Кели Армстронг
Призоваването (23)

22

През деня двете с Рей не си говорихме много. Не че се държеше неприятно, не беше такава. В часа седеше до мен и ми задаваше въпроси, но не си бъбрехме, не се кикотехме, нито се мъкнехме заедно. Днес ние бяхме съученички, а не приятелки.

Преди вечеря, когато обикновено се шляехме навън или си пишехме заедно домашните, тя взе учебниците си, оттегли се в трапезарията и затвори вратата.

След като се навечеряхме, аз я последвах в кухнята с мръсните чинии.

— Мой ред е за прането — казах. — Имаш ли минутка да ми покажеш как се пуска машината? — Снижих глас. — Искам да поговорим.

— Разбира се — сви рамене тя.

— Извинявай, че не ти казах — започнах аз, докато тя ми показваше кой бутон за какво е. — Аз… Много ми е трудно.

— Защо? Можеш да разговаряш с мъртвите. Не е ли страхотно?

Въобще не беше страхотно — беше ужасяващо. Но не исках да се оплаквам. Не ми се щеше да цивря.

Пъхнах първото количество в машината и добавих прах за пране.

— Олеле! Подът ще се покрие със сапунена вода.

Тя грабна кутията с перилния препарат от ръцете ми, изгреба част от праха и го върна обратно.

— Щом имаш доказателства, че виждаш духове, защо просто не им го кажеш? Напълно логичен въпрос, но само като си го помислих, някъде дълбоко в мен инстинктът ми започна да крещи: „Не им казвай! Никога!“.

— Аз… не искам да знаят истината. Още не. Не и докато съм тук.

Тя кимна с глава и остави кутията настрана.

— Джил няма никакво въображение. Ще те държи заключена тук, докато спреш с тези „глупости с духовете“. По-добре задръж историите си за призраци за след като излезеш от дома.

Двете мълчаливо сортирахме единия кош с прането и аз казах:

— Причината, поради която те доведох тук да разговаряме, е, че наоколо броди един дух.

Тя бавно се извъртя да огледа, като навиваше една фланелка около ръката си, сякаш беше боксьор, който се готви за схватка.

— Не в момента. Искам да кажа, че тук имаше един дух. Същият, когото чух снощи.

Преди да се появи Лиз. Цял ден се мъчех да не мисля за нея. Щом ми се появяваше, това не означаваше ли, че.

Защо ли не попитах госпожа Талбът кога ще мога да говоря с Лиз? Нима се боях от отговора й?

— … каза той?

Разтърсих глава и се обърнах към Рей.

— Хм?

— Какво ти каза духът?

— Не можах да разбера. Непрекъснато изчезва. Мисля, че е поради лекарствата, които вземам. Но настоя да отворя тази врата.

Посочих натам. Тя извъртя глава с такава бързина, че потрепери и започна да разтрива врата си.

— Коя врата? — светнаха очите й. — Заключената врата в мазето ли?

— Да, знам, че звучи като клише. Ууу, не влизай в заключената стая, момиченце!

Рей вече се бе отправила към нея.

— Мислех си, че може би бихме могли, нали знаеш, да проверим какво има там — казах аз. — Да отворим вратата.

— Ами, разбира се. Ако бях аз, досега да съм я отворила. — Тя разклати дръжката й. — Как можеш да живееш в такова напрежение?

— Като начало мога да ти заявя: сигурна съм, че вътре няма нищо.

— Тогава защо стои заключена?

— Защото там складират неща, с които не желаят да имаме нищо общо. Градински столове. Зимни завивки и постелки. Коледни украси.

— Трупове на деца от Лайл Хаус, които не са се завърнали по домовете си. — Тя се захили, но като си помислих за Лиз, замръзнах на място. — Божичко! Шегувам се. Такова дете си.

— Не, просто съм гледала твърде много филми.

— Това също. — Тя се върна при рафтовете за пране и се разрови в една кутия. — Още една брава, която дори шестгодишно момиченце може да отвори с кредитната си карта.

— Колко са шестгодишните момиченца, които разполагат с кредитни карти?

— Обзалагам се, че Тори е била една от тях. — Тя повдигна някаква гъба, поклати глава и я пусна обратно в кутията. — Богаташки деца, които използват кредитните си карти, за да си купят нов чифт „Тимбс“. Поставят на вратите евтини заключалки, защото знаят, че който и да е, ще натисне бравата, ще възкликне „Ха, заключено е“ и ще отмине.

— Това е…

Тя ме спря с поглед.

— Нечестно? О, точно така си постъпвала и ти, момичето ми. — Размаха във въздуха някакво картонче, етикет от нова риза. — Няма да е идеално — мърмореше тя, докато го вкарваше между вратата и рамката. — Но ще… — Разклати картончето и изруга. — А може би… — Рязко го прекара до долу и то шумно се скъса на две половинки — … няма да стане.

Последваха още ругатни, някои от които чувах за първи път.

— Остана едно парченце. Ето, дай на мен.

Улових единия му край с нокти, което щеше да стане много по-лесно, ако бяха по-дълги.

Но когато дойдох на себе си в болницата, видях, че са изрязали ноктите ми до кожата, сякаш се притесняваха да не би да се самоубия чрез издиране. Успях да подхвана картончето, дръпнах го… и откъснах още едно парченце, като оставих останалото вклинено вътре, където никакви нокти, колкото и да са дълги, не можеха да го достигнат.

— Имам усещането, че някой не желае да влизаме там — забеляза Рей.

Помъчих се да се засмея, но откакто бе изрекла думата „трупове“, настроението ми се бе скапало.

— Ще ни трябва ключ — каза тя и се изправи. — Може да виси на връзката заедно с ключа за кухненския килер.

— Ще я донеса.

Когато влязох в кухнята, заварих Дерек да бърника в кошницата с плодовете. Вратата се отвори безшумно, а той беше с гръб към мен. Идеална възможност да му го върна.

Пристъпих бавно и безшумно към него, не смеех да си поема дъх.

— Ключът, който търсиш, не е на тази връзка — изрече той, без да си обърне главата.

Замръзнах на място. Той изрови една ябълка, отхапа я и тръгна към хладилника, мушна ръката си зад него и измъкна магнетизираната връзка ключове.

— Опитай с тези — той ги пусна в ръката ми и се запъти към кухненската врата. — Нямам представа каква ви е работата тук, но другия път, когато искате да отворите някоя заключена врата, не я дърпайте толкова силно, сякаш искате да съборите къщата.

Отнесох ключовете долу, но не казах на Рей, че Дерек знае какво се каним да правим. Страхувах се да не би да се откаже от плана ни. Пък и не беше в стила на Дерек да бърбори много. Поне така се надявах.

Докато Рей опитваше ключовете, аз си масажирах задната част на врата, изкривила лице от тъпата пулсираща болка, която застрашаваше да обхване цялата ми глава. Нима дотолкова се бях развълнувала от възможността да видя какво се крие зад заключената врата?

Разкърших рамене и се опитах да се отърся от болката.

— Ето го — прошепна Рей.

Тя отвори вратата и от другата страна се разкри празния килер. Рей прекрачи прага и влезе. Последвах я. Килерът бе толкова тесен, че едва побираше и двете ни.

— Аха! — рече Рей. — Много странно. Кой прави килер, без да слага нищо в него и го държи заключен? Тук има някаква уловка. — Тя почука по стената. — Олеле! Бетон. Боядисана бетонна стена. Смаза ми кокалчетата на пръстите. — Заопипва и другите стени. — Не разбирам. Къде е останалата част от мазето?

Потърках слепоочията си, които бяха започнали да ме болят.

— Това е полумазе. Леля ми живееше в стара викторианска къща, преди да й писне от ремонти и да се премести в жилищен блок. Разказваше, че когато построили къщата, изобщо нямало мазе, само ниско пространство под основите. После някой изкопал перално помещение. Имала сериозни проблеми с течовете от водопроводните тръби и други такива. Може би затова това тук е празно и заключено. За да не може никой да го използва.

— Добре, де, тогава защо твоят дух настоява да го отвориш? Какво ще видиш?

Неизползваемо складово пространство ли?

— Казах ти, че вероятно не е нещо важно.

Думите ми прозвучаха по-рязко, отколкото ми се искаше. Отново разкърших рамене и разтрих врата си.

— Какво има? — Рей постави длан върху ръката ми. — Божичко, момиче, кожата ти е настръхнала като на пиле.

— Хладно е.

— Може да те тресе.

Кимнах с глава, ала не усещах студ. Бях просто… нащрек. Като котка, която усеща заплаха и козината й настръхва.

— Тук има нечий дух, нали? — попита тя и се огледа. — Опитай да се свържеш с него.

— Как?

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Като начало го поздрави.

Казах „Здравей!“

— Продължавай — насърчи ме Рей. — Захвани разговор.

— Здрасти! Има ли някой тук?

Тя обели очи. Не й обърнах внимание. И без това се чувствах доста глупаво.

— Ако има някой, бих искала да разговаряме.

— Затвори си очите — наставляваше ме Рей. — Съсредоточи се.

Нещо ми говореше, че трябва да е по-сложно от това да затворя очи и да се съсредоточа, за да започна да разговарям с призрака. Но нищо по-добро не ми идваше на ум. Затова направих един опит.

— Нищо — обадих се след миг.

Когато отворих очи, някаква фигура се стрелна покрай мен, но бързо като мъгла. Извъртях се и се опитах да я проследя с поглед, ала тя изчезна.

— Какво? — попита Рей. — Какво видя?

Затворих очи и се помъчих да изровя видяното от паметта си. Само след миг то се появи.

Видях мъж, облечен в сив костюм, гладко избръснат, с мека шапка и с рогови рамки на очилата. Сякаш бе излязъл от петдесетте години на миналия век.

Казах, какво съм видяла.

— Но само за миг. От лекарствата е. Днес трябваше да ги взема, но те като че ли… ми пречат да приема цялата картина. Получавам само кратки проблясъци.

Бавно се обърнах и присвих очи, силно се съсредоточих, като внимавах да не пропусна и най-слабото трептене на въздуха. Докато се въртях около оста си, ударих с рамо вратата, тя се блъсна в стената със странен метален звук.

Махнах с ръка на Рей да се отстрани, дръпнах вратата и надникнах отзад. Тя се промуши, за да погледне.

— Май пропуснахме нещо, а? — ухили се тя.

Килерът беше толкова тесен, че когато вратата се отвори, покри цялата лява стена. Като погледнах зад нея, видях, че на стената е закрепена метална стълба. Тя стигаше малко под тавана на помещението, където малката сива врата едва се забелязваше, тъй като циментът й се сливаше с този на бетонната стена. Качих се на стълбата. На вратата имаше само резе.

Като я блъснах малко по-силно, тя се отвори и разкри друго тъмно помещение.

Лъхна ни воня на застояло.

Миризмата на разкапващ се мъртвец.

Точно така. Сякаш знаех как миришат мъртъвците. Единственият труп, който бях виждала, бе на майка ми. Но тя не миришеше на мъртвец. Миришеше на мама. Отърсих се от спомените си.

— Мисля, че вътре може само да се пропълзи — казах. — Като в старата къща на леля. Чакай да погледна.

— Хей — дръпна ме отзад за блузата тя. — Не бързай толкова. Вътре е ужасно тъмно… твърде тъмно за човек, който спи с вдигнати транспаранти.

Прокарах ръка по пода. Влажно, един пръст мръсотия. Опипах стената.

— Мръсно тясно място — забелязах аз. — Няма електрически ключ. Ще ни трябва електрическо фенерче. Видях едно.

— Знам. Трябва да изляза и да го донеса.