Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (14)

14.

— Защо отвлякохте Пеги? — настоя Рафи. — Тя едва ли е била част от плановете ви.

— Не, просто се оказа там. Какво да се прави, лош късмет! Можеше дори да загине — отвърна Рафик Алхазред. — А какво знаете вие за моите планове?

— Знаем, че сте терорист. Какво повече ни трябва? — сви рамене Холидей.

— Повечето терористи са откачалки, които страдат от една или друга мания — отвърна Алхазред. — Нерядко лудостта им е свързана с размера на половите им органи. Съблечете чисто гол някой терорист и почти сигурно ще откриете, че има малък пенис. Всеки студент по психология ще ви каже това. Хитлер, Сталин, Бин Ладен… Защо мислите, че Бин Ладен срути Световния търговски център, този фалически символ на Америка? Защото имаше проблеми с миниатюрния си кренвирш. Дори Джордж Буш изпитваше определени комплекси спрямо баща си.

— Джордж Буш не беше терорист. Джордж Буш беше президент на Съединените щати.

— Патриотизмът ви е похвален, подполковник, но Буш-младши тероризираше собствения си народ, като използваше за целта Министерството на вътрешната сигурност по същия начин, по който Хитлер е използвал Гестапо. Фюрерът си имаше Химлер, а Буш-младши имаше Дик Чейни.

— Не смятате ли, че разсъждавате прекалено опростено? — попита Холидей. Само това му липсваше: да се впусне във философски дебат за тероризма, докато седи в палатка от камилска кожа насред пустинята Сахара. Ама че лудост!

— Можем да водим този спор цяла вечност — каза Рафи. — Но той няма нищо общо с Пеги.

— Госпожица Блексток ни осведоми надълго и нашироко за връзката си с вас. Много трогателно, много романтично. Съжалявам, че съм ви обезпокоил незаслужено.

— Какво сте направили с нея? — попита Холидей.

— Тя е в безопасност… поне за момента — отвърна Алхазред. — За разлика от нейните спътници, които до един се срещнаха със своя създател.

— Убили сте свещеници? — учуди се Холидей.

— Беше самозащита — каза Алхазред. — Освен това, ако те са свещеници, аз съм подполковник като вас.

— Кои бяха те?

— Брат Шарл-Етиен Брасьор, ръководителят на експедицията, беше дългогодишен служител на Ла Сапиниер, френското поделение на тайните служби на Ватикана. Той беше единственият истински археолог в групата. Дори госпожица Блексток заподозря нещо нередно. В цялата тази тъй наречена експедиция нямаше нито един студент или аспирант.

— В такъв случай кои са били те и какво са правели в компанията на Брасьор? — попита Рафи.

— Наемници, които се криеха зад маската на вярващи, досущ като членовете на Пропаганда Дуе или Опус Деи^[1]. Всички имаха военна кариера зад гърба си.

— Как разбрахте? — поинтересува се Холидей.

— Първо, бяха въоръжени — обясни Алхазред. — Когато установихме контакт с тях, те започнаха да стрелят по нас с автоматично оръжие, включително с автомати „Берета“, модел AR-70, който е на въоръжение в италианската армия. Убиха трима от хората ми, преди да успеем да отвърнем на огъня им. — Той замълча. — Подобно поведение едва ли може да бъде наречено богоугодно и подобаващо на свещеници, нали? — Измъкна омачкан пакет „Марлборо“ от задния си джоб, извади цигара и я запали с клечка кибрит. Издуха дима към покрива на палатката и продължи: — Впоследствие установихме, че всички са минали или през Département protection sécurité, паравоенно формирование към крайнодесния френски Национален фронт, или през италианското подразделение RRAO, или Regimento Ricognizione e Acquisizione, по-известно като 185-а въздушнодесантна бригада. С други думи, все командоси.

— Искате да кажете, че мисията им е била от военен характер? — попита Холидей.

— Промъкваха се като крадци, подполковник. Дойдоха за Желанието на сърцето и златото, което очакваха да намерят в него. Гробницата на Имхотеп беше просто параван за тяхната експедиция.

— Ами теорията на Брасьор?

— Лъжа и измама. Брасьор беше специалист по средновековна история. Интересуваше се най-вече от участието на тамплиерите в обсадите на Дамиета, а що се отнася до теорията за Имхотеп, тя е творение на Centro d’informazione pro Deo, уж информационната агенция на Ватикана, но всъщност разузнавателна служба на Светия престол. Брасьор е открил дневниците от войната на някой си отец Андрю Феликс Морион, един от хората, взели участие в транспортирането на златото на Рауф през 1944 г.

— Изглежда знаете доста за Католическата църква? — отбеляза Рафи.

— Защо не? — отвърна Алхазред. — Все пак съм израснал в нейното лоно.

— Не сте ли мюсюлманин? — попита изненадан израелският археолог.

— Досега не бях чувал за католически тероризъм — каза Холидей.

— Терористът си е терорист, независимо от етикета. Роден съм в Бейрут, Ливан. Баща ми беше ливанец, а майка ми френскоговореща канадка от ливански произход. И двамата бяха лекари. Работеха в палестинския бежански лагер „Набатие“, когато израелските бомби го сринаха със земята през юли 1974 г. — Алхазред погледна към Рафи, който седеше в другия край на палатката, и добави: — Вашите сънародници, доктор Вануну. Те убиха родителите ми без никаква причина. По това време бях едва на две години. Не помня родителите си. От тях ми останаха само няколко снимки и историите, които вуйчо ми е разказвал. Родителите ми ми бяха отнети по същия начин, по който Валтер Рауф е отнемал злато от евреите, за да го натовари на онзи самолет, по същия начин, по който експедицията на Брасьор щеше да се опита да го открадне. Както вече казах, терористът си е терорист, независимо от етикета. Аз не съм терорист, господа. Аз съм човек, който търси отмъщение.

— И действията ви не са продиктувани от политически мотиви? — полюбопитства Холидей.

— Интересувам се от политиката на кражбата, от начините, които някои хора използват, за да си присвоят собствеността на други хора. Земите на моите приятели туарегите са били откраднати за нуждите на някакви смахнати мегапроекти, културната им история също е била открадната. Знаете ли, че либийските археолози никога не са извършвали разкопки в Герма? Френски, американски, британски — да. На практика всички колониални сили са проучвали тези места. Но либийците? Не, никога.

Алхазред допуши цигарата си, сетне се обърна и излезе от палатката за миг, стъпка фаса в пясъка и се върна вътре.

— Затова заедно с моите приятели от Братството решихме, ако не друго, то поне да изкараме малко пари. Така започна всичко. Работих като копач на археологическите разкопки в Зинчекра, крадях дребни артефакти, които продавах на контрабандистите. Така се запознах с почитаемия господин Тайдимън. И той живееше далеч от родината си като мен. И той имаше канадска кръв като мен. Може да се каже дори, че сме нещо като кръвни братя. Установихме множество контакти с контрабандистите в Кайро, Александрия, Триполи, Тобрук, Тунис, Марсилия… на много места.

— Валадор и неговото корабче. Онзи влекач в Александрия — каза Холидей.

— Точно така, „Хамсин“. — Красивият ливанец се усмихна. — Тогава открих гробницата и всичко се промени.

— Имхотеп? — попита Рафи.

— Самият той — отвърна Алхазред. — Търсех къде да скрия артефактите, които бях откраднал от мястото на разкопките, и попаднах на нея. Разкопките в Зинчекра заемат огромна площ. Освен руините на древния град и на крепостта на гарамантите, тук има и стотици гробници, останали от първите обитатели на оазиса. Не би трябвало да съм изненадан, че гробниците приличат на миниатюрни стъпаловидни пирамиди като онази в Сакара, издигната от Имхотеп за фараона Джосер през 2600 г. пр.н.е. Сега вече е ясно откъде е дошла идеята за нейната форма; Имхотеп просто е увеличил мащаба.

— Бил е погребан в някоя от тях? — попита Рафи.

— По-скоро скрит. Мисля, че това е по-подходящото определение. Като в онази история от „Откраднатото писмо“ на Едгар Алън По. Най-точният израз е „скрит пред погледа на всички“ — каза Алхазред. — В повечето гробници тук хората са били погребвани прави. Очаквах да открия същото погребение и в тази, на която попаднах. Вместо това обаче намерих шахта и тунел, които водеха към подземна камера.

— Същинската гробница — предположи Холидей.

— Да — отвърна Алхазред. — Запечатана с картуша на Имхотеп, отбелязан така ясно върху гипса, както в деня, в който мазилката е била още влажна.

— Какво видяхте, когато я отворихте? — попита Рафи с облещени от изненада очи. Алхазред описваше най-съкровената мечта на всеки археолог, най-голямото желание и на самия Вануну.

— Удивителни неща — отвърна замислено Алхазред, явно потънал в спомените си. — Не беше царска гробница, разбира се, не беше пищна като тази на Тутанкамон. Беше гробницата на мислител, архитект, инженер, изобретател, лекар, математик. Открих архитектурни макети, глинени и восъчни таблички, стенописи, миниатюрни статуетки, много бижута… Все автентични артефакти от периода на Третата династия. Неща, които струват милиони.

— Защо не дадохте публичност на своето откритие? Щяхте да си спечелите завидна репутация — попита Рафи.

— Знаете ли кой е открил гробницата на Тутанкамон? — отговори на въпроса му с въпрос Алхазред.

— Хауърд Картър — не закъсня с отговора си Рафи.

— Не — поправи го Алхазред. — Бил е Ахмед Раис, бригадирът на копачите, неграмотен египтянин. Картър можеше да копае до края на дните си и пак да не я открие.

— Искате да кажете, че никой не би признал заслугите ви за направеното откритие? — попита Холидей.

— Не биха ги признали за нищо на света. Защитих докторат в Американския университет в Бейрут. Ръководителят на разкопките в Герма беше преподавател в Оксфорд. Имате ли представа за особеностите на академичната политика в областта на археологията, подполковник Холидей?

— Никаква — призна той.

— Аз имам — обади се Рафи.

— Какъв шанс имам да признаят заслугите ми за подобна сензационна находка?

— Никакъв — съгласи се Рафи с въздишка.

— Именно — кимна Алхазред и запали нова цигара. — Затова запазих откритието си в тайна.

— Но вие и вашите приятели сте започнали да продавате нелегално артефактите от гробницата — каза Холидей.

Рафи потръпна, тъй като си представи какви вреди нанася на историческата наука подобно иманярство, как подобен ненаучен подход разрушава историческите пластове. Филми като „Сахара“ по романа на Клайв Къслър, поредицата за „Мумията“ и — най-зловредният от всички — „Лара Крофт“, възхваляваха най-лошия възможен вид археология. Индиана Джоунс поне не го бе правил за пари.

— Точно това направих и така забогатяхме. Двамата с Емил имам предвид. После Емил се натъкна на Желанието на сърцето, докато пренасяше товар артефакти от гробницата до Сива. Мигом разбрахме, че сме загазили.

— Не бих използвал този израз по адрес на откритие на стойност един милиард долара — отвърна Рафи.

— Наистина ли? — изсмя се подигравателно Алхазред. — Един милиард долара, които не са твои, в страна, управлявана от неуравновесен диктатор, по-луд и от Саддам Хюсеин? Бях загазил, много загазил. Веднага щом се захванахме да продаваме златото, кюлче по кюлче, разбира се, хората в другия край на контрабандната верига започнаха да задават въпроси. А те бяха лоши хора, много лоши хора. Затова измислихме Братството на Изида и издигнахме политически каузи. Сдобихме се с нови приятели и нови убежища в контролираните от революционери райони на Нигер и Чад. Моите туареги останаха очаровани. Обявяването им за братство им напомни славното минало като воини на техния народ, издигна реномето им сред останалите племена. Разбира се, имаме и проблеми. Крием се тук, далеч от цивилизацията, но прекалено много хора научиха за златото. Рано или късно това ще ни създаде проблеми. Опитвам се да ги изпреваря.

— Как разбрахте, че идваме да спасим Пеги? — попита Рафи.

— Тя сама ми каза, че ще дойдете — обясни Алхазред. — Вярваше, че ще пристигнете и двамата. Реших, че е блъф, но когато във водите на Абукир изплува тялото на Фусани, разбрах, че наистина ще дойдете. — Ливанецът се усмихна. — Предполагам, че никой от вас не е бил бойскаут. Възлите ви не са достатъчно стегнати.

— Фусани? — намръщи се Рафи.

— Механикът от „Хамсин“? — предположи Холидей.

— Същият — потвърди Алхазред.

— И тогава двамата с Тайдимън решихте да ни подмамите в капана — каза Холидей.

Алхазред отново кимна.

— Да. Беше логично, че след като нямате необходимите документи, за да влезете легално в страната през Солум, ще се опитате да влезете нелегално през Сива. След това беше лесно.

— Интригуваща история — отбеляза Холидей. — Но тя не ни приближава до намирането на Пеги.

— Ще ви приближи, макар и не веднага.

— Не веднага? — попита Холидей.

— Как можем да сме сигурни, че е жива? — попита дръзко Рафи.

— Не можете — отговори му Алхазред. — Но ви уверявам, че е жива.

— Какво искате от нас? — попита Холидей.

— Нуждая се от мнението ви по определени въпроси — обясни Алхазред. — От вашата гледна точка на опитен офицер, подполковник Холидей, и от вашата на археолог, доктор Вануну. Направете ми тази услуга утре и с радост ще ви кажа къде да откриете Пеги. — Алхазред кимна рязко и продължи: — Утре вечер ще отидем до гробницата. Така възможността някой да ни забележи ще бъде минимална. А дотогава сте свободни да се поразходите из лагера. Опитате ли да избягате обаче, госпожица Блексток ще бъде убита в рамките на един час. Ясен ли съм?

— Да — отвърна Холидей.

Рафи не пророни нито дума.

— Добре — каза Алхазред. Завъртя се на пети, отметна покривалото и излезе от палатката.

— Интересно — каза Холидей, облегна се на възглавниците и впери замислен поглед във входа на палатката.

— Каква част от това според теб е истина? — попита Рафи.

— Всичко. Или нищо. Кой знае? — сви рамене Холидей. — Зная само, че този тип говори прекалено много и в него има нещо зловещо. Нещо не е наред.

— Пеги дали е жива? — попита Рафи с разтреперан глас.

— Ако не е, гарантирам ти, че този саид Алхазред ще умре — даде мрачен обет Холидей.