Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (19)

19.

Не се наложи да крадат кола. Вместо това купиха джип, стар „Остин Чамп“ от Втората световна, изоставен през 1943 г. и използван в птицефермата на някой си Махмуд. Размениха автомобила и двайсет литра бензин за петдесет долара и ключовете от самолета, който бяха оставили на старото летище. Махмуд добави към сделката и току-що заклано, оскубано и опечено пиле, малко кускус и няколко кани силно черно кафе.

Срещу още няколко долара им позволи да си изберат от оскъдния му гардероб дрехи в западен стил. Така Холидей и Рафи се оказаха пременени в износени ризи без яка и широки, торбести панталони, ушити сякаш за не само много нисък, но и страшно дебел човек. Потеглиха по обед, след като направиха кратка, но за сметка на това потискаща апетита обиколка из птицефермата на Махмуд и получиха указания накъде да карат.

Преходът със стария джип им отне по-малко от два часа, но Холидей беше сигурен, че вонята на пилешки изпражнения ще го преследва до края на живота му.

Краткото описание на Келибия, направено от Тайдимън, се оказа съвсем точно. Голямата крепост, датираща още от римски времена, доминираше над прашните варосани къщи в подножието на високия стръмен хълм. Тя бе единственото по-любопитно нещо в Келибия, като изключим отвратителната миризма на бира, която мигом поде борба за доминация над обонянието им срещу вонята на пилешки изпражнения.

По-голямата част от градчето като че ли се бе разраснала около кръстовището, където се пресичаха двете основни пътни артерии, в резултат на което бе преляла в хаотичен лабиринт от тесни улички, плъзнали като вирус от хоросан и вар, лишени от какъвто и да било план или посока. Истинският център на града, като се изключи безспорната доминация на пустата крепост, бяха пристанището и флотилията от риболовни траулери и фелуки. Според Тайдимън Келибия не попадала сред грижливо поддържаните туристически зони, затова не бивало да се учудват нито на боклука по улиците, нито на мръсните води в пристанището. Корабчетата и лодките от всички размери и видове, изпитващи остра нужда от боядисване, бяха хвърлили котва по такъв хаотичен начин, че никаква логика или ред не бе в състояние да го обясни.

Откриха най-сетне канцеларията на имиграционната служба и пристанищната администрация в една малка сграда, разположена в непосредствена близост до огромния открит рибен пазар вдясно от кея. Въпросната канцелария представляваше тясно помещение с един шкаф, едно бюро, един стол, мръсен прозорец и купчини вестници, наредени върху стари зелени кантонерки. Вътре миришеше на застоял тютюнев дим и развалена храна.

Името на началника на пристанището беше Хабиб Мукаден, нисък, дундест мъж, който носеше панталоните си вдигнати почти до брадичката и имаше великолепни сребристосиви коси, увенчани с яркозелен фес. Сипаничавото му лице бе покрито с едва набола, остра като шкурка сивкава брада. Пушеше цигари „Марс“, които вадеше една след друга от яркочервен пакет и пъхаше точно в средата на месестите си влажни устни. Говореше съвсем приличен английски.

— Сещам се за този кораб, да — заяви той и кимна, когато Тайдимън го попита за „Хамсин“.

Холидей не можеше да повярва предвид бъркотията, която цареше и пристанището, където по-голямата част от корабите и лодките дори нямаха имена.

— И защо си спомняте? — попита той.

— Не смятате ли, че началникът на едно пристанище трябва да познава всички кораби и лодки, малки и големи, които хвърлят котва тук всеки ден и всяка нощ? — попита Мукаден и присви очи. — Зелената фелука на Хосни Табет, спасителната лодка на Акими с жълтата ивица и петното от ръжда на бакборда, траулерът за лов на сардини на Фати Бенсилман, върху чиято кърма са изписани мъдри слова от Свещения коран, Зубир бен Юнес и неговата лодка, която мирише толкова противно? Познавам всяка лодка и всеки моряк. Те са мои деца, ефенди, мои приятели, мои… домашни любимци.

— Но защо си спомняте точно този кораб? — настоя Холидей.

— Той пристига тук веднъж месечно или там някъде. Остава около седмица, сетне вдига котва и отплава. Капитанът прекарва времето си в пиене на кафе и игра на шах в кафенето на хълма. Отсяда в хотел „Мануния“, където сестра ми работи като готвачка, затова зная тези подробности. Този път остана по-дълго от седмица, защото един от двигателите му бе повреден, а и той бе изгубил дългогодишния си механик. Очакваше доставка на резервни части, но те така и не дойдоха, затова капитанът вдигна котва тази сутрин и отплава макар и с един двигател и без механик. Потегли рано-рано и според мен много бързаше.

— Заминал е тази сутрин? — попита Рафи.

— Точно това казах, ефенди. Тази сутрин, по изгрев-слънце. Отплава дори преди рибарите.

— И в каква посока? — попита Тайдимън.

— Не ми е казвал — сви рамене Мукаден. Хвана колана на панталоните си и ги вдигна високо над големия бирен корем. — Очаквам скоро да стигне родното си пристанище.

— Което е? — попита Тайдимън.

— Калви, Корсика — отговори Мукаден.

— С каква скорост може да се движи само с един двигател? — попита Холидей.

— Пет, най-много шест възела — отвърна началникът на пристанището.

— Това означава, че можем да го настигнем — каза Рафи.

— И защо ви трябва да го гоните? — попита озадачен Мукаден. Дори очите му се бяха ококорили от изненада. — Това е пиратство.

— У него има нещо, което ни принадлежи — обясни Холидей. — Искаме да си го върнем.

— В такъв случай той е крадец — заключи дълбокомислено Мукаден.

— Точно така — потвърди Тайдимън. Рафи се канеше да добави нещо, но Тайдимън го погледна и той замълча.

— Крадец — повтори началникът на пристанището.

— Точно така — потвърди отново Тайдимън.

— Който трябва да бъде предаден в ръцете на закона — продължи Мукаден.

— Именно — съгласи се Тайдимън.

— А за да сторите това, се нуждаете от кораб — каза Мукаден.

— Така си е — отвърна Тайдимън.

— Бърз кораб — заключи началникът на пристанището.

— Да — потвърди Холидей, който виждаше накъде върви разговорът. — Много бърз кораб.

— Сещам се за такъв кораб — каза Мукаден.

— Надявах се да се сетите — усмихна се Тайдимън.

— Такъв кораб притежава братовчед ми Мустафа. Той го използва за… за да пренася стоки от едно място на друго.

— Аха! — кимна Тайдимън.

— Но може да ви струва малко скъпо — предупреди ги тунизиецът. — Моят братовчед е много привързан към своя кораб.

— Приемате ли кредитни карти? — попита Холидей.

— Разбира се — кимна щастливо Мукаден и вдигна панталоните си за пореден път. — И „Виза“, и „Американ Експрес“. — Усмихна се още по-широко и се пресегна към старомодния телефон с шайба върху потъналото си в безпорядък бюро. — Мога да му се обадя, нали?

— Непременно му се обадете — отвърна Холидей.

Оказа се, че Мустафа живее на няколко километра по̀ на север по крайбрежието, в селце, наречено Хамам Лексен. Корабът се оказа мореплавателна версия на стария остин, който бяха купили от птицефермата. Ставаше въпрос за двайсет и един метров Motoscafo Armato Silurante, или просто MAS, италиански аналог на британските торпедни катери и немските кораби, клас Е.

Катерът беше хвърлил котва край каменния вълнолом на Хамам Лексен. Поклащаше се лениво върху вълните като окалян и проскубан стар котарак, който се припича на слънцето. Палубата му бе осеяна с рибарски мрежи и сандъци, а тесничкият афтърдек бе зает от двеста и петдесет литрови варели, привързани с въжета. Именно те му позволяваха да прави по-големи преходи. Дори сега корпусът му бе боядисан с онези старомодни камуфлажни ивици, които италианците, а и не само те, бяха използвали по време на Втората световна война. Боята бе подновявана, но все пак бе избеляла от солта и времето. Стар котарак, но все пак котарак. Издължената линия на корпуса загатваше за максималната скорост, която бе в състояние да развие, и за скритата под палубата мощ.

Катерът бил изоставен през 1943 г., когато германците и италианците се изтеглили от Тунис, и бащата на Мустафа успял да го открадне под носа на британците и американците. За целта го скрил в крайбрежна пещера, след което го използвал за контрабанда на какво ли не — от зехтин до картечници — от Тунис до Марсилия. По всичко изглеждаше, че Мустафа е наследил занаята на баща си.

Самият Мустафа се оказа пълна противоположност на братовчед си Мукаден: висок, слаб и напълно плешив. Според него седемдесет и пет годишният катер бил в отлична форма и можел да развие удивителните трийсет и пет възела. По негова преценка „Хамсин“ имал преднина от по-малко от шейсет морски мили, което означавало, че неговият „Призрак“ е в състояние да го настигне за около два часа.

Тунизиецът с радост добави и един руски гранатомет. Срещу допълнително заплащане, разбира се. След като братовчед му Мукаден, началникът на пристанището, бе дал благословията си относно преследването и вземането на абордаж на „Хамсин“, Мустафа не изпитваше никакви угризения в това отношение.

Той предложи да изчакат вечерта, преди да потеглят към целта си. Според него използваните от тунизийската флота крайбрежни патрулни катери „Кироги“, произведени в Южна Корея, бяха базирани предимно в столицата, а екипажите им не обичаха да патрулират в мрака и се прибираха по залез-слънце. И което бе дори още по-важно, уменията си да преследва и атакува чужди кораби Мустафа бе усвоил и усъвършенствал именно нощем. След бурно обсъждане Холидей и Тайдимън надделяха над възраженията на Рафи и решиха, че е най-добре да следват съветите на Мустафа.

Когато над западния хоризонт се скри и последният слънчев лъч, Мустафа запали мощните стари двигатели „Изота Фраскини“, поддържани с любов първо от баща му, а сетне от самия него. Морето бе спокойно, гладко като огледало и вечерният бриз тъкмо започваше да навява приятна прохлада, когато светлините на крайбрежните къщи и вили се скриха в далечината. Тайдимън стоеше в миниатюрната рубка редом с Мустафа, а Холидей и Рафи слязоха в просторната каюткомпания, разположена под палубата.

Мустафа увеличи скоростта и двигателите под краката им забоботиха шумно. Малки вълни се разбиваха ритмично в корпуса на „Призрак“. Целият съд завибрира в резултат на ускорението, а носът се повдигна леко. Пет минути по-късно „Призрак“ пореше вълните със скорост от над шейсет километра в час.

— Сигурен ли си, че можем да му имаме доверие? — попита Рафи, след като се настаниха в каюткомпанията.

— На Тайдимън, на Мустафа или на братовчед му в пристанището? — попита Холидей и сви рамене. — Кой знае? Онзи шишко Мукаден вече може да говори по радиостанцията с „Хамсин“ и да ги предупреждава, че сме по петите им. От друга страна обаче, нямаме избор. Това е единствената ни улика, единственият начин да стигнем до Пеги.

— Мустафа и дебелият му роднина ни помагат заради парите, това е ясно. За Тайдимън обаче не съм сигурен.

— Алхазред е убил жена му. Това е достатъчно, за да му се доверим. Отмъщението е най-добрият мотив.

— Ами ако Пеги не е на „Хамсин“? — попита Рафи. — Какво ще правим?

— Тогава ще му мислим — отвърна Холидей.

Продължиха да плават през нощта; морето се бе превърнало във водна пустош, досущ като пясъчната пустиня, която бяха прекосили предната нощ. Холидей се качи на палубата веднъж или два пъти, за да огледа морето и звездното небе, но по-голямата част от времето си прекара в дрямка на една тясна триъгълна койка, разположена на самия нос и използвана някога от десетчленния екипаж на италианския торпеден катер. Минаваше два през нощта, когато Тайдимън слезе долу и го събуди.

— Нещо не е наред — каза направо египтянинът. — Смятаме, че сме засекли „Хамсин“ на радара, но той не помръдва.

— Да не би и другият двигател да се е повредил? — отвърна Холидей, прозя се и последва Тайдимън.

Влязоха в малката рубка в предната част на катера. Зад щурвала стоеше Мустафа. Рафи вече беше там и се взираше в екрана на модерния радар, монтиран върху командното табло. Ако съдеше по звука, издаван от двигателите, и поведението на катера във водата, Холидей можеше да заключи, че „Призрак“ значително е намалил скоростта си. И той впери поглед в радара. В горния десен ъгъл на екрана проблясваше малка ярка точица. Собственият им маркер бе далеч по-ярък, разположен по диагонал спрямо този на „Хамсин“. Холидей наблюдаваше как разстоянието между двете точки намалява непрекъснато, но горната оставаше все така неподвижна.

— Какво е разстоянието? — попита той.

Мустафа се надвеси над щурвала и натисна някакво копче върху радара. Изображението сякаш подскочи, сетне се върна в предишния си режим.

— Около миля — отвърна той. — Не, по-малко. Хиляда метра.

— Сигурен ли си, че е „Хамсин“? — продължи Холидей. — Да не би да е скала или нещо друго?

— Не е скала. Кораб е — отвърна Мустафа и впери поглед в мрака, като продължаваше да насочва по вълните стария торпеден катер.

— Това е мястото, на което би трябвало да бъде „Хамсин“ — добави Тайдимън.

— Добре — промърмори Холидей и се замисли дълбоко, докато корабът им продължи да приближава яркозелената точка на екрана. Бяха зле въоръжени, разполагаха с няколкото автомата, които бяха донесли със себе си от лагера на туарегите, и гранатомета на Мустафа. Вярно, Мустафа имаше една стара лека картечница „Бреда“, монтирана върху двунога, но Холидей помнеше, че това оръжие се е представяло много зле по време на Втората световна война, затова не можеше да разчита на него. Още повече че оттогава бяха изминали шейсет години. Картечницата не просто беше стара, но и цевта й бе покрита с мръсотия и ръжда. Най-вероятно щеше да се пръсне в лицето му, ако се опита да стреля с нея.

— Ти си войникът — обърна се към него Рафи. — Какво да правим?

Холидей сви рамене.

— Има два подхода: бърз и болезнен или бавен и предпазлив. Лично аз предпочитам втория — усмихна се той. — Но пък може и да остарявам за подобни приключения.

— Аз също — подкрепи го Тайдимън.

— А аз не — намръщи се Рафи. — Пеги може да е на този кораб.

— Именно затова бавният и предпазлив подход е за предпочитане — отвърна Тайдимън. — Нямаме представа кой още е на борда на „Хамсин“. Екипажът му може да е по-многоброен от нас. Приятелката ти може да се прости с живота си заради прибързаните ни действия.

— „Хамсин“ е стар, с дървен корпус — каза Холидей. — Един изстрел с гранатомета лесно може да го потопи.

— Какво предлагаш? — попита тихо Тайдимън.

Разстоянието между двете точки на радара намаляваше все повече и повече.

— Петстотин метра — обяви Мустафа. — Луната изгрява. Всеки момент ще ги видим.

— Трябва да вземем решение. И то веднага! — настоя Рафи.

— На носа има прожектор. Ще приближим с висока скорост и ще ги заслепим — каза Холидей. — Ще ги спрем. Ще се държим като официални лица. Митнически агенти, брегова охрана или нещо такова. Господин Тайдимън ще застане на носа с гранатомет в ръка. Ще ги заплашим. Не ни ли предадат Пеги, ще ги потопим.

— Звучи ми добре — отвърна Тайдимън и се усмихна. — Но ви моля за в бъдеще да ме наричате Емил.

— Да вървим — подкани ги Рафи. — Нямаме време.

— Двеста метра. Право пред нас — каза Мустафа.

Ускориха, двигателите забоботиха мощно, вълните на носа достигнаха почти до планшира. Тайдимън се бе подпрял на рудана с гранатомет в ръце. Оръжието му беше заредено и насочено право напред, а показалецът му присвит около спусъка.

Холидей и Рафи бяха приклекнали зад египтянина, полускрити зад купчината рибарски мрежи, с извадени автомати. Мустафа, който бе останал в рубката, изчака последния момент, преди да включи фара на носа и едновременно с това да завърти рязко щурвала, да намали скоростта и да плъзне стария торпеден катер към „Хамсин“ сред фонтан от пръски.

— Мили боже! — прошепна Тайдимън, вперил поглед в страховитата сцена пред очите им, разкрила се в ярките гротескни детайли, ясно очертани на фона на нощното небе благодарение на светлината от прожектора. — Какво ужасно нещо се е случило тук?