Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (17)

17.

Звукът от витлата им прозвуча като неуверения шепот на гигантски метроном, последван от оглушително тракане, разцепило нощното небе, сякаш някъде там, в облаците, се носеха чудовищни стоманени скакалци. Ако се съдеше по звука, машините бяха поне четири. Дори без още да ги е видял, Холидей прецени, че са големи, най-вероятно „Сикорски S-92“ или италиански „Аугуста Мерлин“.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Рафи, за да надвика воя на роторите.

— Атакуват лагера! — отвърна Холидей. Четири вертолета с тези размери можеха да стоварят въздушен десант от почти сто души, повече от достатъчно, за да се справят със съпротивата на туарегите.

Холидей тръгна към входа на палатката. Преди да го достигне обаче, на прага се появи мъж с черна бойна униформа, с лице, покрито с черна маска, и автомат „Хеклер & Кох МР5“ в ръцете. В кобура на дясното си бедро имаше автоматичен пистолет, на лявото му бедро бе прикрепен огромен боен нож, а гърдите му предпазваше лека бронирана жилетка. В мига, в който влетя в палатката, насочи автомата към тях. Холидей се престори на уплашен, но миг по-късно изрита мъжа в слабините.

Командосът изкрещя и се олюля, а автоматът му изстреля откос, който прониза тавана от камилска кожа. Холидей го ритна втори път, също толкова силно, и мъжът падна назад. Без да губи нито секунда, Холидей скочи върху него с присвит крак и стовари коляното си върху носа му. Пресегна се, измъкна ножа от канията му и го заби между брадичката и горния ръб на бронираната му жилетка, след което преряза каротидната артерия и трахеята му. Плисна кръв, която изцапа ризата на Холидей. Командосът издаде звук като от спукана автомобилна гума и умря.

Рафи проследи схватката с широко отворена уста и облещени от смайване очи. Холидей грабна автомата, след което измъкна и пистолета от прикрепения към бедрото кобур. Беше чисто нова „Берета М9“, армейска версия на стандартния деветмилиметров автоматичен пистолет. Вкара куршум в цевта и го подхвърли на Рафи. Младият израелец изгледа оръжието, сякаш държеше отровна змия в ръцете си.

— Насочваш го и стреляш — обясни Холидей. — Предпазителят е отляво. Видиш ли червената точка, както сега, значи е вдигнат. Сваляш го надолу и стреляш по всеки, който те погледне накриво. Ясно ли е?

Рафи кимна безмълвно.

Зад гърба им прозвуча странен звук, сякаш някой разкъсваше плат. Холидей и Рафи се обърнаха едновременно. Сцената, която видяха, наподобяваше кадри от стар уестърн. В задната част на палатката се бе появило острие на нож, което разрязваше кожата. Рафи вдигна неохотно големия черен пистолет и Холидей видя, че пръстът му се плъзва върху спусъка. Миг по-късно се появи и лицето на мъжа с ножа. Холидей очакваше да види поредния командос с черна маска, но лицето принадлежеше на Емил Абдул Тайдимън, контрабандиста, който ги бе вкарал в този капан.

— Насам! — подвикна им нетърпеливо той. Ножът му достигна пода на палатката. — Идвайте! По-бързо! Нападнаха лагера!

— И защо да идваме с теб? — попита Рафи, насочил пистолета си право към него.

От мястото, на което стоеше, Холидей виждаше, че израелският археолог държи здраво оръжието и ръката му не трепва. Усмихна се мрачно. Явно Рафи си бе научил урока. Нямаше и следа от предишната неприязън към пистолета.

— Дойдоха пет големи хеликоптера. Над сто тежковъоръжени войници — каза Тайдимън. — Останете ли тук, ще умрете.

— А с теб ще останем живи, така ли? — попита Холидей.

— Зная как да се измъкнем оттук — каза Тайдимън.

— Защо да ти вярваме? — попита Рафи.

— Защото аз съм единственият ви шанс да се спасите.

Рафи се обърна и хвърли бърз поглед към Холидей. Оръжието в ръката му обаче не помръдна. Холидей му кимна кратко. Знаеше, че Тайдимън е прав. Нямаше къде да отидат, а числеността на врага бе прекалено голяма. Щяха да загинат заедно с туарегите. Зачуди се за миг кои ли биха могли да бъдат нападателите, но прогони тази мисъл от главата си. По-късно щеше да разполага с достатъчно време за подобни анализи. Ако оцелее, разбира се.

— Показвай пътя — каза той на Тайдимън.

Рафи свали пистолета си. Тайдимън издърпа главата си от прореза в стената на палатката. Холидей и Рафи последваха египтянина навън сред сгъстяващия се мрак.

Тайдимън бе облечен в черна униформа, досущ като тази на нападналите ги командоси, но с червена барета вместо с черна качулка. Единственото му оръжие бе пистолет, прибран в кобур. Запълзя между палатките. Прокрадваше се към кошарите с овце и кози, разположени в западния край на лагера.

Подире им се разнасяха спорадични откоси и приглушени викове на умиращи хора. Ревяха камили, изпаднали в паника, които се опитваха да скъсат въжетата си, но не успяваха да сторят нищо друго, освен да се блъскат една в друга със спънатите си крака. Трасиращи куршуми разкъсаха палатките, а гранатометите подпалиха няколко пожара из лагера.

Холидей долови движения вляво и се обърна. От мрака изскочи нечия фигура, облечена в тъмносинята роба на туарег. Елхаджи. Държеше в ръка права сабя, дълга поне метър и двайсет, със семпъл дървен ефес. Лъскавото й острие проблесна, когато замахна надолу, за да нанесе смъртоносен удар.

В съзнанието на Холидей изскочи споменът за един талибански офицер с черна чалма, размахал огромен извит ятаган сред руините на някакво селце край Кандахар. Направи същото, което бе направил и тогава: приклекна и се претърколи настрани, за да избегне удара на Елхаджи. Сетне се изправи на крака, измъкна ножа от канията и замахна към разветите поли на тъмносинята роба. Разряза плата и заби острието в сухожилията в задната част на краката му. Това осакати туарега, но той все пак успя да измъкне кинжал от десния си ръкав и да го насочи към стомаха на Холидей. Подполковникът отстъпи назад, макар да знаеше, че е прекалено късно; туарегът щеше да го прониже.

Прозвуча изстрел. Куршумът отхвърли Елхаджи назад. Дясната половина на лицето му буквално изчезна, раздробена на парчета, а чалмата му се разви, опръскана цялата в кръв, мозък и косми. Холидей вдигна поглед. Над него стоеше Рафи с протегната ръка. В другата държеше димящия пистолет.

— Нали каза да насоча и да стрелям — направи гримаса младият археолог.

— Точно така, насочваш и стреляш — отвърна Холидей, пое протегнатата ръка и се изправи.

— Побързайте! — прошепна Тайдимън.

Достигнаха пясъчния вал и се закатериха по него, следвайки египтянина. Когато достигна върха, Холидей се обърна назад и се огледа. По-голямата част от лагера бе потънала в пламъци и той видя силуетите на туарегите, очертани съвсем ясно на фона на огнената стена. Трасиращите куршуми издаваха маневрите на нападателите и благодарение на паяжината от светлина, която те създаваха, Холидей видя, че командосите изтласкват защитниците на лагера към източната стена. Това беше капан. Там вече ги очакваше скрит в засада цял взвод нападатели, които да ги приклещят под смъртоносен кръстосан огън.

Холидей се обърна отново. Намираха се на същото място, на което бяха застанали сутринта, с тази разлика, че пространството между пясъчния вал и почти невидимата писта бе блокирано от пет големи хеликоптера с червено-бели корпуси. Моделът беше „Аугуста-Мерлин“, както бе предположил Холидей. Точно този модел бе една от опциите пред Сикрет Сървис за подмяна на остарелия „Морска пехота Г“ каквото бе означението на президентския хеликоптер. Холидей добре знаеше, че в своя клас — този на средно големите транспортни хеликоптери — това е моделът с най-голяма дължина на полета.

Тайдимън приклекна и Холидей последва примера му, като дръпна и Рафи надолу. Останеха ли прави, щяха да се превърнат в идеални мишени на фона на бушуващите зад тях пламъци.

— А сега какво? — прошепна Холидей на египтянина.

— Там — отвърна той и посочи по протежение на парапета. — Не се надигайте.

Тайдимън хукна приведен по вала. Целта му беше североизточният ъгъл на укреплението. Холидей го последва, без да се изправя, както бе инструктиран. На всеки няколко секунди се оглеждаше, за да види дали някой от екипажите на хеликоптерите не ги е забелязал. Рафи тичаше последен. Единствената пречка, която срещнаха по пътя си, беше тялото на пазача туарег. Някой командос бе прерязал гърлото му. Прескочиха трупа и продължиха да тичат след Тайдимън.

Достигнаха ъгъла и египтянинът посочи надолу към изкопа под тях. От другата страна на сухия ров ги очакваше руски джип, открита версия на стария „УАЗ-469“, който бяха купили в Мерса Мартух. В задната му част бе монтиран станок с поставена върху него голяма картечница. Приличаше на джипа с либийските войници, с които се бяха разминали в пустинята, но беше по-стар модел.

— Можеш ли да боравиш с това? — прошепна дрезгаво Тайдимън и посочи картечницата.

— Вероятно — отвърна Холидей и присви очи. Приличаше на американска МР-40, но беше доста по-голяма, навярно руски „Корд“. Картечницата обаче си беше картечница, а и руснаците винаги са се славили с умението си да конструират здрави, надеждни и лесни за обслужване оръжия. Затова калашникът беше кока-колата в света на автоматичните оръжия.

— Дано да можеш да стреляш — предупреди го египтянинът, — защото тези хеликоптери стоят точно на пътя ни, едва ли са ги оставили без охрана.

— Зад теб! — извика Рафи.

Холидей се обърна и вдигна автомата, който бе взел от мъртвия командос в палатката. Нагоре по хълма тичаше един от нападателите, следван по петите от втори. Първият вдига поглед в мига, в който Холидей насочи оръжието си към него.

— Cazzo merda! — изруга командосът и вдигна собственото си оръжие.

Холидей натисна спусъка на своя „Хеклер & Кох“ и запрати мъжа в черно в назад, след което онзи се затъркаля безжизнен по склона. Вторият командос спря на място и вдигна картечния си пистолет, но Холидей, който вече го бе взел на мушката, натисна спусъка и не спря, докато не изпразни целия пълнител. В подножието на склона стояха още трима командоси. Изстрелите ги накараха да погледнат нагоре.

— Да бягаме! — извика Холидей, обърна се и се спусна по склона в мига, в който триото долу обстреля мястото, на което бе стоял преди секунда. Тичаше надолу по пясъка с всички сили, но в един момент изгуби равновесие и се запремята към плиткия ров в основата на укреплението.

Удари се силно, когато достигна дъното, и остана без дъх. Олюля се, но успя да се изправи на крака и тъкмо когато вече се катереше по срещуположния склон на изкопа, усети топла пареща струя покрай тялото си; един куршум бе пронизал ръкава на ризата му, други се забиха в пясъка около него. Преследвачите вече бяха достигнали върха на насипа и го обстрелваха. Холидей обаче успя да се добере до джипа, скочи отзад, сграбчи ръкохватката на едрокалибрената картечница и я завъртя.

Докато Тайдимън палеше двигателя, а Рафи се настаняваше до него, Холидей вече поставяше лентата на място, сваляше предпазителя и насочваше цевта нагоре. Провери дали лентата се движи гладко до голямата кутия за муниции, разположена вдясно от тежкото оръжие, пое дълбоко дъх и натисна спусъка.

Масивната цев сякаш оживя в ръцете му и заподскача като пневматичен чук, изпращайки в пулсиращ ритъм откос след откос петдесеткалиброви куршуми. Те се забиха в насипа и буквално го разкъсаха както ножица разрязва лист хартия. Откосът превърна и тримата командоси в кървави купчини месо.

След като ликвидира непосредствената заплаха, Холидей завъртя голямата картечница около оста й и я насочи към хеликоптерите, тъй като джипът вече подскачаше по скалистата равнина право към пистата. Машините бяха кацнали във формата на полукръг и препречваха пътя им. Големите транспортни вертолети бяха с широки странични врати като ванове и задни товарни рампи. Обикновено не бяха въоръжени, но имаха по три прозореца от двете си страни и зад някой от тях можеше да е монтирана картечница „Гатлинг“ с калибъра на руския „Корд“.

Холидей пусна дълъг откос към хеликоптерите, започвайки от ляво надясно, като целта му беше средната част на всеки корпус, където се намира салонът за пътниците. Затова започваше да обстрелва машините откъм пилотските кабини и продължаваше към опашката. Макар от тях да го деляха двеста метра, виждаше ефекта от петдесеткалибровите куршуми — хвърчащи късчета плексиглас от предните стъкла, разкъсана метална обшивка, парчета от корпуса, разлетели се във всички посоки. В един от централните хеликоптери проблесна ярък пламък и частица от секундата по-късно изригна мощно огнено кълбо, издало необичаен звук. Експлозията бе засмукала кислорода около себе си. Последва взрив на горивото за големите двигатели „Дженерал Електрик“.

Тайдимън въртеше трескаво волана, за да избегне ударната вълна от взривения хеликоптер. Холидей видя неколцина командоси да тичат на фона на пламъците. Тайдимън изкрещя, за да го предупреди:

— РПГ!

Един от командосите тичаше с познатата продълговата тръба на рамо. Това бе РПГ-7, ръчен противотанков гранатомет, който бе в състояние да пробие бронята на танк „М-1 Ейбрамс“, да не говорим за тънката ламарина на една уазка. Достатъчен бе един изстрел с подобно оръжие и тримата просто щяха да се изпарят. Холидей завъртя картечницата наляво, натисна спусъка, след което я завъртя надясно към тичащите мъже, които започнаха да падат на земята като марионетки, чиито въженца са били прерязани. Мъжът с гранатомета падна редом с останалите.

Преминаха. Хеликоптерите останаха зад тях, а онзи в средата продължаваше да гори като факла. Поне две от останалите машини бяха повредени тежко. Колкото и добре да бяха въоръжени командосите, останеха ли без транспорт, можеха да се смятат за мъртви. Кадафи — и бащата, и синът — не бяха известни със своята състрадателност и милосърдие. Щяха да вдигнат във въздуха няколко стари „МиГ-231“ и да изпепелят оцелелите.

Тайдимън спря отстрани на пистата. Онази „Чесна Скаймастър“, която Холидей бе видял сутринта, стоеше под огромна тента, редом до няколко двеста и петдесет литрови варела с монтирани върху тях ръчни помпи. И двете врати на пилотската кабина бяха отворени.

— Къде е пилотът? — извика Холидей, докато скачаше от джипа. Кокпитът на двумоторния самолет изглеждаше празен. Трепна неволно, когато далеч зад гърба му прозвуча нова експлозия. Обърна се. Огънят се бе разпрострял; сега вече гореше втори хеликоптер. Командосите несъмнено бяха очаквали операцията да протече бързо и лесно с минимален брой жертви, а сега тя се превръщаше в тотален провал.

— Аз съм пилотът — отвърна Тайдимън и също слезе от уазката.

— Сигурно се шегуваш — отвърна Рафи.

— Изкарах курсовете за пилот в Канада, преди да навърша петнайсет — обясни Тайдимън. — Започнах да летя, преди да взема шофьорска книжка. — Египтянинът се качи в кабината и се настани зад малкия щурвал. Рафи и Холидей го последваха, като подполковникът се настани на мястото на втория пилот.

Тайдимън затвори вратата, сетне започна да щрака разни ключета. Холидей затвори вратата от другата страна.

— По онова време военната служба в Египет беше задължителна — продължи с обяснението си Тайдимън. — Изкарах двете си години в армията, возейки Садат насам-натам именно в такъв самолет.

Тайдимън настрои горивната смес на Обогатена, оборотите на Високи и завъртя ключа за запалването. Двигателите се задавиха и замряха. Отпусна ключа и повтори всички процедури от самото начало. Този път двигателите заработиха. Нещо остро изпука в задната част на самолета. Последва втори пукот, който отекна по корпуса.

— Някой стреля по нас! — извика Рафи.

Холидей погледна през десния прозорец. Не видя нищо — нощта бе напълно непрогледна, ако не се броят пламъците от горящите хеликоптери, разбира се.

Тайдимън плъзна дроселите напред и форсира двигателите. Нови куршуми се забиха във фюзелажа.

— Време е да излитаме — каза Тайдимън, отпусна спирачката и самолетът се измъкна изпод тентата. Зави рязко и носът на машината се наклони към потъналата в мрак писта. Бутна дроселите докрай, настъпи педалите и нагласи задкрилките на една трета надолу. Двумоторният самолет полетя по пистата и не след дълго се издигна в нощта. Летяха!