпваш ръка, но тя я хваща и нежно прокарва кърпата по китката. Охлажда приятно. Отнема, макар и за миг, пламъка на болката. Тя минава с кърпата опакото на дланта, след което обръща ръката. Полепналата кал не пада, но водата те освежава. Тя е изключително внимателна.

— Можеш ли да мърдаш пръстите си?

Можеш, едва-едва, само палецът е безчувствен. Но за нея не би си мръднал пръста за нищо на света.

Изплаква кърпата във водата в купата, изстисква я и пак се обръща към теб.

— Ще почистя ухото ти. Има доста кръв.

Посяга към ухото и го избърсва нежно и внимателно.

— Не чуваш с лявото ухо, сигурно е запушено от засъхналата кръв. Лявата ти ноздра също е запушена.

Оставя кърпата в купата, водата се оцветява в ръждиво. Тя изстисква кърпата и посяга към лицето ти. Отдръпваш се.

— Знам, че нашийникът те стяга. — Поглажда с кърпата челото ти. — Знам, че можеш да стискаш зъби и да издържиш. — Нежно бърше бузата ти. — Жилав си, Натан.

Извръщаш се леко.

Отново оставя кърпата в купата, смесват се кал, кръв и вода. Изстисква кърпата и я закача на ръба.

— Ще го отпусна, ако ме помолиш. — Посяга и те погалва по бузата с опакото на пръстите си. — Искам да го отпусна. Но трябва да ме помолиш.

Отдръпваш се, нашийникът се впива в гърлото ти.

— Уморен си, нали, Натан?

Наистина си уморен. Толкова си уморен, че ти идва да се разплачеш. Но няма да го направиш.

За нищо на света.

Единственото ти желание е да му сложиш край.

— Помоли ме и ще го отпусна.

Не искаш да плачеш, не искаш да я молиш. Но вече не издържаш.

— Помоли ме, Натан.

Нашийникът е толкова стегнат. А ти си толкова уморен.

— Помоли ме.

От месеци почти не си говорил. Гласът ти е прегракнал, звучи като чужд. Тя избърсва сълзите ти с върха на пръстите си.

Новият номер

Режимът е същият. Клетката също. Както и белезниците. Нашийникът още е на врата, поотпуснат, но си е там. Ако се опитам да го сваля, ще загина, това е сигурно. Само че все още не съм стигнал дотам.

Сутрешният график е същият. Вече мога да пробягам голямата обиколка за по-малко от трийсет минути. Заради добрата храна и редовните упражнения съм станал истинска машина за бягане. И най-вече заради новия номер.

Новият номер не е по-лесен от стария.

Новият номер е да се потопиш в настоящето… Да се изгубиш в подробностите от него… Да му се наслаждаваш!

Да се наслаждаваш на това как разперваш пръсти, когато правиш лицеви опори, да знаеш на какво разстояние са един от друг, колко са изпънати или свити, как усещат земята, как досегът се променя при спускането и изтласкването на тялото. С часове мога да си мисля за усещанията в пръстите си, докато правя лицеви опори.

На толкова много неща може да се наслаждава човек. Когато тичам, да речем, мога да се концентрирам не само върху дишането си, а и върху влажността на въздуха и посоката на вятъра, как се променя горе на билото, как стихва или се усилва долу във фунията на тясната долина. Краката ми се спускат без усилие по нанадолнището — това е любимата ми част. Единствената ми задача е да следя къде стъпвам: на педята тревичка между сивите камъни, после на онзи плосък камък, в потока. Набелязвам си ги от разстояние и насочвам краката си към тях, а тежката работа остава за гравитацията. Но не сме само аз и гравитацията, хълмът също участва. Имам чувството, че земята се грижи да не стъпя накриво. После започва изкачването и краката ми изтръпват от напрежение, трябва да намеря къде да закрепя крака си и за какво да се хвана, напъвам се и се напрягам. Аз върша тежката работа и гравитацията подхвърля: „Сега е време да си платиш“, а хълмът се обажда: „Не я слушай. Тичай, просто тичай“. Гравитацията е безсърдечна и жестока. Хълмът обаче ми е приятел.

Когато съм в клетката, мога да запаметявам цвета на небето, формите на облаците, скоростта им, как се променят. И така се озовавам там, в облаците, формите и цветовете. Дори мога да се слея с грозно боядисаните решетки, да се вмъкна в пукнатините под люспиците ръжда. И да обикалям там, в мое собствено царство.

Тялото ми се е променило. Пораснал съм. Първия ден в клетката не стигах до решетките над главата, трябваше да отскоча, за да ги хвана. Сега, като се протегна, дланите ми стърчат на свобода. Налага се да се свивам, когато правя лицеви опори. Все още не съм колкото Силия, но пък тя е гигант.

Силия… Признавам, че на нея трудно мога да се наслаждавам, но понякога успявам. Говорим си. Не е каквото очаквах. А и аз едва ли съм това, което тя е очаквала.

Режимът

Не, не е като да съм на училищен лагер. Но не съм и в някой гулаг, както би казала Силия. Режимът е следният.

Ставане от сън и пускане от клетката — както винаги, на зазоряване Силия ми хвърля ключовете. Веднъж я попитах какво ще стане, ако неочаквано умре. „Ще издържиш около седмица без вода — отвърна тя. — Ако вали, можеш да събереш дъждовна вода в брезента. И тъй като тук вали през ден, по-скоро ще умреш от глад, отколкото от жажда. В общи линии, сигурно ще оцелееш два месеца.“

Скрил съм един пирон в земята на ръка разстояние от клетката. С него мога да отключа веригите. Все още не съм успял да се справя с катинара на вратата, но ще имам предостатъчно време да се мъча с него. След това ще остане единствено да сваля нашийника. Вероятно ще мога да изкарам поне година с него.

Сутрешна гимнастика — бягане, упражнения, тренировки. Понякога две обиколки. Това е любимата ми част от деня. Обикновено бягам бос. Калта вече я чувствам като част от нозете си.

Миене и чистене — изпразване на кофата, носене на вода от потока, измиване в потока, изпиране на ризата и на джинсите, ако времето е хубаво и ще изсъхнат бързо (разполагам само с един кат дрехи), помитане на клетката, смазване на пръчките, катинара и ключалките на веригите (макар че вече Силия рядко ме кара да ги слагам).

Закуска — приготвям я аз и след това измивам съдовете. Овесена каша през зимата, овесена каша през лятото. Понякога ми позволява мед или сушени плодове.

Предобедни задачи — събиране на яйцата, чистене на кокошарника, хранене на кокошките, носене на вода, хранене на прасетата, чистене на печката в кухнята, цепене на дърва. Брадвата е прикрепена с верига към един дънер и Силия винаги ме наблюдава, докато цепя. (В един от първите си опити за бягство — признавам, не много добре обмислен — се опитах да сцепя с брадвата дънера, към който тя е прикована.)

Обяд — приготвям го аз и после измивам съдовете и почиствам. През ден меся и пека хляб.

Следобедна тренировка — самоотбрана, тичане, силови упражнения. Вече съм много по-добър в техниките за самоотбрана, но Силия е бърза като светкавица и адски силна. В общи линии, тренировките са само претекст да ме смаже от бой.

Учене — четене. Всъщност Силия ми чете и това не е толкова приятно, колкото изглежда на пръв поглед. Защото после ме разпитва за прочетеното. Ако отговорите ми не я задоволят, ме перва по врата, и то доста силно. Но поне не се налага аз да се мъча да чета. Силия се опита да ме научи, но накрая се споразумяхме да се откаже, беше мъчение и за двама ни. Тя дори отбеляза: „Понякога човек трябва да признае поражението си“, и след това ме зашлеви, защото се разхилих.

Миналата седмица взех една книга и засричах, но тя я измъкна от ръцете ми с думите, че ще ме убие, ако продължа. Силия има няколко книги. Три са вещерски: една за приготвянето на отвари и еликсири, една за историята на Белите и една за Черните. Подозирам, че ги чете не само заради мен, но и заради себе си. Невещерските книги са доста повече: речник, енциклопедия, няколко за оцеляване в дивата природа, катерене по планини и тям подобни, както и няколко романа, повечето от руски писатели. Аз предпочитам вещерските книги, но Силия твърди, че ми осигурява „пълноценно обучение“, което е очевадна лъжа. Когато чете, понякога Силия не прилича на Бяла вещица, а на обикновен човек. В момента сме на „Един ден на Иван Денисович“. Явно си пада по книги за лагерите в Сибир. Все повтаря, че те показват как дори Безцветните могат да оцелеят в по-тежки условия от тези, в които съм аз. Чудя се дали това означава, че ми е замислила нещо по-гадно.

Вечеря — приготвям я аз, ядем, раздигам.

Вечерни задачи — за щастие, през зимата няма много време за тях, тъй като се стъмва рано и трябва да съм навън. В общи линии си говорим какво сме правили през деня, какво съм научил и т.н. Силия твърди, че тя не преподава, а „беседва“ и трябвало да се уча, като я слушам и й отговарям, „като използвам разума си“. След това, ако все още е светло, понякога ми позволява да рисувам.

Вечерни упражнения навън — през зимата, когато се стъмва рано, за тях отива по-голямата част от следобеда. Не че ми пречи да тичам в тъмното. Не виждам в мрака, но нещо ме направлява и знам къде да стъпя. За това не ми е нужен номерът, за да му се наслаждавам.

В допълнение към тичането понякога и тренираме. По пълнолуние съм по-бърз и по-силен. При пълнолуние Силия не може да ме победи, стига да не й се дам. На няколко пъти напоследък казва: „Браво! Стига толкова“. Струва ми се, че й става трудно да ме надвие.

Време за лягане (прибиране в клетката) — ако е в кофти настроение, ме кара да си сложа оковите.

Нощем — сън и кошмари. По-леко е, ако не заспя, а само гледам звездите, но често е облачно и обикновено съм капнал.

Уроци за баща ми

Силия е била Ловджийка. Не ми казва кога се е отказала и защо. Само изтъква, че Съветът я е наел да ми бъде настойник и учител.

Настойничеството й се изчерпва с това, че ме пази да не избягам, а по отношение на преподаването ме учи най-вече как да се бия и да оцелявам. Минахме техниките за бой с голи ръце и стигнахме до оръжията, но засега разполагаме само с дървени ножове. На въпроса ми дали ще се упражняваме и с огнестрелни оръжия, тя отговори: „Нека видим първо дали ще се справиш с ножа“, все едно е някакъв нинджа, какъвто впрочем се оказа. Бутафорните ножове са необичайно дълги и тесни. Предполагам, че така изглежда и Феърборн.

Силия ме учи и за баща ми.

С две думи, всичко сочи в определена посока. В началото си мълчах, правех се на дръж ми шапката, но вече ми писна от тези игрички. Трябва поне да се опитам да отвърна на удара и затова миналия ден направо хванах бика за рогата.

— Няма да убия баща си. Нали си даваш сметка за това?

Тя ме зяпа безизразно, все едно не разбира за какво става дума.

Само че и аз съм майстор на тези погледи и не им се връзвам. Поклащам глава.

— Няма да го убия.

— Заповядано ми е да те запозная с тези неща. Казвам ти ги и не задавам въпроси.

— Нали все повтаряше, че всичко трябва да поставям под съмнение?

— Да, но на някои въпроси няма как да получиш отговори.

— Няма да го убия.

— Ами ако Маркус заплаши някой от близките ти? Аран, да речем? И единственият начин да спасиш Аран е, като убиеш Маркус?

— Хайде да предположим нещо по-реалистично. Съветът заплашва да убие някой от близките ми, да речем, Аран. И единственият начин да попреча да убият Аран е да убия Маркус.

— И какво ще направиш?

— Няма да убия баща си.

— А ако цялото ти семейство — баба ти, Дебора и Аран, бъдат подложени на мъчения?

— Знам, че Съветът спокойно би ги убил. Твоите хора са убийци. Аз не съм.

Силия вдига вежди.

— Но си готов да ме убиеш, за да избягаш оттук.

Усмихвам й се.

Тя поклаща глава.

— А ако те заплашат? Ако те измъчват?

— Откакто се помня, ме заплашват. И ме измъчват.

Замълчаваме.

— Освен това няма да успея, дори и да се опитам.

— Да, така е.

— Мислиш ли, че някой ден може да стана толкова добър, че да го победя?

— Възможно е.

— Но ще ми трябва моята дарба.

— Вероятно.

— Съветът ще ми даде ли трите дара?

Мълчание. И още по-безизразно изражение. И преди бях задавал този въпрос, без да получа никакъв отговор.

— Какво става с Черните, ако не получат трите дара? Умират ли?

— Познавах едно момиче, беше на шестнайсет, когато я заловиха. Държахме я в плен по заповед на Съвета, не сме я измъчвали. Разбира се, не получи трите дара. Разболя се от някакво белодробно заболяване, но и психически не беше добре. Почина малко преди да навърши осемнайсет.

И аз ли съм опитно зайче да видят какво ще стане? И какво точно ще стане?

 

 

Уроците за Маркус почти изцяло се изчерпват с неговите жертви и способности. Силия ме кара да наизустя дълъг списък с убитите от него, в който е посочено къде, кога и при какви обстоятелства ги е нападнал. „Къде“ означава в коя държава, кой град или село, дали е било вътре, или навън, край море или река, в планина или равнина, на безлюдно или оживено място. „Кога“ означава не само датите, но и часът, фазата на луната, метеорологичните условия. В списъка влизат сто деветдесет и трима Бели, както и двайсет и седем Черни, които обаче вероятно не са всичките му жертви сред Черните. Маркус е на четирийсет и пет години, което за двайсет и осемте години, откакто е получил дарбата си, прави средно между седем и осем убийства на година.

Броят им обаче постепенно намалява; най-много са били, когато е бил на двайсет и осем — трийсет и две убийства. Може би остарява или пък сърцето му е омекнало, или просто е убил повечето от тези, на които е бил вдигнал мерника.

Дарбите на жертвите му също са изброени в списъка. Той не е изял сърцата на всички, а само на тези, чиито способности е искал да вземе.

Първоначалната дарба на Маркус е умението да се преобразява в животни. Най-често се превръща в котки, големи котки. Повечето доказателства са намерени следи и състоянието на телата. В един-два случая е имало свидетели, макар че малцина са оцелели, за да го опишат после. Всъщност са само двама: дете, скрило се зад една библиотечка, и майка ми. Детето не видяло нищо, но чуло ръмжене и писъци. Майка ми твърдяла, че също се е скрила и изобщо не била видяла Маркус, което не е вярно, само че лъжата лъснала едва когато съм се родил. Така или иначе, тя не казала на никого какво точно е станало, дори и на баба.

Повечето от убитите от Маркус вещици и магьосници били с най-обикновени дарби, най-вече приготвяне на отвари и еликсири, така че явно не ги е убивал заради това. Сред жертвите му най-много са Ловците, опитвали се да го хванат, но има и членове на Съвета и други Бели. Предполагам, че е имал причини да им види сметката, само че Силия не ми ги казва.

Освен приготвянето на отвари, в откраднатите от него дарби влизат също:

— Бълване на огън и изпращане на пламъци от ръцете (бащата на Аран, член на Съвета);

— Да става невидим (дядото на Киаран, Ловец);

— Да премества предмети със силата на мисълта (Джанис Джоунс, уважавана Бяла вещица, която според мен по-скоро е била най-обикновена мошеничка);

— Да вижда бъдещето (Емералд, Черна вещица. Чудя се дали е видяла какво ще я сполети?);

— Да се преобразява в друг човек, мъж или жена (Джоси Бах, Ловец);

— Да лети (Малкълм, Черен магьосник от Ню Йорк; няма категорични доказателства, че Маркус може да лети, но със сигурност може да прави големи скокове);

— Да подсилва растежа на растенията или да ги убива от разстояние (Сара Адамс, член на Съвета; може би е любител градинар?)

— Да излъчва електричество (Фелисити Ламб, Ловджийка);

— Да лекува (Дороти Мос, секретарка на председателката на Съвета);

— Да огъва и извива метални предмети (Сюзън Портър, Ловджийка);

И най-странното:

— Да забавя хода на времето (Кърт Къртейн, Черен магьосник).

Разпитвам за предците на Маркус. Силия ми е казала родословното му дърво по мъжка линия. Внушителен списък с могъщи Черни магьосници. На всички дарбата им е била една и съща — да се преобразяват в животни. Чудя се дали и моята ще е такава. Може би това, че съм наполовина Бял, е от значение?

И макар че Маркус вече не е тема табу, все пак не ми е позволено да науча всичко за него. На повечето ми въпроси отговорът неизменно е: „Това няма значение“.

До този момент съм питал за:

Женската страна в родословието на Маркус. („Няма значение.“)

Къде е роден Маркус и къде е израснал? („Няма значение.“)

Откъде Маркус е познавал майка ми? (Шамар.)

Само че аз знам как Маркус се е запознал с майка ми, а и след като се върнах от дома на Мери, баба ми разказа какво точно се е случило. Чудя се дали Силия знае истинския отговор на този въпрос.

 

 

Веднъж Силия ме попита:

— Според теб как командвам дарбата си?

Уморен съм. Освен че трябваше да направя три обиколки, тя ме накара и да изчистя печката. Свивам рамене.

В следващия миг съм на пода в кухнята, запушил уши. Силия рядко използва дарбата си, обикновено само ме перва зад врата или ми удря шамар.

Пищенето спира изведнъж и аз се изправям, хващам се за печката, за да се надигна. От носа ми тече кръв.

— Как командвам дарбата си?

Избърсвам си носа с ръкав.

— Ами, мислиш си за нея и…

Отново съм на пода.

Пищенето секва. С дъските на дюшемето сме стари познати. Взирам се в тях в търсене на отговор. Но те рядко ми помагат.

Изправям се на колене.

— Е?

Свивам рамене.

— Просто го правиш.

— Да. — Перва ме зад врата. — Все едно замахвам с ръка. Знам, че искам да го направя, къде и на кого, и става почти автоматично. Просто го правя. Не се налага да мисля.

Перва ме отново.

Изправям се и отстъпвам крачка встрани.

— А Маркус как командва дарбите си? — пита тя.

— Може ли да ги контролира всичките?

Силия кимва.

— Има доказателства, че мята светкавици, премества предмети, прави големи скокове…

— Някои хора могат да свирят на много музикални инструменти. Просто вземат инструмента и свирят. Макар че сигурно трябва доста да се упражняват, за да станат истински майстори.

— Но винаги има един, който им е любим — обажда се Силия.

— Аз още не съм получил дарбата си, откъде да…

Така ме перва, че ми излизат свитки пред очите.

 

 

Силия ме учи и на историята на вещиците и магьосниците. Не съм сигурен дали да й вярвам. Често се питам дали мога да вярвам на поне едно нещо, което тя ми казва. Така или иначе, според Силия преди хиляди години, още преди светът да се раздели на различни държави, всяко племе си имало лечител: шаман. Малцина от тези лечители притежавали истинска мощ, но една от тях, Гита, имала силна дарба и била добра и великодушна. Тя лекувала болните и ранените не само от своето племе, но и от чуждите.

Това не се нравело на вожда на племето Астер, който заповядал никой да не припарва до Гита без разрешението му. Държал я като затворничка в селото. Гита обаче искала да помага на всички и затова избягала с помощта на един ранен воин, Галор, когото била излекувала.

Галор и Гита заживели в отдалечена пещера. Гита помагала на всеки, който идвал при нея. Галор ловувал и я защитавал. След година-две им се родили близначки, които си приличали като две капки вода. Нарекли ги Зорница и Вечерница. Гита ги посветила в тайните на вещерските си умения и на седемнайсетия им рожден ден им дала по три дара и да отпият от кръвта й. И двете станали могъщи вещици.

След години обаче вождът Астер се разболял и изпратил вестоносец да помоли Гита да се върне. Гита искала да помогне, тъй като помагала на всички, но Галор не вярвал на Астер и убедил Гита да изпратят дъщеря им Вечерница, по-малката. Вместо да излекува Астер, изпълнената с омраза и злост Вечерница го проклела и избягала. В продължение на месец Астер страдал в големи мъки и накрая умрял. За да си отмъсти, синът му Аш убил Галор и отвел в плен Гита и Зорница.

Милата и състрадателна Зорница се влюбила в Аш и му родила дъщеря. Тя била първата Бяла вещица.

Вечерница обикаляла от племе на племе. Тя също имала дъщеря, която станала първата Черна вещица.

— Вярваш ли в тази легенда? — питам Силия.

— Това е нашата история.

— Личи си, че е съчинена от Бели.

Днес Черните се присмиват на Белите, задето живеят сред Безцветните и се преструват, че са като тях. За Черните Белите са слабаци, тъй като използват огнестрелни оръжия, за да убиват, и телефони, за да поддържат връзка помежду си.

Белите пък мразят Черните заради безредието и честите им налудничави изблици. Черните се държат настрани от Безцветните, но и не живеят заедно със себеподобните си. Браковете им бързо се разпадат и често приключват със смърт. Обикновено живеят сами, мразят Безцветните и техните технологии. Дарбите им обаче са силни.

 

 

Силия отказва да говори за предците ми по женска линия, разкрива ми само мъжете. Списъкът е внушителен и в същото време доста потискащ. Предците ми до един са били могъщи Черни магьосници и нито един от тях не е умрял в леглото си на почтена възраст. Прадядо ми Масимо се е самоубил, така че може да се приеме, че не е бил убит от Белите, но той е единственото изключение.

— Аксел Едж (баща на Маркус) — умрял в подземието на Съвета при Възмездие;

— Масимо Едж (баща на Аксел) — самоубил се в килията си в подземието на Съвета;

— Максимилиан Едж (баща на Масимо) — умрял в подземието на Съвета при Възмездие;

— Кастор Едж (баща на Максимилиан) — умрял в подземието на Съвета при Възмездие;

— Лео Едж (баща на Кастор) — умрял в подземието на Съвета при Възмездие;

— Дарий Едж (баща на Лео) — умрял в подземието на Съвета при Възмездие.

Според Силия името на бащата на Дарий не е известно, тъй като той е живял по времето, когато се е изграждала организацията на Съвета на Белите, и тогава не е имало архиви. От семейните хроники обаче можело да се добавят още няколко поколения назад:

— Гонт Едж (баща на Дарий) — убит от Ловци в Уелс;

— Тайтъс Едж (баща на Гонт) — убит от Ловци в горите на Британия;

— Хароу Едж (баща на Тайтъс) — убит от Ловци някъде в Европа.

— Няма ли поне един от тях, който да е живял дълго и щастливо? — попитах Силия.

— Някои са доживели до петдесет. Не знам дали са били щастливи.

Така че няма нищо чудно, че баща ми е предпазлив. Като се замисля за моите предци — как са страдали и са се мъчили, не мога да разбера защо е било всичко това. Просто не го разбирам. Не искам да живея в клетка, не искам да умра в килия, не искам да ме подлагат на изтезания, не искам да убия баща си. Не го искам, но всичко се повтаря поколение след поколение.

Чудя се, ако някога имам син, какво ще стане с него. Може би ще направя като Маркус, ще го оставя някъде и ще се надявам да живее по-добре без мен. И въпреки това аз съм окован в клетка и знам, че няма надежда. Няма никаква надежда.

Мисля си обаче, че покрай жестокостта и страданията си моите предци са намирали щастие, макар и за кратко. Щом аз мога да съм щастлив, то навярно и те са можели. Поне така се надявам. Надявам се… Защото, ако ми е писано да умра в клетка, искам поне малко да се порадвам преди това. Представям си Аран, Аналис, как тичам в Уелс, мисля си как всеки дъх трябва да е ценен, да си струва, да е важен.

Мечти за баща ми

Заради режима не ми остава много свободно време и винаги съм уморен, но все пак понякога се случва, когато съм в клетката, да не съм в настроение за зяпане на облаци или за правене на лицеви опори и тогава давам воля на въображението си.

Все още си представям как на седемнайсетия ми рожден ден баща ми идва да ме спаси. Лежа окован в клетката, цари тишина и изведнъж в далечината се чува тътен, не е вятърът, нито гръмотевица, а гневът и яростта на Маркус. Той изниква над хълма от запад, целият облечен в черно, лети във въздуха, само че не на метла или на кон, а прав, все едно на сърф, макар че сърф не се вижда, може би е невидим. Тътенът се усилва, решетките на клетката се разхвърчават настрани, оковите падат. Татко прави кръгче над мен и плавно се спуска, аз скачам на невидимия сърф и отлитам с него. Прекрасно е да съм с баща ми, да летим заедно в небето, далеч от разпердушинената клетка.

Отиваме в дома му в планината, там е тучно и зелено, почти като в тропиците. Сядаме край едно бистро поточе сред вековните дървета и обраслите с мъх скали и татко ми дава трите дара — нож, пръстен и целувка, — отпивам от топлата му кръв от дланта му и той ми прошепва тайните слова. Никога повече не се разделяме, ловуваме дивеч и риба и живеем в гората.

В общи линии, това е най-голямата ми мечта и все към нея се връщам.

Мечтая си и за други неща. В повечето от фантазиите ми главна роля играе Аналис и в тях има много гола плът, пот, целувки и езици. Най-вече си представям как сме на скалата на Гърбавия хълм, Аналис е в униформата си от училище, Киаран така и не се появява, а аз я целувам и бавно, нежно свалям дрехите й, откопчавам блузата и полата й, покривам тялото й с целувки.

Другата ми фантазия е подобна: с Аналис отново сме на скалата, само че този път тя ме съблича, издърпва тениската през главата ми, разкопчава джинсите ми, целува ме по гърдите, по корема, по цялото тяло.

Понякога мястото се променя: Аналис ме съблича в подножието на хълм в Уелс, Аналис ме съблича на брега на морето, Аналис ме съблича посред бял ден, на светлината на луната, в дъжд, в кал насред локви.

В тези мечти по тялото ми няма никакви белези.

Последната ми фантазия е как просто издухвам клетката и изведнъж се появява Аналис, целуваме се и аз свалям дрехите й, после тя ме съблича, целува ме по гърдите, корема, гърба. Белезите си стоят, но не я отблъскват, любим се на кожите сред останките от съборената клетка.

Добре звучи, нали? Най-много ми харесва това, че Аналис не се плаши от белезите ми. Не смятам, че ще й допаднат, но поне се надявам да не я отвращават.

Имам и една мечта, за която рядко си позволявам да мисля, но понякога не мога да се сдържа и пак се връщам към нея. Представям си, че живея в къща в прекрасна долина край плитка, бързотечаща река, толкова чиста и бистра, че нощем искри. Хълмовете са обрасли с дървета и жужат от живот, гората е пълна с птици и зверове. Мама и татко са живи, това е техният дом и аз съм при тях. По-голямата част от времето прекарвам с баща ми, спим не в къщата, а в гората, ловуваме заедно. През деня сме с мама, тя гледа кокошки и има градина. Летата са горещи и слънчеви, зимите са студени и снежни, живеем заедно и никога не се разделяме. Мама и татко остаряват доволни и щастливи, аз съм с тях и всеки ден е прекрасен.

Мисли за мама

Когато се върнах след рождения ден на Мери, баба ми каза, че мама и Маркус са се обичали. Само че мама знаела, че не бива да обича Черен магьосник. И затова се чувствала виновна. Омъжила се за Дийн, родила му деца и се мъчела да бъде щастлива, но всъщност обичала Маркус още от мига, в който го била видяла.

Чудно ми е дали все още го е обичала, след като той е убил съпруга й, бащата на децата й.

Предполагам, че когато Дийн е хванал майка ми и Маркус, двамата са се сбили. Дарбата на Дийн е била да бълва пламъци като дракон и явно не му е помогнала кой знае колко, тъй като тя вече е в списъка на Маркус.

Кога ли са секнали пламъците? Със сетния му дъх?

А къде е била през това време мама? Там, при тях? Гледала е как баща ми изяжда туптящото сърце на съпруга й?

Сигурно й е било лесно да се самоубие, щом е обичала мъж, способен да направи такова нещо. Обичала е мъж, който с лека ръка убивал мъже, деца, жени, бил убил дори бащата на децата й. Обичала е мъж, който изяждал сърцата на враговете си. И когато ме е погледнала, мен, сина на Маркус, и е видяла, че приличам на него, сигурно се е запитала на какво ли ще съм способен и аз.

Оценяване

Сега ме оценяват всеки месец. Прави го Силия.

Първо ме претегля, измерва колко съм висок и ме снима. Не ми показва нито снимката, нито данните за теглото и ръста ми.

Следват измервания на физическото състояние: бягане, тренировки. Отбелязва си резултатите, но не ми ги показва.

След това ми дава разни тестове и задачи. Там нямам никакви проблеми. После идват четенето и писането. Силия твърди, че не може без тях, макар че и двамата знаем какви ще са резултатите.

Това е.

На следващия ден ме оставя окован в клетката. Тя заминава сутринта и се връща надвечер. Не знам дали се среща с някого, или изпраща резултатите по пощата. Понякога я питам, но тя се прави, че не ме е чула.

Другата новост, която току-що е била сведена на Силия, е, че няма да ходя в сградата на Съвета за годишната си оценка. За шестнайсетия ми рожден ден Съветът щял да дойде при мен. Трябва да се постарая да се представя добре.

Пънкар

— Какво искаш да покажеш?

— А?

— С това — Силия кимва едва-едва към главата ми.

Ухилвам се.

Веднъж в месеца тя ме пуска в банята в къщата да се изкъпя. Водата е топла, макар и кафеникава, има и сапун. Обръсвам косъмчетата над устните и по брадичката си. Самобръсначката е от еднократните и ножчето е толкова тъпо, че отдавна съм се отказал да го използвам като оръжие, по-голяма е вероятността да убия някого с молив, отколкото с него. Силия ме подстригва късо, но днес обръснах косата си отстрани, така че остана само един гребен да стърчи в средата.

— Ще трябва да обръснеш цялата си глава. И ще приличаш на монах.

— Чист, непорочен и отдаден на търсене на истината?

— По-скоро мекушав и слабохарактерен послушник.

— Което изобщо не отговаря на истината.

— По-добре не ги предизвиквай.

Силия иска да се представя добре. Вероятно това ще й вдигне акциите пред Съвета.

Сядам на масата.

— И какво сега?

— Сега ще се върнеш в банята да си обръснеш главата.

— Нямаш чувство за хумор.

— Изглеждаш адски смешно, не отричам, но е по-добре да го направиш доброволно.

Връщам се в банята. Отражението ми ме сепва за миг. Не е заради щръкналия пънкарски гребен, просто не мога да се позная. Не съм свикнал да се виждам в огледало. Сресвам косата си, мярвам белязаната си дясна ръка, лицето обаче не е моето. Знам, че съм аз, заради белега на дясната буза, който ми остана от Джесика, както и заради белега над ухото от Нийл, белее се на тъмния фон на косъмчетата. Но лицето ми не изглежда така, както си го представях. Като че ли е състарено. Много по-състарено. Очите ми са големи, черни и дори когато се усмихвам, в тях няма и помен от топлина. Изглеждат бездънни, черните триъгълници в тях се въртят бавно. Привеждам се към огледалото, опитвам се да зърна къде свършват зениците и започват ирисите, челото ми опира в стъклото. Отдръпвам се в другия край на банята, обръщам се и после се завъртам рязко, мъча се да хвана нещо в тях, поне някаква искрица. Не, няма.

— Какво се мотаеш? — обажда се Силия.

Вземам бръснача, после го оставям.

След минута излизам.

Тя се разсмива, после става сериозна.

— Е, това вече е прекалено. Махни ги!

Усмихвам се и вдигам пръсти към веждата. Там съм закачил три метални халки, една съм сложил на дясната ноздра, а друга, по-голяма, в левия ъгъл на долната устна.

— С тях съвсем приличам на пънкар, нали? И с това тук… — Прокарвам пръст по нашийника. — Ако бяха безопасни игли, щеше да е още по-добре.

— Откъде ги взе?

— От верижката на казанчето.

— Можеше да окачиш на врата си и самото казанче. Щом ще се правиш на луд…

— Просто си стара и не разбираш.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Какво искаш да покажеш? Какво целиш с това?

Поглеждам през прозореца към хълмовете и небето, бледите сиви облаци изсмукват цветовете.

— А?

— Свобода. Да не ме преследват повече — отговарям спокойно.

Мълчание.

— Мислиш ли, че някога ще го постигна?

Навън нищо не помръдва; вятърът не полюшва тревата, облаците не се движат.

 

 

Вечерта рисувам. Рисувам с молив, тъй като химикалките са свършили, а нямам и въглен. Но и моливът върши добра работа. Силия е отделила няколко от рисунките ми на животни и цветя, за да ги покаже на Съвета. Изкушавам се да я попитам: „И какво си мислиш, че ще постигнеш с това?“, но не го правя, тъй като знам, че няма да ми отговори.

Тази вечер рисувам Силия. Тя не обича да я рисувам, но именно затова е по-забавно. Не ми пука, че й лазя по нервите. И без това тя ще изгори листа после. Винаги хвърля портретите си в огъня. Не го приемам като обида, проблемът е в нея самата.

Понякога рисувам и дясната си ръка. Разядената кожа е като разтекла се гъста боя, която накрая се е събрала в кръгло, все още незасъхнало петно. Кожата между браздите е напукана и напластена като мазки на стара картина. Ръката ми е произведение на изкуството.

Преди няколко седмици нарисувах в ръката си дълъг тънък кинжал. Като го видя, Силия така се вцепени, че си помислих, че ще припадне. Смачках листа, измърморвайки, че рисунката не става, и го хвърлих в огъня, преди тя да успее да ме спре. Втори път не го направих, не беше забавно.

Пейзажите ми не струват. Не мога да ги докарам както трябва, а рисунките ми на къщата са отчайващо зле. Но пък успях да хвана клетката. Улових изсмуканата й чернота, усещането, че държи нещо в себе си. Познавам я прекрасно. Това е най-доброто ми произведение. Казах на Силия, че трябва да я запази за Съвета. Тя не отговори, но я прибра някъде. Сигурно я е изгорила.

— Ще пристигнат тук преди обяд — обажда се тя. — Преди това трябва да те претегля и снимам.

— Притесняваш ли се?

Силия не отговаря и аз се накланям леко на една страна, очаквайки плесник, но този път тя не реагира.

— Няма да те изложа, не се тревожи. Ще бъда послушен и ще отговарям мило на въпросите им. Няма да ги заплюя в лицето. Освен може би накрая.

Силия въздъхва.

Отново замълчаваме, аз се мъча да докарам косата й. Струва ми отъняла, може би от грижи.

— Ти ще присъстваш ли на срещата?

— Ти как мислиш?

— Едва ли… Не, със сигурност няма да те допуснат.

— Защо питаш тогава?

— Просто да върви разговорът.

— Постарай се повече.

Стигам до устата й. Тя е доста голяма и някак си смекчава грозотата на дебелите устни, придава им по-интересен вид. Обичам да рисувам Силия пред клетката с ключовете в ръка, понякога на лицето й се чете едва ли не жал. Може би заради това се е хванала с тази работа.

— Хайде, казвай — подхвърля тя.

— Какво?

— Виждам, че искаш да питаш нещо.

Откъде знае?

— Ами… Чудя се… Как си се навила да ми бъдеш надзирател?

— Учител и настойник.

— Едва ли е имало много кандидати.

Приключвам с устата й, извитите й надолу устни вече не са свити толкова строго. Обръща се към мен, разваля позирането.

— Предполагам, че първо за мен са се сетили.

— Едва ли е имало други.

Поглеждам я, но тя си мълчи.

— И животът ти е толкова пуст, че седенето на края на света като тъмничар на едно невинно дете ти се струва прекрасно занимание.

Тя се усмихва.

— Обзалагам се, че не ти плащат чак толкова много.

Кима леко.

— Държиш в клетка момче, което още няма шестнайсет, нанасяш неизличими белези върху тялото и психиката му, без то да е направило нищо лошо… това трябва да са допълнителни плюсове към работата.

— Да — отвръща Силия, — така е.

Усмивката е изчезнала, но вече не ме гледа тъй подигравателно. Застава както преди и без да ме поглежда, казва:

— Маркус уби сестра ми.

Сестра й е в списъка. Не знам фамилията на Силия. Питал съм я, но явно няма значение.

— Каква е била дарбата й?

— Приготвяне на отвари.

Кимам.

— Маркус може ли да прави като теб? Това с пищенето?

— Има ли го в списъка?

— На твое място бих внимавал. Вероятно ти е хвърлил око.

Отново замълчаваме.

Отдавна подозирам, че Силия ми има зъб, или по-точно ми има зъб, задето съм син на Маркус. Не е толкова трудно човек да се досети. Няма как да не е познавала или да не е била близка с някого от списъка.

— Аз не съм Маркус.

— Знам.

— Не аз съм убил сестра ти.

— Не е честно, нали? Надявах се, че има шанс, макар и малък, той да милее за теб и мисълта, че синът му е тук, да не му дава мира.

— А той знае ли, че съм тук?

— Не, нямам предвид конкретно това място. То е добре скрито дори и за неговите способности. — Тя разкършва рамене. — Но няма как да не знае, че си при нас. И не е трудно да предположи, че не се радваш на безметежен живот. Не бих искал да го разочаровам в това отношение.

— В такъв случай защо не ме държиш по цял ден в клетката? Едва ли смяташ, че наистина ще мога да го убия. Това обучение е пълна глупост.

Тя става и прави няколко крачки. Обикновено това е знак, че не желае да отговори.

— Вероятно си прав. Но пък да те държа цял ден в клетката, ще е жестоко.

Думите й ме смайват. Засмивам се невесело. После подхвърлям:

— Не мога да повярвам… Нося нашийник, който може да ме убие. Всяка вечер ме затваряш в клетката…

— Храня те добре. Позволявам ти да рисуваш.

— И смяташ, че е редно да ти благодаря за това?

— Не. Редно е да си с пълен стомах и да рисуваш.

— Готово.

Побутвам листа към нея. Тя го взема и го поглежда. След това го навива на руло и го хвърля в огъня.

Вземам молива и започвам нова рисунка. Този път рисувам себе си, лицето, което видях в огледалото, но още по-състарено. Вероятно точно така изглежда Маркус. Усещам как Силия ме наблюдава. Затаила е дъх. За първи път рисувам баща си. Правя очите наситено тъмни като моите. Катраненочерни.

Крайният резултат не ми допада особено. Изглежда твърде красив и мил.

— Изгори я. Не става.

Силия я взема, оглежда я по-дълго, отколкото оглеждаше своя портрет. След това я отнася в другата стая.

— Това не означава, че той изглежда точно така — подвиквам след нея.

Тя не отговаря.

Прибирам моливите, гумата и острилката. Щраквам капака на старата кутия. Готово. Силия се връща и сяда срещу мен.

— Някой бил ли е близо да го хване? — питам.

— Не се знае колко близо са били. Никой не е успявал. Той е много добър. И страшно предпазлив.

— Мислиш ли, че ще успеят да го заловят?

— Все някога ще допусне грешка. Една е достатъчна. Ще го сгащят и ще го убият.

— А мен ме използват за примамка, така ли?

— Логично звучи — отвръща тя доволно.

— Но ти не знаеш как? По какъв начин?

— Моята работа е да бъда твой настойник и учител. Нищо повече.

— Докога?

— Докато ме освободят.

— А какво ще стане с мен, ако го заловят?

Долната й устна увисва за миг. После бавно се прибира.

— Ще ме убият ли?

Устната отново увисва, но този път Силия се окопитва веднага и отвръща:

— Вероятно.

— Макар да не съм направил нищо лошо.

Тя вдига рамене.

— За всеки случай, така ли?

Не отговаря.

— И какво ще направиш, ако ти заповядат да ме убиеш? Ако ти кажат: „Пръсни му черепа!“.

Вдигам пръст, все едно натискам спусъка, и устните ми беззвучно правят „па!“.

Тя става, минава зад мен, забива пръст във врата ми и повтаря:

— Па!

 

 

Не успявам да заспя. Няма вятър, не полъхва дори. Облаците не помръдват. Не вали.

Притеснено ми е заради срещата със Съвета. Ръцете ми треперят. От нерви.

Усещам пръста на Силия на врата си. Знам, че могат да ме убият когато си поискат. Няма значение кой ще го направи и как, резултатът пак е същият. И все пак при мисълта, че може да е Силия, настръхвам. Знам, че ще се подчини. Иначе ще я убият нея.

Номерът е да се наслаждаваш. А как да се наслаждаваш на това?

Трябва да намериш начин.

Силия твърди, че Аналис е добре, както и Дебора, Аран и баба, но се подразбира, че това може да се промени за миг. Ако умра, нищо няма да ги заплашва.

Това е положителната страна.

Приятно ми е да си мисля, че те са живи, добре и в безопасност.

Аналис тича в гората, усмихва се, смее се, катери се по скалата. Искам да я видя и отново да я докосна, искам да целуне пръстите ми, лицето, цялото ми тяло. Но знам, че това никога няма да стане, че накрая тя ще отиде на скалата с някой Бял гадняр, който ще я опипва похотливо. Как да се наслаждавам на това?

Дебора ще се омъжи за симпатичен младеж, ще роди деца, ще е щастлива. Не ми е трудно да си го представя. Точно така ще стане. Ще има три-четири деца, ще е чудесна майка и всички ще са щастливи. Баба ще си живее спокойно у дома, ще пие чай и ще храни кокошките.

Това са добри, оптимистични мисли. После обаче си спомням как баба и Дебора плачеха в коридора. Но тогава сълзите им изсъхнаха и пак ще изсъхнат, може би дори вече са изсъхнали. Може би вече ме смятат за мъртъв.

Аран едва ли ще повярва, че съм мъртъв. Помня как ме галеше по главата и повтаряше: „Не мога да го понеса“. Как кракът му стърчи от леглото, пръстите ми целуват челото му, от очите ми капят сълзи…

Ловец

Днес навършвам шестнайсет. Силия ме измери и претегли. После обръсна главата ми.

Сега съм отново в клетката. Окован. Сигурно Силия смята, че така ще покаже, че си върши съвестно работата.

Приближава се джип. След цяла година тишина боботенето ми се струва ужасно силно. И продължава да се усилва. Накрая обаче секва и гостите излизат.

Председателката на Съвета не си е направила труда да дойде. Няма я и другата жена. Чичото на Аналис, Соул О’Браян, обаче е тук, придружават го още двама. Тъмнокос млад мъж с нови туристически обувки, джинси и необличано непромокаемо яке. Толкова е блед, че все едно е стоял с години затворен някъде. За разлика от него другият като че ли цял живот е бил навън. Русата му коса е прошарена със сиво. Висок, мускулест, черните му дрехи подсказват какъв е. Ловците лесно се разпознават. Гледат надменно всички, дори и членовете на Съвета.

Силия отива да ги посрещне. Чудя се дали ще козирува, или ще протегне ръка да се здрависат. Нито едното, нито другото.

Приближават се към мен. Аз съм в клетката. Ловецът е със светлосини очи, даже не са сини, а сребристи.

Поглеждат ме, после ми обръщат гръб и влизат вътре.

Следва обичайната процедура. Оставят ме да чакам.

Силия идва да ме вземе. Не казва нищо, отключва клетката и тръгва към къщата. Спира на прага. Минавам край нея, чудя се дали ще ми пожелае успех, но не е чак толкова напрегната.

Тримата посетители седят край масата. Аз съм прав, разбира се. През прозореца виждам Силия, крачи отвън.

Въпросите задава чичото на Аналис, от време на време си записва по нещо. Въпросите са същите, които ми задава Силия всеки месец. Той вдига вежди, когато се мъча да чета, но като цяло изражението му е отегчено. Бавен е, отнема ни доста време да минем всички тестове.

— Приключих с въпросите — заявява той.

Не говори на мен, а на Ловеца. Досега той не се е обаждал.

Ловецът става и се приближава, оглеждайки ме. По-висок е от мен, но не много, изглежда набит и здрав. Гръдният му кош е два пъти по-голям от моя, вратът му е дебел.

Застава зад мен и прошепва в ухото ми, така че усещам дъха му:

— Съблечи си ризата.

Подчинявам се, макар и бавно.

Третият, тъмнокосият, идва да погледне гърба ми. Хваща ме за мишницата и едва се сдържам да не се дръпна. Пръстите му са лепкави, меки. Обръща ръката ми и се вглежда в белезите по китката.

— Възстановяваш се изключително добре. Бързо ли става?

Не съм сигурен какво да му отговоря.

— Да излезем да видим — обажда се Ловецът. Отново усещам дъха му във врата си.

Ловецът прошепва няколко думи на Силия. Тя кимва и се отправя към поляната, на която тренираме.

— Покажи ми какво може — заповядва Ловецът.

Със Силия си разменяме удари.

Ловецът ни заповядва да спрем, вика Силия и й нарежда нещо.

Силия се връща, личи си, че е сериозна. Бием се. Тя ме побеждава, не успях да й се измъкна. Носът ми е разкървавен, едното око е подуто.

Викат ме. Тъмнокосият иска да види как се възстановявам. Правя го, старая се да е бавно.

Решавам, че това е всичко, но Ловецът пак си шепне със Силия и след това се обръща към мен:

— Голямата обиколка.

Тичам спокойно. Не виждам смисъл да се напрягам.

След като се връщам, Ловецът заповядва отново да се изправим на поляната. Този път обаче Силия е въоръжена с нож. Отново побеждава. Ранява ме по рамото. Тъмнокосият иска да види как се възстановявам.

— Още веднъж голямата обиколка — заповядва той.

Подчинявам се. Не си давам зор, сигурен съм, че след това Силия пак ще ме спука от бой.

Оказвам се прав. Силия побеждава отново. Явно са й наредили да не се сдържа. Промушва ме в бедрото. Дълбоко. Това вече ме вбесява. Възстановявам се и…

— Голямата обиколка.

Хуквам, не мисля за тичането, пред очите си виждам единствено тъмнокосия, който стои и ми се усмихва.

Този път заварвам и Ловеца да се усмихва.

Загризва ме лошо предчувствие.

Карат ме отново да се изправя срещу Силия. След три големи обиколки и три схватки с нея. Старая се да я държа на разстояние, успявам дори да я ритна веднъж, но Ловецът ме издебва в гръб и ме бута към нея. С това въпросът приключва. Озовавам се на земята. Ловецът пристъпва към мен и ме сритва яко в ребрата. Още веднъж. Ботушите му са като бетонни блокчета.

— Ставай! Голямата обиколка.

Усещам, че няколко ребра са счупени. Сигурно и той го знае.

Възстановявам се и бавно се надигам.

Той ме удря и отново се озовавам на земята. Рита ме. Счупва още няколко ребра. Оставам да лежа в калта.

— Ставай, казах! Голямата обиколка!

Опитвам се да се възстановя, но съм изчерпал силите си. Едва-едва се надигам. Затичвам се бавно.

Мъча се да се отпусна. Да забравя за тях. Все едно ги няма. Чак когато вече наближавам къщата, усещам, че ребрата ми са се възстановили напълно.

Тъмнокосият се приближава към мен и поглежда гърдите ми. Синините са изчезнали.

След него идва Ловецът. В ръката си държи палка. Обръщам се към Силия, тя обаче е забила поглед в земята.

След миг отново съм на земята. Побоят с палка е новост за мен. Май няма нищо счупено, но не мога да помръдна.

Тъмнокосият се надвесва над мен.

— Можеш ли да се възстановиш? Можеш ли да станеш?

Да, мога да стана. Заставам на колене, но изведнъж ми се завива свят и се пльосвам по лице.

Когато отварям очи, Силия е клекнала до мен.

— Заминаха ли си? — питам.

— Да.

— Ще си полежа тук още малко.

— Добре.

 

 

Късно следобед е, вече съм напълно възстановен. Силия ми отпуска допълнително манджа и хляб. Гледа ме как ям.

— Типични Бели — отбелязвам аз. — Мили, любезни, готови да помогнат.

Тя не отговаря.

— Не че имам нещо против тях, но дори не ги заплюх.

Силия продължава да мълчи, така че пробвам друга тактика.

— Явно не съм толкова важен, след като председателката на Съвета не си направи труда да дойде.

— Знаеш ли кой е русият?

Вдигам рамене.

— Соул О’Браян. Преди няколко месеца го направиха временно изпълняващ длъжността председател на Съвета.

Кимвам. Интересно, чичото на Аналис се е издигнал.

— А Ловецът кой е?

Силия се изсмива. Оставям лъжицата и я поглеждам.

— Мислех, че го познаваш. Това е Клей.

— О!

Предводителят на Ловците ми е дошъл на крака.

— А тъмнокосият?

— Някой си Уолънд. За пръв път го виждам.

Доизгребвам манджата и забърсвам чинията с последния залък. След това я отмествам настрани.

— Реших, че е по-добре да те оставя да ме победиш, за да не се изложиш пред тях.

— Много мило.

— Макар че едва ли съм ги впечатлил чак толкова. След като не мога да се справя с теб, нямам никакви шансове срещу Маркус.

— Вероятно.

— А и освен това дори не се опитах да ударя Клей.

— Мъдро решение.

И аз така смятам, но пък ако знаех кой е той…

— Какво? — пита Силия.

Не знам… Не знам какво мисля за Клей, затова казвам:

— Той е убил Саба, майката на Маркус, моята баба.

Тя кимва.

— Да, а Саба е убила майката на Клей.

Да, знам.

— А твоята майка… — Силия млъква нерешително. Не я поглеждам, за да не я сепна. — Майка ти е спасила живота на Клей. Бил ранен тежко от един Черен магьосник. Отровата разяждала рамото му и единствено майка ти можела да го излекува. Ако не била тя, Клей щял да умре.

Не я поглеждам. Няма какво да кажа.

— Майка ти имаше невероятна лечителска дарба. Наистина невероятна.

— И баба така казва.

Макар че баба не ми е разказвала тази история с Клей.

— Заинтригува ги способността ти да се възстановяваш.

Поглеждам я.

— И?

— Като те гледам, вече си достатъчно добре да измиеш чиниите.

Баба

След оценката месеците отминават бързо един след друг, режимът си остава същият. Идва есента, нощите са по-дълги и по-студени. После зимата. Вали сняг. Духа вятър. Но аз съм по-силен от всякога. Не обръщам внимание на дъжда. Мразът ми харесва. Нозете ми са закоравели като гьон.

Снегът се стопява, само тук-там по усойните места още се белеят преспи. Слънчевите лъчи носят топлинка, лежа и не мърдам, за да усетя как сгряват кожата ми.

До седемнайсетия ми рожден ден има вече не години, а само няколко месеца.

Силия не отваря дума за него. Често я разпитвам какво ще стане тогава, но тя не отговаря.

Един ден, докато меся хляб вътре, Силия пише нещо на масата. Пробвам се отново с познатия въпрос.

— Ще получа ли трите дара на рождения си ден?

Мълчание.

— Ако искате да убия Маркус, ще имам нужда от тях.

Тя продължава да пише.

— Баба ли ще ми даде трите дара?

Знам, че няма да ме пуснат при нея за нищо на света.

Силия вдига глава и отваря уста, но не казва нищо.

— Какво?

Тя оставя химикалката.

— Баба ти…

— Какво?

— Тя почина миналия месец.

Моля?! Миналия месец?

— И ти си забравила да ми кажеш, така ли?

Може и да лъже, няма как да знам кое е истина.

Хвърлям тестото на пода.

— И сега не биваше да ти казвам.

Силия се прави на добра душа. Но как да бъда сигурен, че не лъже? Баба обаче наистина е мъртва. Усещам го. Убили са я или са я накарали да се самоубие. Могат да убият всеки, когото си поискат.

— А Аран?

Поглежда ме безизразно.

Ритвам стола, грабвам го и го хвърлям с все сила.

Могат да правят каквото си поискат и да убият когото си поискат. Мразя ги, мразя ги, мразя ги! Отново мятам стола.

— Ако не престанеш, ще те затворя в клетката.

Бутам стола настрани и се хвърлям срещу Силия.

 

 

Свестявам се в клетката окован.

Посетители

Няколко седмици по-късно, докато събирам яйцата, се сещам за баба и нейните кокошки, които все се тикаха да влязат в кухнята, спомням си как с широкополата шапка с було отпред изваждаше питите от пчелния кошер…

Оставям кошницата с яйцата на земята и накланям леко глава.

Ослушвам се напрегнато.

Слабо, едва доловимо боботене долита от далечината.

В къщата нещо издрънчава.

Изтичвам до зида, от него се качвам на клетката и поглеждам на югозапад, откъдето в мечтите ми се появява Маркус.

Хълмовете стоят смълчани, не издават нищо. Обръщам се бавно, озъртам се и се ослушвам, затаил дъх.

Не, не е вятърът.

Бученето се усилва.

Силия наднича от прозореца на кухнята. Не чува шума, но явно се досеща защо съм се качил на клетката. Изчезва от прозореца и след миг се появява на прага. Сега вече шумът се чува ясно.

Не е баща ми. Приближава се бръмчене на мотор.

— Влизай вътре! — изкрещява Силия.

По пътя се задава лъскав черен джип.

— Слез от клетката!

Ако това са хора, истински хора — туристи, дошли на почивка, — може и да ми помогнат. Ще им кажа, че ме държат затворен в клетката. Може и да успеят да ми свалят нашийника. Или по-добре да изчакам да ги отпрати и тогава да я халосам с нещо…

И в този миг тя се променя. Тялото й се отпуска леко.

— Влизай в клетката, Натан.

Гласът й е спокоен. Явно посетителите са й познати.

Още няколко секунди се взирам в джипа, след това скачам долу и влизам в клетката.

— Щракни катинара.

Тя поема към къщата.

Дръпвам вратата силно, така че да издрънчи, но не слагам катинара. Клеквам в дъното и изваждам пирона от земята. Пъхам го в устата си, забивам го в бузата и бързо се възстановявам, така че плътта да го скрие.

Боботенето става още по-силно. Джипът спира от другата страна на къщата. Силия се приближава към него.

Говори с шофьора. Ръкомаха възбудено, струва ми се ядосана. Твърде необичайно за нея.

Не мога да видя кой е шофьорът.

Вратите на джипа се отварят. Силия разперва ръце, сякаш възнамерява да спре тези, които ще слязат. Те са едри почти колкото нея. Облечени са в черно, разбира се. Не мога да видя лицето на шофьора, докато Силия не се дръпне настрани, но се досещам кой е.

Дали не са дошли да ме убият? Може ли да има друга причина? Дали ще заповядат на Силия да го направи? Да щракна ли катинара? Като че ли вече няма смисъл.

Клей пристъпва към мен.

Силия върви след него, зад нея идват още две жени.

— Никой не ме е предупредил — мърмори Силия.

— Аз нали ти го казвам сега? Извади го от клетката.

Тя се поколебава за миг, после отваря вратата.

Сигурен съм, че са тук да ме убият. Ще ме изкарат на поляната и ще ме застрелят. Може дори да не си направят труда да се разходят дотам, а да го направят тук, край клетката. Ще ме заровят в картофите. Вероятно това означава, че са видели сметката на Маркус и вече нямат нужда от мен. Баща ми е мъртъв.

— Излез — заповядва спокойно Клей.

Отстъпвам и поклащам глава. Ще трябва да ме убият вътре. Наистина ли баща ми е мъртъв?

В главата ми отеква пищене. Не е пищенето на Силия, а като от телефон. Не идва от Ловджийките зад нея, по-близо е. Усещам как нещо ме сграбчва за дясната ръка и стиска китката ми. Още един Ловец се появява до мен. Все така грозен и едър е, както го помня. Киаран ми нахлузва белезници. Понечвам да го ударя с другата ръка, но той се хвърля на земята и ме повлича, една от жените се втурва в клетката и ме сграбчва. Успявам да я ритна, но в следващия миг се озовавам притиснат към решетката, ръцете ми са стегнати в белезници на гърба. За всеки случай ме удрят в решетките още два пъти.

— А си ми посегнал, а съм ти счупил ръчичките — изръмжава Киаран в ухото ми.

Хубавото на омразата е, че заличава всичко друго, нищо няма значение. Така че старият номер е лесен. Не ми пука, че ще ми счупи ръцете, не ми пука за болката, за нищо не ми пука. Отмятам глава назад и го удрям в лицето, уцелвам го точно в носа.

Той простенва, само че не ме пуска.

Ръцете ми са така стегнати, че не мога да мръдна, но пък не изскачат от раменните стави и за миг ми минава мисълта, че явно съм го халосал доста сериозно.

Той ме издърпва навън и ме хвърля на земята. Завъртам се и го ритвам в мутрата. След това се изтърколвам настрани и се изправям, но двете жени се нахвърлят върху мен и от удара в бъбреците едва не припадам.

Отпускам се на колене и забивам чело в земята.

— Това е недопустимо! — крещи Силия. — Аз съм неговият настойник!

— Заповядано ни е да го отведем — отвръща спокойно Клей.

На врата ми е стъпил някой и притиска главата ми към земята.

Силия продължава да мърмори и да спори, заявява, че и тя трябва да дойде, че каквото и да казват, щяла да ме придружи, само че Клей не отстъпва. Отхвърля възраженията й с едно категорично „Не!“.

В крайна сметка Силия заявява, че трябва да ми свали нашийника. Изчаква да й разрешат да се приближи и нежно го сваля от врата ми. После пак повтаря:

— Ще тръгна след вас.

— Няма да стане — отвръща Клей. — Ще вземем микробуса. Рисковано е да го вкараме в джипа.

— Тогава аз ще карам джипа.

— Не, Меган ще кара. Ако толкова държиш да дойдеш, може да пътуваш с нея.

Гласът му е заплашителен и Силия явно го усеща. Меган не може да се мери с нея, но пък ще се загуби, ще завие не където трябва, ще й свърши бензинът. Силия не може да рискува да си навлече гнева на Ловците и затова ще остане тук. Ще се подчини.

— А, трябваше да ти дам това.

Гласът на Клей отново е спокоен.

— Известие! Откога е?

Той не отговаря.

— Отпреди два дни? Защо не са ми го донесли? Аз отговарям за него.

Клей мълчи.

— Пише, че всички нечистокръвни трябва да бъдат обозначени. Какво означава това?

Досещам се, че Силия разиграва този театър заради мен.

— Аз отговарям единствено за транспортирането му, Силия.

— Ще дойда с…

Клей я прекъсва:

— Казах ти какво е положението, Силия. Отсега нататък той е наша отговорност.

— И кога ще го върнете?

— Нямам такива заповеди.

Обозначен

Лежа по корем на пода в микробуса на Силия. Минали са почти две години от предишното ми возене в него, но въпреки това ръждата и люспещата се боя ми се струват познати.

Киаран се мъчи да излекува счупения си нос, който е подут и разкървавен. Държи верига, вързана към белезниците и омотана около глезените ми, и от време на време, колкото да се намира на работа, я подръпва леко.

Клей е отпред, шофира Тамсин. Меган ни следва с джипа, а Силия сигурно още е в къщата.

Няма какво да правя, освен да си почивам, но задрема ли, Киаран дръпва веригата или ме удря с нея по гърба. Когато му омръзва, изревава напред:

— Хей, Тамсин, сетих се още един.

— Кажи — обажда се тя.

— Каква е разликата между мелеза и батута?

Тя не отговаря, но усещам тежък ритник в гърба и Киаран извиква:

— Преди да се качиш на батута, си събуваш обувките.

Следващия виц ми го прошепва само на мен.

— Каква е разликата между мелеза и главата лук?

Повдига ризата ми. Усещам пръстите му по белезите, белезите, които той ми остави.

— Когато кълцаш лук, плачеш.

 

 

След четири-пет часа микробусът спира. Долавям гласове, явно сме на бензиностанция. Пълнят резервоара, поръчват си сандвичи и напитки. От прекрасния аромат ми потичат слюнки, само че така ми се пикае, че не ми се мисли за храна и пиене.

Знам, че не си заслужава усилието, но въпреки това се пробвам:

— Трябва да отида до тоалетната.

Веригата изплющява по бедрата ми. Стискам зъби и издишам през носа.

Болката отминава и пак се обаждам:

— Трябва да отида до тоалетната!

Веригата отново издрънчава.

Микробусът потегля. Клей шепнешком нарежда нещо на Тамсин.

След двайсет минути спираме. Издърпват ме за краката навън, микробусът е набутан зад някакви храсти. Чуват се коли наблизо. Намерили са закътано местенце.

— Само да си мръднал и ще ти счупя врата — прошепва Киаран в ухото ми, пръскайки капчици слюнка.

Правя се, че не съм го чул.

Сваля белезниците от дясната ми ръка.

Пикая. Дълго и с наслада.

Нахлузват ми белезниците още преди да си вдигна ципа и ме набутват обратно в микробуса. Усмихвам се — не само заради облекчението, а и защото се сещам за Силия. Тя е по-корава от тези идиоти.

Пътуваме дълго. Киаран сигурно спи, тъй като не се занимава с мен. Пиронът все още е в бузата ми, само че с трима Ловци нямам никакви шансове за бягство.

 

 

Издърпват ме към вратата на микробуса, ръждивият под драска бузата ми.

— На колене!

Намираме се в двора на сградата на Съвета, същия двор, откъдето ме бяха отвели преди повече от година.

Стоварвам се на земята.

— На колене! — реве Киаран.

Клей го няма. Тамсин и Меган са край предната част на микробуса. Киаран стои до мен. Оглеждам го с присвити очи. Носът му е подут, едното му око е посинено.

— Много бавно се възстановяваш, Киаран.

Ботушът му се устремява към лицето ми, но аз се изтърколвам настрани и се изправям.

Тамсин се засмива.

— Бая бърз е, а, Киаран?

Той си придава незаинтересован вид.

— Вече е техен проблем.

Обръщам се и в този момент двама пазачи пристъпват към мен. Хващат ме под мишниците и ме повличат, без да кажат нито дума.

Влизаме в сградата през дървена врата и тръгваме по дълъг коридор, завиваме надясно, после наляво, минаваме покрай вътрешен двор, през още една врата и пак завиваме вляво. Стигаме до коридор, който ми е познат, и пазачите ме бутват да седна на пейка пред залата на Съвета.

Излекувам натъртванията и одраскванията си.

Всичко е както преди. Трябва да чакам, разбира се. Ръцете ми са хванати в белезници на гърба. Взирам се в коленете и в каменния под.

Минава доста време. Вратата в дъното на коридора се отваря, чуват се стъпки, не вдигам глава. Стъпките замират, някой се обажда:

— Върни се!

Поглеждам и смаян се надигам.

— Натан? — ахва Аналис.

Мъжът до нея сигурно е баща й, бута я обратно. Вратата се затваря.

Пазачът се изправя пред мен. Знам, че иска да ме накара да седна, и за миг се поколебавам дали да се подчиня, но накрая се отпускам на пейката и отново всичко е както преди.

Само дето Аналис беше тук. Видя ми се променена: пораснала, по-бледа, по-висока. Беше облечена с джинси, светлосиня блуза и кафяви обувки. Припомням си го: стъпките, „Върни се!“, погледите ни се срещат, очите й грейват радостно, произнася нежно и неуверено името ми „Натан?“, сякаш не е сигурна, че съм аз, сякаш не може да повярва, а след това баща й я избутва навън, тя се съпротивлява, той я държи и закрива, Аналис надниква над рамото му, погледите ни се срещат отново, вратата се затваря. Вратата заглушава шума оттатък, не се чуват нито гласове, нито стъпки.

Разигравам го безспир наум. Да, истина е. Наистина се случи.

 

 

Свалят ми белезниците, за да ме претеглят и измерят. След това ме снимат. Процедурата не се е променила, само че рожденият ми ден е далече и не съм сигурен дали това е редовна оценка, или не. Питам мъжа с лекарска престилка, но пазачът, който ни гледа отстрани, ми заповядва да млъкна и мъжът не ми отговаря. След това пазачът ми слага отново белезниците и се връщаме в коридора да чакаме.

Най-накрая ме вкарват в залата. Този път начело на масата седи Соул О’Браян. Това не ме изненадва. Вдясно от него е жената, а вляво — господин Уолънд. Добре поне, че Клей го няма.

Започват с познатите въпроси. Отминавам ги с мълчание. Както винаги, Соул изглежда отегчен, обаче аз съм сигурен, че се преструва. Всичко в него е преструвка. Повтаря всеки въпрос два пъти, не коментира мълчанието ми. Не след дълго се отказва, като че ли изобщо не му пука. Соул прошепва нещо на жената, после и на господин Уолънд. След това се обръща към мен.

— Натан…

Натан! За първи път ме нарича по име.

— Остават по-малко от три месеца до седемнайсетия ти рожден ден. Най-важния ден в живота ти. — Поглежда ноктите си, после отново вдига глава. — И не по-малко важен за мен. Надявам се, че ще мога да ти дам трите дара…

— Какво?!

— Да, вероятно за теб е изненада, но аз го обмислям от години и смятам… смятам, че ще е интересно… преживяване. Преди да го сторя обаче, трябва да съм сигурен, че наистина си на наша страна. Аз решавам как ще бъдеш обозначен, Натан, и вярвам, че за теб е по-добре да бъдеш обозначен като Бял.

И аз го исках, смятах, че това е разковничето, но вече съм сигурен, че не е така.

— Натан, ти си наполовина Бял по рождение. Майка ти е от силно и уважавано Бяло семейство. Ние уважаваме потеклото й. Сред предците й има Ловци, дори твоята заварена сестра сега е Ловджийка. От страна на майка ти произхождаш от почтен и достоен род. А в теб има много от майка ти, Натан. Умението ти да се възстановяваш бързо е доказателство за това.

Не съм много сигурен дали не ме баламосва, предполагам, че и баща ми може бързо да се възстановява.

— Знаеш ли каква е разликата между Белите и Черните, Натан?

Не отговарям. Очаквам да чуя обичайните глупости за добрите срещу лошите.

— Интересен въпрос, нали? Често съм размишлявал върху него. — Соул О’Браян поглежда ноктите си, после вдига глава. — Белите използват дарбите си да правят добро. И точно по този начин можеш да ни покажеш, че си Бял, Натан. Използвай своята дарба за добро. Работи със Съвета, с Ловците, с Белите по целия свят. Помогни ни и… — обляга се в креслото — животът ти ще е много по-лесен. — Очите му заблестяват в сребристо. — И доста по-дълъг.

— Държите ме в клетка вече почти две години. Пребивате ме, измъчвате ме, не ме пускате да се прибера при близките си, които са Бели. Кое от това е „добро“?

— Нас ни интересува добруването на Белите. Ако бъдеш обозначен като Бял…

— Какво? Ще ми дадете меко легло? Стига да убия баща си, разбира се.

— На всички ни се налага да правим компромиси, Натан.

— Няма да убия баща си.

Той отново свежда очи към ноктите си.

— Е, щях да се разочаровам, ако се беше съгласил веднага, Натан. Следя те с интерес от първата ни среща и си признавам, че рядко си ме разочаровал.

Изругавам.

— И в известен смисъл се радвам, че не ме разочарова и сега. Но по един или по друг начин ще направиш това, което искаме от теб. Господин Уолънд ще се погрижи да ни се подчиняваш.

Не успявам да отговоря, тъй като Соул кима на пазачите и те ме хващат под мишниците.

Измъкват ме от залата и поемаме по коридора, опитвам се да запомня в каква посока вървим, кога завиваме наляво и надясно, край какви пейки, врати и прозорци минаваме, но в един момент загубвам нишката, а и вече сме в част от сградата, където коридорите не са толкова прави и се стесняват дотолкова, че единият пазач се принуждава да върви пред мен, а другият — зад гърба ми. Спускаме се по каменни стъпала. Студено е. Вляво от нас се простира редица от метални врати.

Пазачът отпред спира пред третата врата, която е боядисана в синьо, тук-там боята се е олющила и отдолу се вижда сивата основа. Никой не би изпитал надежда при вида на такава врата. Пазачът отваря и другият зад мен ме бута вътре.

Озовавам се в тъмна килия, светлината идва само от коридора. В нея няма нищо, освен една верига, закрепена за стената. Пазачът я захваща за глезена ми. След това излиза, затваря, заключва и пуска резето.

Непрогледен мрак.

Все още съм с белезници. Пристъпвам предпазливо напред, изучавам грапавите каменни стени с пръстите на краката, с тялото, с бузата си. На три крачки вляво стигам до ъгъла, след още две крачки веригата ме спира. Вдясно е същото. Заради късата верига не мога да се доближа до вратата.

Подът е студен и твърд, но сух. Сядам и се облягам на стената. Четири каменни зида, една врата, къса верига и аз.

Не след дълго обаче се появяват страхът и замайването.

Пълнолунието все още е далече, тъй че не е чак толкова зле. Но пък отдавна не съм бил вътре нощем. Разтърсвам крака. После започвам да се треса с цялото си тяло. Това ми помага да преодолея паниката, но замайването остава. Извъртам се на една страна, продължавайки да се треса, и пропълзявам в ъгъла. Ту треперя, ту застивам като труп.

Мъча се да повърна, излиза само стомашен сок и слюнка. Не съм хапвал нищо от закуска, само че стомахът ми се бунтува. Няма какво да изхвърли навън и въпреки това продължава да ми се повдига.

След това започват шумовете. В ушите ми отекват съскане и думкане. Не съм сигурен дали са истински, или си ги въобразявам. Съскането е ужасно, при всяко думкане подскачам. Опитвам се да схвана ритъма, логиката им, да се подготвя за следващия оглушителен трясък, но не успявам. Единственото спасение е да закрещя. Така поне заглушавам съскането и думкането, само че не мога да крещя цяла нощ. Пак повръщам, лежа в ъгъла, брътвя нечленоразделно, треса се, от време на време крещя…

 

 

Зазоряване. В килията е все така тъмно, но замайването и шумовете изчезват.

Никой не идва.

Трябва да измисля план, само че нямам сили.

Все още няма никой.

Мъча се да поспя. В устата си усещам отвратителен вкус. Дали ще ми донесат вода и храна? Или ще ме забравят и ще ме оставят да умра от глад и жажда?

 

 

Не са ме забравили. Донесли са вода, но пък са забравили, че трябва и да ям. Забравили са и името ми явно.

Аз също не го помня.

— За пореден път настоявам да ми кажеш името си.

Младата вещица вече не добавя „ако обичаш“.

Придържам се към обичайния си план, а той е да мълча. Не е кой знае какво, само ще ги подразни и едва ли ще ги спре, но поне е някакъв план.

Оглеждам я нагло: внимателно сресана кестенява коса, малки бледосини очи, изящен грим, гладко нанесен слой фон дьо тен и добре изрисувани с розово червило устни. Слабичкото й тяло е облечено с бежов костюм, панталони, сако, черни обувки. Изглежда отпочинала и сякаш специално се е издокарала, преди да дойде тук. Дори си е сложила парфюм, ухае на цветя.

Колкото повече я зяпам, толкова повече ме дразнят външният й вид, красотата и животинската й глупава жестокост. Облечена е като за делова среща, а мен ме държат окован в килия.

В главата ми изниква нов план. Отпускам се на една страна, привеждам се леко към нея и казвам:

— Името ми е Иван. Иван Шуков.

Тя примигва объркано. Сигурно се чуди дали това не е някаква обида.

— Стига! Ти си Натан Бърн. Син на Кора Бърн и Маркус Едж.

Облягам се, старая се да говоря спокойно.

— Не, аз съм Иван. Сигурно се бъркате с човека в съседната килия.

— В съседната килия няма никой.

— Избягал ли е?

Розовите й устни се разтягат в усмивка, стреми се да покаже, че има чувство за хумор.

— Просто искаме да сме сигурни, че си даваш сметка какво се случва.

— Разбира се, че си давам сметка какво се случва. — Това изобщо не прозвучава нехайно, затова смекчавам тона. — Съветът на Белите ме прие царски. Осигурява ми най-хубавата храна, най-мекото легло и — привеждам се отново към нея — ми изпраща най-очарователната и сладкоуханна Бяла вещица.

Пазачът ме дръпва за ръката.

— Името ми е Иван Шуков и съм наясно какво се случва. А вие?

— Не си Иван. Ти си Натан Бърн и си тук, за да бъдеш обозначен.

— Какво означава това?

Очите й са студени, с бледосини искрици, като айсберги в бледосин океан.

— Не ми звучи добре — отбелязвам. — Чак ми става жал за този Натан.

— Ти си Натан.

— Какво означава „да бъдеш обозначен“? Кажете ми, че да мога да обясня на Натан, ако го видя.

— Обозначението е нещо като съвършената татуировка.

— Трудно ми е да си представя, че за вас би могло да има съвършена татуировка.

Тя се усмихва.

— Тази е. Господин Уолънд вложи много усилия, за да разработи технологията.

— И какво изобразява тази татуировка?

— Твоето обозначение, разбира се.

Привеждам се към нея и пазачът ме сграбчва за ръцете.

— Говорите за жигосване, така ли?

Тя отваря розовите си устенца и аз плюя в тях. Храчката попада точно в целта.

Бялата изпищява и вдига ръка да се обърше. Пазачът ме дърпа назад.

Жената отстъпва две крачки, гримът й се размазва при бърсането с кърпичката. Придържайки я към устата си, тя казва:

— Ти си Натан Бърн. Майка ти е Бяла, а баща ти е Черен. Ти си нечистокръвен и следва да бъдеш обозначен като такъв.

Този път храчката ми уцелва подгъва на полата. Тя се олюлява, все едно съм я ударил. Пазачът продължава да ме държи за ръцете.

— Отведете го в стая 2С.

Пазачите ме издърпват в тесния коридор, вървят странишком и ме влачат след себе си, а аз се мъча да вклиня крака в стената, за да ги забавя. Стигаме до зелена метална врата, на която пише 2С. Тя се отваря и аз застивам.

Вътре има нещо като операционна маса с множество черни каиши. Отново започвам да се съпротивлявам и да крещя. Пазачите ме удрят силно по главата и припадам.

 

 

Свестявам се. Не мога да си поема дъх. В устата ми има нещо. Не мога да го изплюя. Усещам вкус на гума и метал.

Жената стои до мен и ме гледа. Усмихва се.

— А, най-сетне се събуди.

Опитвам се да се размърдам, гърча се и скимтя, после обаче си давам сметка как изглеждам отстрани и спирам. Стените са боядисани в бяло, таванът е гол, само с една крушка и с камера в ъгъла. Не виждам нищо друго от стая 2С, тъй като съм завързан по гръб на масата. Белезниците ми са свалени, но китките ми са захванати здраво с ремъци, върховете на пръстите ми напипват тънък дюшек под чаршафа. Главата ми също е привързана с каиш през челото. Усещам каиши и върху гърдите, мишниците, бедрата и глезените си.

Мъча се да прогоня мисълта за Възмездие. Целият настръхвам, като си спомня праха, с който Киаран посипа раните на гърба ми. Но устата ми е запушена. Дали обозначаването всъщност не е друго название на Възмездието?

Вратата издрънчава, после се отваря, нещо метално скърца по пода. Грейва силна светлина, изпод затворените си клепачи долавям ярък отблясък. Дрънчене на малки метални предмети.

— Натан, погледни ме.

Гласът на господин Уолънд. Очите му са тъмносини с бели искрици. Облечен е с лекарска престилка.

— Тук си, за да бъдеш обозначен. Аз ще извърша операцията. Предполагам, че не ти е много удобно, но не бива да мърдаш. Опитай се да се отпуснеш.

Отново започвам да се гърча.

— Това е нещо като татуировка, само че става много по-лесно и по-бързо. Първо ще направим тази на пръста ти. За да видиш какво е. Левак си, нали?

Няма как да разбере нищо от моето скимтене.

Нахлузва метален пръстен на кутрето на дясната ми ръка и го затяга.

— Така… Няма нищо страшно. Отпусни се. Ей сега ще…

В костта ми се забива игла, изкрещявам.

Иглата изчезва.

Той отпуска пръстена и го изважда.

— Следващата.

Крещя, ругая, мъча се да мърдам, но халката се затяга и иглата отново ме пробожда.

След това се изтегля. Подгизнал съм от пот.

Господин Уолънд пристяга последната фаланга. Иглата ме пробожда точно над нокътя.

Захапвам нещото в устата си, по бузите ми се стичат сълзи.

Той изважда иглата.

Сърцето ми тупти бясно.

Не, това не е татуировка.

Господин Уолънд сваля халката и оглежда пръста. Жената наднича над рамото му.

— Прекрасно, прекрасно. Почти няма оток. Тялото ти е невероятно, Натан. Невероятно…

Той заобикаля масата и посяга към лявата ми ръка.

— Тази ще е по-голяма. Може да усетиш болка.

Усещам студен метал да се допира към кокалчето на средния пръст. Взирам се в господин Уолънд и ругая.

Той не ми обръща внимание и се захваща с процедурата, виждам само темето му. Тъмнокестенява, леко чуплива коса.

— Отпусни се.

Да, колко му е да се отпусна, докато нещо чегърта по костта на дланта ми.

Косата на господин Уолънд застива. Аз също.

Чегъртането престава, чувствам се замаян, повдига ми се.

Той вдига глава.

— Не е толкова зле, нали? Запомни, че няма как да ги премахнеш. Никога. Вече са вътре в теб. Дори и да изрежеш кожата, те пак ще се появят. Така че няма смисъл да се опитваш.

Поглежда отново дланта ми я погалва с пръст. Усещам я разранена и подпухнала.

— Изглежда много добре. Наистина.

Отива към краката ми.

— А сега на глезена. Отпусни се. Само няколко секунди още.

Мъча се да отдръпна крака си, но той не помръдва. Струва ми се, че чегъртането по костта продължава доста дълго, иглата прониква чак до мозъка в кухината вътре. Устата ми е запушена, не бива да повръщам.

— Върху големите кости става по-бавно — заявява господин Уолънд. — Остана последната.

Премества машината от другата страна на масата, скрива се от погледа ми, после се появява отдясно.

Насочва иглата към врата ми.

О, не! Не!

— Недей да шаваш. — Привежда се, лицето му е почти до моето. — Тук сигурно ще боли повече…

 

 

Лежа на тънък дюшек, свит на кълбо. Дясната ми ръка е захваната с белезници към леглото. Местата, където ми татуираха обозначенията, са безчувствени. Пръстите и дланта ми са отекли. Глезенът също. Шията ми е не просто подута, но и усещам вкус на метал в устата си.

Все още не съм отворил очи. Свестил съм се неотдавна. Не знам кога точно.

Искам да се върна в клетката си.

Пред очите ми изниква господин Уолънд и ми се усмихва. Премигвам и се оглеждам.

Тази килия е друга. Малко прилича на болнична стая. На тавана има лампа, от която се излъчва слаба бяла светлина. В отсрещния ъгъл е монтирана камера. В стаята няма нищо друго, освен леглото.

Вдигам ръка да погледна.

½ Ч

Татуирано с черно. Същото и на глезена.

Толкоз за обозначаването ми като Бял. За тях винаги ще съм наполовина Черен.

Възстановявам ръката и пръста. Отокът спада. Възстановявам и глезена и шията. Постепенно металният вкус в устата ми изчезва, усещам познатото жужене в главата си. Свивам се и поглеждам татуировките на кутрето. Три черни малки надписа ½ Ч.

 

 

Трябва да измисля план.

 

 

Лампата свети, за да могат да ме наблюдават. Не поглеждам към камерата.

Пиронът все още е в устата ми. Прехапвам бузата, за да го освободя, и с езика го избутвам напред, вземам го с лявата ръка, като се преструвам, че бърша устни. Не е трудно да отключа белезниците, въпреки че трябва да го направя скришом. Оставям ги на ръката.

И сега да вляза в роля…

Започвам да треперя, мятам се, хъхря, все едно се задушавам, вдигам ръце към гърлото си. След няма и двайсет секунди резето на вратата се вдига. Изтърколвам се на земята и застивам, дясната ми ръка все още е с белезниците, все едно съм прикован към леглото. Очите ми са отворени, но лакътят ми ги скрива.

Към мен се втурват краката на господин Уолънд, престилката му се развява, явно наистина е разтревожен. Черните обувки на пазача остават на прага.

Господин Уолънд се навежда над мен и аз го дръпвам рязко, халосвам го в мутрата, скачам и го сритвам яко в топките.

Пазачът вече е до мен и ме хваща за ръката. Забивам крак в коляното му. Чува се хрущене и той пада, сумтейки, само че ръцете му са дълги и не мога да избягам от тях. Извъртам се настрани и го сритвам отново в коляното. Пазачът обаче не ме пуска, с другата си ръка замахва и ме удря в ухото. Плъзвам се настрани и го сритвам в лицето. Пръстите му се разтварят леко, след още един ритник успявам да се освободя. Той лежи неподвижно. Господин Уолънд също.

Ставам и изскачам навън, затварям вратата и пускам резето.

Облягам се на вратата, не мога да повярвам колко лесно мина. Ухото ми тупти в ритъм със сърцето. Възстановявам се.

Ако някой ни е следил с камерата, всеки момент ще бъде тук.

Тръгвам наляво, минавам покрай стая 2С, завивам надясно и поемам нагоре по каменните стъпала. После наляво по коридора, откъдето минахме на идване. Все още няма никой. Внимателно отварям вратата в дъното и надниквам. Друг коридор, който ми се струва познат, но пък те всички са еднакви. Хуквам по него, стигам до вътрешния двор, помня го със сигурност, само че не мога да се ориентирам накъде да продължа.

Въпреки това не спирам. Завивам наляво, после пак. Вратата в дъното се отваря и аз свървам вдясно по друг коридор и на пръсти прелитам до края му. Вратата там е заключена. Разнасят се стъпки.

Резето заяжда, едва-едва се движи. По-бързо, по-бързо!

Стъпките приближават.

Промушвам се през вратата и я затварям безшумно.

Иде ми да се разсмея, чак такъв късмет не съм очаквал, но затаявам дъх и се притискам към вратата. В двора съм, същия двор, в който ме докара микробусът. Него обаче го няма. Няма никакви коли. Зидът е висок, отгоре е обточена бодлива тел. Няколко метра по-нататък има метална порта за коли, а до нея малка дървена врата. Сигурно е заключена и най-вероятно се отваря със заклинание, но може пък заклинанието да е само за влизащите, а не за излизащите…

Прокрадвам се покрай зида към вратата. Тя е затворена с две резета, едно горе и едно долу. Вдигам ги.

Цялата тази работа върви твърде лесно.

Страх ме е да погледна — ами ако отпред стои пазач?

Отварям вратата бавно, безшумно.

Няма никой.

Треперя. Пристъпвам навън и тихо затварям вратата.

Намирам се на тясна павирана уличка. Отгоре се вижда небето — сиво и мрачно, стъмва се.

По широкия булевард, към който води уличката, минава мъж. Най-обикновен мъж, говори по телефона си, върви и гледа напред. Профучава кола, след нея — автобус.

Коленете ми се подкосяват. Не знам какво да правя.