Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (10)

10.

— И защо смятате, че си търсим гид, господин Тайдимън?

— Много просто — отвърна с усмивка мъжът. — Пристигнахте в Сива със стара уазка, модел, който руснаците наричат Козлик, или Козле. Това означава, че сте я купили, защото никой не дава под наем такива коли. А след като сте купили Козле, най-вероятно възнамерявате да отидете на място, което се намира доста встрани от обичайните маршрути за сафари. Освен това очевидно сте изкарали доста години в армията, имате войнишка походка, войнишка прическа… Предполагам, че сте най-малко майор, а може би дори полковник.

Тайдимън разтърси буйната си коса, сетне продължи:

— Само опитен офицер с боен опит от Афганистан би могъл да знае, че макар и втора ръка, УАЗ-469, произведен в Уляновския автомобилен завод, е далеч по-подходящ автомобил за пустинята, отколкото който и да било ленд роувър или ленд крузър. Което означава, че възнамерявате да отидете на място, където не би трябвало да ходите — заключи Тайдимън и се облегна на стола си. — Прав ли съм… полковник?

Холидей не отговори на въпроса му.

— А вие какъв опит притежавате, господин Тайдимън?

— Същият като вас, предполагам — отвърна мъжът. — С тази разлика, че съм служил предимно на африканска земя: Конго, особено провинция Катанга, Биафра, Ангола, Сиера Леоне, Екваториална Гвинея… и други места.

— Наемник?

— Войник на съдбата.

— Този израз е мачистко бръщолевене, предназначено за глупаци, които обикалят с пушки в кабините на своите пикапи. Нагледал съм се на достатъчно малоумници, които се провалят още по време на началното обучение за морски пехотинци. Абсолютни смотаняци.

Тайдимън сви рамене и се усмихна, демонстрирайки белите си като перли зъби.

— Както кажете, доктор Холидей.

— Знаете името ми.

— Стар приятел съм на служителя на рецепцията.

— В Сива ли живеете?

— Лятото прекарвам тук, а зимата на места с по-студен климат.

— Необичаен избор — каза Рафи.

— Едно от предимствата да разполагаш с няколко паспорта — отвърна Тайдимън. — И един от недостатъците. Канадското ми гражданство ми осигурява безплатна медицинска помощ, но се налага да прекарвам там поне няколко месеца в годината. Същото се отнася и за безплатните стоматологични услуги, които получавам в Англия. А египетското ми гражданство ми позволява да си изкарвам прехраната.

— Хубава схема — засмя се Холидей. Започваше да харесва този приказлив и обигран мъж, противно на онова, което му подсказваха инстинктът и логиката. Непознатият се оказа очарователен, макар и по свой собствен сардоничен начин. И очевидно беше доста интелигентен. — Как я реализирахте?

— Аз съм идеалният емигрант или по-точно експатриат — отвърна Тайдимън. — Където и да отида, не съм си у дома. Баща ми беше англичанин, а майка ми египтянка. Роден съм в Кайро малко след края на Втората световна война, но израснах в Канада, където получих гражданство. За разлика от хиперпатриотите в Щатите канадците са доста толерантни към хората с няколко паспорта. Докато американците се хвалят със своя „топилен“ или „плавилен котел“, както го наричат, канадците предпочитат пъстрата мозайка. Всичко зависи от гледната точка — усмихна се Тайдимън. — И макар пропагандата да твърди тъкмо обратното, канадското здравеопазване е просто отлично.

— И как си изкарвате прехраната? — попита Рафи.

Тайдимън се усмихна отново, разкривайки белите си зъби.

— Хората идват при мен, споделят най-съкровените си тайни и аз им помагам да сбъднат мечтите си, да постигнат онова, което сърцата им желаят.

— Много поетично — отбеляза Холидей. — Но и малко загадъчно.

— А какво беше казал Уинстън Чърчил за загадките? — попита Тайдимън широко усмихнат, с весели пламъчета в очите.

— Това е цитат от една негова реч, излъчена по радиото през 1939 г. — отвърна Холидей. — Когато говори за Русия, Чърчил казва: „Тя е загадка, обвита в мистерия, вътре в енигма“. С други думи, доста е сложна.

— Историк — отбеляза Тайдимън. — Интересно.

— Мислех, че Джим Кери казва нещо подобно в ролята на Гатанката в „Батман завинаги“ — обади се усмихнат на свой ред Рафи.

Тайдимън се засмя.

— А, да, господин Кери, още един канадец, който живее в чужбина. Можете да се обзаложите, че той също ползва услугите на канадското здравеопазване.

— Какви цели преследвате, господин Тайдимън? — попита Холидей.

— Какви цели преследвам? Да речем, че животът ми — както би казал Чърчил — е доста сложен.

— И какво общо има това с нас?

— Предполагам, че дълбоко в сърцата си вие също криете… сложни желания.

— Кое ви навежда на тази мисъл?

— Хайде, докторе, стига сме го усуквали. И двамата сме прекалено предпазливи, опипваме почвата, както се казва, но не бихме го правили, ако бяхте някой невинен турист, нали? — Мъжът посочи оберкелнера с пръст и добави. — В такъв случай щяхте да повикате Омар и да го помолите да ви отърве от присъствието ми.

— Предполагам, че сте сключили някакво споразумение и с него — отвърна Холидей.

— Знаете ли какво означава думата бакшиш? — попита Тайдимън с двайсет и четири каратова усмивка.

— Бакшиш? Мисля, че е нещо като подкуп — каза Рафи.

— Именно — отвърна Тайдимън. — Така се прави бизнес в моята страна.

— И коя е вашата страна? — попита Холидей.

— Touché, доктор Холидей — призна поражението си мъжът с посребрените коси. — Сякаш отново се дуелираме.

— Защо не сложим край на това дебнене и не хванем бика за рогата, господин Тайдимън. В момента стоите между мен, моята чаша кафе и нещо, наречено Ом Али, което според сервитьора се отличава с неповторим вкус.

— Това е египетският вариант на датски щрудел с череши, с тази разлика, че е много по-добър.

— Какво искате? — настоя Холидей.

Сервитьорът се появи край масата им и се засуети, призован от някакъв невидим знак, даден му от Тайдимън. Поданикът на три държави му каза нещо на скорострелен арабски, вероятно си поръча Ом Али и кафе. Сервитьорът кимна и се отдалечи.

— Искам следното, доктор Холидей — заговори тихо Тайдимън и се приведе над масата. — Вие сте познавач на историята и определено не сте обикновен турист, който гледа всичко това с ококорени от смайване очи. Смятам, че не сте и от онези маниаци, които си въобразяват, че изгубената армия на Камбиз II наистина е съществувала, че войниците в нея са носели брони, обсипани с диаманти, и прочее небивалици.

— Прав сте и по двата пункта — отвърна Холидей.

— В такъв случай отговорът е само един. Вие и вашият приятел тук имате някаква мисия. Като добавим и Козлето, автомобил, пригоден за работа в пустините — горещи и студени, стигаме до един-единствен извод. Поради неизвестни за мен причини възнамерявате да прекосите границата с Либия по възможно най-дискретен начин, като за целта се нуждаете от водач. — Тайдимън се облегна на стола и погали брадата си, без да откъсва поглед от Холидей.

— И какво, ако предположението ви е вярно? — попита Холидей. — Какво следва? Ами ако сте полицай и всичко това е инсценировка?

— Това би било склоняване към престъпление.

— Намираме се в Египет — възрази Холидей. — Можем да се окажем в някой кошмарен затвор в Кайро и да останем там десет години, преди делото изобщо да стигне до съда.

— Да, това е Египет и можете да изгниете в затвора за притежанието на това нещо — отвърна Тайдимън, след което бръкна небрежно в джоба си и извади нещо оттам. Беше малкият автоматичен пистолет, който Холидей бе взел от корабчето в пристанището на Абукир.

— Как, по дяволите, се сдобихте с това? — възкликна Рафи с облещени от почуда очи.

Тайдимън прибра пистолета обратно в джоба си.

— Прерових багажа в стаята ви, докато вие двамата вечеряхте — усмихна се широко той. — Както вие искате да се уверите, че не съм ченге, така и аз исках да се уверя, че вие не сте ченгета — каза той и замълча за миг. — Какво се опитвам да кажа? Ами че не ви издадох. Повярвайте ми, бих могъл да извлека определена полза от това да предам на полицията турист с пистолет. — Тайдимън сви рамене. — Сигурен съм обаче, че мога да сключа по-добра сделка с вас, отколкото с местните метачи на магарешки фъшкии.

Пристигна десертът. Оказа се наистина превъзходен — сладък пудинг със сметана и много орехи и череши. Храниха се в тишина в продължение на няколко минути. Накрая Холидей остави вилицата си. Погледна спътника си и улови погледа на младия археолог. Рафи повдигна изразително едната си вежда, сетне сви рамене. Холидей се обърна отново към Емил Абдул Тайдимън.

— Добре — каза най-сетне той. — Да поговорим.

В крайна сметка не казаха на Тайдимън нищо за златото или за участието на Ватикана и Содалитиум Пианум, тайните служби на Светия престол, като предпочетоха да запазят тази информация за себе си поне за момента. Освен това Холидей не бе сигурен каква част от истината бе достигнала до Ватикана и дали Ла Сапиниер, френското поделение на църковното разузнаване, не бе решило да действа на своя глава. Не спомена и за срещата с наемния убиец в „Уест Пойнт“, нито за разбулването на тайната на тамплиерите, последвало намирането на меча, принадлежал някога на чичото на Холидей.

— Не съм сигурен, че можем да му се доверим — отбеляза Рафи по-късно, когато двамата се върнаха в своето бунгало.

— Аз също — отвърна Холидей. На раздяла във фоайето на хотела Тайдимън му бе върнал дискретно оръжието, в чийто пълнител сега той редеше десет патрона с меден връх. — Но това не означава, че не можем да го използваме. Не съм толкова луд да си въобразявам, че можем да се оправим сами в Либия. Той е прав. Нуждаем се от водач.

— Не мисля, че Тайдимън се интересува от нещо друго освен от самия себе си. Англичаните наричат хора като него „хазартен тип“. Забърка ли се в неприятности или открие ли начин да изкара малко пари, мигом ще ни предаде на властите.

— Възможно е — съгласи се Холидей, — но ако изкарва някакви пари в Сива, то е посредством контрабанда. Вероятно прекарва хора и наркотици, а може би и оръжия. Ако наистина е хазартният тип, за когото го смяташ, би направил всичко възможно, за да запази непокътнати контрабандните си канали. — Холидей поклати глава. — Не мисля, че трябва да се тревожим в това отношение.

— Надявам се да си прав — отвърна Рафи. — Няма да помогнем на Пеги, ако се озовем в някой от онези затвори в Кайро, за които спомена.