Метаданни
Данни
- Серия
- Най-тъмните сили (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Summoning, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Вампири и върколаци
- Градско фентъзи
- Детска приключенска литература
- Детско и младежко фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Роман за съзряването
- Романтично фентъзи
- Свръхестествено
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Siverkata (2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Кели Армстронг
Заглавие: Призоваването
Преводач: Мария Донева
Година на превод: 2013 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 15.04.2013 г.
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Галина Михайлова
ISBN: 978-954-529-823-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17406
История
- — Добавяне
41
Мушнах се през дупката между оградата и бараката, в едната ръка стисках гуменката на Дерек, а с другата издърпах блузата от джинсите и разбърках косата си. Като стигнах края на бараката, надникнах иззад ъгъла. Д-р Джил бе с гръб към мен, насочила лъча на фенерчето към противоположния край на двора.
Стрелнах се зад храстите и тръгнах по протежение на оградата, стигнах до вратата. После се наведох в храстите отпред, нацапах страните си с кал и излязох на открито, а клонките изпращяха.
— Док… тор Джил — опитвах се с ръка да напъхам блузата си в джинсите. — Аз… излязох да под-дишам чист въздух.
Подскачах на един крак, като се мъчех да обуя гуменката на Дерек.
— Мисля, че гуменката не е твоя, Клоуи — забеляза тя, като се приближи и насочи лъча към очите ми.
Покрих с длан лицето си, повдигнах гуменката и се вторачих в нея. После нервно се засмях.
— Опа! Сигурно съм взела чужда гуменка на излизане.
— Къде е той?
— Кой? — изписуках аз.
Тя посочи гуменката.
— Дерек.
— Дерек? Негова ли е? — Погледнах скришом през рамо към храстите, за да отклоня вниманието й натам. — Аз… не съм виждала Дерек, откакто вечеряхме. И т-той ли е навън?
— О, сигурна съм в това. Предполагам, че отдавна е излязъл със Саймън и Рей. Избягали са, а ти ги охраняваш и отвличаш вниманието от тях.
— М-моля? — Вече не се преструвах. — Из-збягали са? Н-не. Двамата с Дерек… — посочих към храстите. — Той знаеше кода, така че излязохме, за да останем насаме и… вие знаете.
Тя се приближи до мен, но не отмести лъча от очите ми.
— Да се срещнете на същото място, където се видяхте и в петък вечер?
— Точно така. — Дръпнах блузата си надолу и се постарах да изглеждам смутена.
— Нима наистина си мислиш, че ще повярвам на думите ти, Клоуи? Момичета като теб няма да отделят на момчета като Дерек Суза и минутка от ценното си време, какво остава да се шляят с него из храсталаците и да пълзят из мазетата.
Вдигнах глава.
— Но нали ни хванахте? В петък. Нали точно вие казахте.
— Знам какво съм казала, Клоуи. И прекрасно знам какво вършехте в килера. Открих новите ви приятели.
Стоях като закована на мястото си и не вярвах на ушите си.
— Какво ви казаха? — Пръстите се сключиха около ръката ми. — Бяха от неговите хора, нали? От хората на Самюъл Лайл.
Тя се надвеси над мен, а очите й блестяха, сякаш и тя като Дерек имаше треска — в тях се четеше лудост.
— Споделиха ли неговите тайни с вас? А откритията му? На никого няма да кажа, че си избягала. Ще им кажа, че съм те открила да спиш в стаята с телевизора. А ти ще споделиш с мен всичко, което си чула от духовете в мазето.
— Аз… не мога да разговарям с духове.
Помъчих се да се откопча от ръката й, ала тя ме стисна още по-здраво. Отпуснах се, сякаш се предавах, после се втурнах в противоположната посока. Ръката й увисна, но аз се бях отдръпнала много силно, залитнах и изгубих равновесие. Тя се хвърли към мен. Аз се строполих на земята. Докато се мъчех да се отстраня от пътя й, над стълбищните перила се надигна тъмна сянка.
Д-р Джил имаше време само колкото да зърне сянката, която се надвеси над нея. Обърна се и отвори уста. Дерек се приземи точно пред нея. Тя замята ръце във въздуха, нададе пронизителен писък, изви се назад, но се препъна в собствените си крака. Докато падаше на земята, бръкна в джоба си да извади нещо. Дерек се стрелна и стисна ръката, с която тя измъкна радиото за двустранна връзка. То падна в тревата. Черепът й дрънна върху цимента на площадката.
Хукнах напред. Дерек се надвеси над нея да провери пулса й.
— Нищо й няма — въздъхна с облекчение той. — Припаднала е. Хайде! Тръгвай, преди да е дошла на себе си.
Пръстите му се сключиха около ръката ми. Мръсни, но човешки. Лицето и ръцете му бяха станали пак нормални, а единственият белег за неотдавнашното му изпитание бе съдраната му и окаляна риза. Отблъснах го, приближих се до гуменката му и я вдигнах от земята, а когато се обърнах, видях, че държи гуменката, която аз бях събула.
— Да си ги разменим ли?
Обухме всеки своята си гуменка.
— Саймън ме чака при фабриката — казах. — Трябва да го предупредим. Тук знаят за бягството ни.
Той ме побутна към страничната ограда.
— По шосето е опасно. Мини през дворовете.
Погледнах назад.
— Точно зад теб съм — рече той. — Тръгвай!
Започнах да се катеря по първата ограда, ала по критериите на Дерек бях твърде бавна — той ме хвана и ме прехвърли от другата страна, после я прескочи, сякаш се състезаваше в дисциплината „бягане с препятствия“. След още две огради воят на сирената ни хвърли зад сградата на някаква детска градина.
— Полицията ли е? — попитах шепнешком.
— Не мога да кажа.
След миг забелязах:
— Д-р Джил знае за труповете. Когато ги вдигнахме, тя вероятно не е била в кабинета си, както мислехме. Знае, че мога да контактувам с мъртъвци, знае и за Самюъл Лайл, както и…
— После.
Имаше право. Отпъдих мисълта от главата си и се съсредоточих в сирената. Тя профуча край нас в противоположна посока и изчезна.
— Пред къщата ли спря? — попитах.
Той поклати глава.
— Още я чувам. Хайде, тръгвай.
Според Дерек между Лайл Хаус и следващата пряка имаше седем двора. Доверих му се.
Тъкмо препускахме през петия, когато ръката му се стрелна напред като железопътна бариера и аз се блъснах в нея. Обърнах се и видях, че, изпружил врат, той въртеше глава и се ослушваше. Изминаха десет секунди. Дръпнах го за ризата, ала той не ми обърна внимание и остана още десет секунди в същото положение. После наведе глава и прошепна:
— Чувам шум на спрял автомобил. Там има някой.
— Къде?
Нетърпелив жест с ръка.
— Там. На улицата, която трябва да прекосим. — Вдигна пръст във въздуха.
— Стъпки. Някой говори. Жена. Шепне. Не мога да разбера думите й.
— Разпознаваш ли гласа?
Той поклати глава.
— Стой тук. Ще се приближа, може да доловя думите.
Направи дълъг скок към къщата и спря зад храсталака.
Огледах се. Стоях по средата на двора, изложена на опасността да ме видят, ако надникнат през някой прозорец. Мястото, където беше спрял той, бе далеч по-безопасно от моето. Щом се приближих, той се извъртя и ме прониза с поглед.
— Извинявай — прошепнах и тихо се запромъквах към него.
Той махна с ръка да изчезвам. Но аз не спрях. Той отново ме прониза с поглед и извърна глава. Пропълзях зад него и се спотаих. Главата му бавно се движеше — по посока на гласовете, предполагам. Но когато се извъртя към мен, забелязах вирнатата му брадичка, разширените му ноздри и осъзнах, че души във въздуха.
Щом ме видя да го наблюдавам, тутакси свъси вежди.
— Различаваш ли, хм…?
— Миризми — изстреля думата той. — Да, мога да различавам миризми. Като кучетата.
— Нямах предвид.
— Както и да е.
Отново погледна встрани, като внимателно изучаваше силуета на оградата.
— Предполагам, че вече си осъзнала какво съм аз.
— Върколак.
Постарах се да говоря с обичайния си тон, но не съм сигурна, че успявах. Не исках да разбере, че съм уплашена, тъй като тъкмо това очакваше, защото не ми беше признал истината още в началото. Рекох си, че да си върколак не е по-различно от това да си некромант, магьосник или полудемон. Но не беше така.
Мълчанието се проточи и аз разбрах, че трябва да кажа нещо. Ако беше признал, че е полудемон, щях да го засипя с въпроси, но тъй като не казах нищо, мълчанието ми го дамгоса като нещо по-различно от нас, като нещо не тъй естествено, като нещо лошо.
— Какво… се случи преди малко? Ти, хм…
— Промених се. — Той пристъпи надясно, наведе се, за да чува по-добре, после се отдръпна. — Не очаквах да се случи, преди да навърша поне осемнайсет. Така мислеше татко. Но сърбежите, треската, мускулните спазми миналата вечер — били са предупреждение. Трябваше да се досетя.
Повя ветрец и Дерек наклони глава на една страна. Пое си дълбоко въздух и поклати глава.
— Непознати — и посочи към задната част на двора. — Ще се покатерим по онази ограда, ще минем натам и ще заобиколим. Да се надяваме, че дотогава колата ще се махне.
Прескочихме задната ограда, втурнахме се през съседния двор и излязохме на улицата.
Дерек внимателно я огледа, като в същото време се ослушваше, предполагам, и душеше, после ме поведе към отсрещния тротоар. Промъкнахме се в първия двор и продължихме на изток, като тичахме направо през откритите пространства на дворовете.
Стигнахме до шосето и аз видях автомобила, за който ми бе казал. Голяма спортна кола, сребриста на цвят, едно каре по-надолу. Фаровете бяха загасени, но на волана имаше някой — той се навеждаше, сякаш говореше на някого.
— Ще се наложи да тичаме — каза Дерек. — Да се надяваме, че няма да ни видят.
— Мислиш ли, че търсят нас?
— Не, но…
— В такъв случай ще им се сторим подозрителни.
— Три и половина след полунощ е. Така или иначе изглеждаме подозрителни. Той хвърли поглед към колата.
— Добре. Но ако забележиш нещо обезпокоително? Ще вървиш след мен.
— Тъй вярно, сър.