Кели Армстронг
Призоваването (19)

18

Влязох през задната врата и се сблъсках с Тори.

— Забавляваш се като изхвърляш боклука ли? — попита тя.

Погледнах назад през набраните перденца и видях само Саймън до бараката. Бих казала, че ако тя погледнеше по-отблизо, щеше да разбере, че Дерек също беше там. Ала не виждах какъв е проблемът.

Дерек ме обвиняваше, че съм му навлякла неприятности. Саймън ме обвиняваше, че съм навлякла неприятности на Дерек.

Ако и Тори започнеше да ме обвинява, че съм отвлякла въображаемото й гадже, нека го направи. Нямах сили дори да мисля за това.

Рей беше мълчалива през целия следобед. Коментарите на Тори относно родителите й очевидно й бяха подействали потискащо. През междучасието ни разрешиха да се качим горе и преди часовете да преместим останалите фотографии в нашата стая.

— Благодаря за помощта — каза тя. — Знам, че не му е точно сега времето да довърша преместването си, но ако оставя някоя фотография, Тори ще я изхвърли, защото ще си каже, че повече не я искам.

Погледнах към снимката, която беше най-отгоре — около тригодишно русокосо момиченце и малко по-голямо момченце с вид на американски туземец.

— Очарователна. Твои приятели ли са? Деца, за които си се грижила?

— Не, това са по-малкото ми братче и сестриче.

Сигурна бях, че лицето ми е пламнало — започнах да пелтеча и да се извинявам.

Рей се засмя.

— Не се извинявай. Аз съм осиновена. Майка ми била от Ямайка. Поне така са ми казвали. Била съвсем млада, когато ме родила, затова трябвало да ме даде за отглеждане. Това — и тя посочи една снимка на двойка бели хора на плажа — са мама и татко. А това тук — пръстът й посочи момиче с испанска кръв, което бе направило физиономия специално за пред камерата с Патето Доналд, — е сестра ми Джес. Тя е на дванайсет. Онзи — тя махна с ръка към червенокосо момче със сериозно изражение на лицето — е брат ми Майк. Осемгодишен. Както виждаш, многонационална фамилия.

— Пет деца? Леле!

— Двете с Джес сме осиновени. Другите са храненици. Мама обича малките деца. — Тя млъкна и додаде: — Е, поне на теория.

Влязохме в моята стая. Тя взе снимките от ръката ми и ги постави върху скрина си.

Избута настрана своя Nintendo DS и пръстите й изтропаха по надрасканата пластмаса на конзолата.

— Нали знаеш как се отнасят някои деца към новата си електронна придобивка? В течение на седмици, дори на месеци, тя е най-страхотната, най-хубавата, най-интересната игра, която някога са имали и не престават да говорят за нея. Навсякъде я мъкнат със себе си. Но идва ден, когато се запалват по друга джунджурия. Старата не се е повредила, нищо й няма. Просто престава да е страхотна, защото не е нова. Е, такава е и мама.

Тя се обърна и тръгна към леглото.

— Само че при нея не става въпрос за джунджурии, а за деца.

— О!

— Когато са още малки, те са прекрасни. Но щом пораснат, вече не… — Рей седна на леглото и поклати глава. — Да, вероятно съм твърде строга към нея. Така става понякога, нали? Когато си малък, майка ти е страхотна и всичко, което прави, е страхотно, но пораснеш ли… — Тя млъкна и се изчерви. — Не, мисля, че не би могла да го знаеш. Извинявай.

— Няма нищо — казах и седнах на леглото си.

— Баща ти никога ли не се е женил повторно?

Поклатих глава.

— А кой се грижи за теб?

Докато вървяхме към класната стая, аз й разказах за леля Лорън и за неизброимите икономки у дома, а описанията ми искрено я разсмяха и тя забрави за всичко друго… поне за известно време.

Същия следобед по време на беседата с д-р Джил демонстрирах изпълнение, достойно за „Оскар“. Признах, че, както самата тя бе очаквала, аз съм мислела, че виждам призраци. Но сега, след като съм чула диагнозата и приемам редовно лекарствата, вече разбирам, че съм имала халюцинации. Съгласих се, че съм шизофреничка. И че се нуждая от помощ.

Тя изобщо не се усъмни.

Само трябваше да остана в ролята си една-две седмици и готово — щяха да ме освободят.

След часовете двете с Рей си написахме домашните в стаята с телевизора. Саймън мина покрай вратата на два пъти и аз си казах, че вероятно иска да говори с мен, но когато надникнах в коридора, той изчезна нагоре по стълбите.

Докато работех, все си мислех за онази мъгла, която се бе появила в двора. Ако и Дерек не я бе видял, щях да я помисля за призрак.

Защо направи знак на Саймън да мълчи? Нима тъкмо Саймън по някакъв начин причиняваше „халюцинациите“ ми? С помощта на някакви специални ефекти?

Това със сигурност щеше да обясни призраците, които видях в училище — холографски проекции на момче, което никога не бях виждала. Точно така.

Но нещо ставаше.

Или поне така ми внушаваше Дерек.

Като отказваше да ми обясни и отдаваше такова голямо значение на отказа си, Дерек се стремеше да ме накара да правя точно това, което правех — да си блъскам главата, за да разбера думите му. Искаше да отида при него, да го моля да ми отговори, та да ме измъчва още повече.

Нямаше как Саймън или Дерек да сътворят призраците, които видях в училище, ала онази мъгла бе добро начало за разсъжденията ми. Може би Дерек я бе сътворил. Ето защо Саймън се бе противопоставил, а Дерек му каза да си затваря устата.

Дали Саймън се боеше от брат си? Преструва се, че го защитава и че двамата са най-добри приятели, но имаше ли избор? Докато баща му отсъства, той е закопчан за Дерек.

А къде беше баща му?

Защо бе записал Саймън и Дерек в училище под фалшиви имена?

И защо Саймън изобщо бе тук, щом няма дори досие?

Твърде много въпроси. Трябваше да започна да намирам отговорите им.

След вечеря разтребвахме масата, когато госпожа Талбът влезе в трапезарията с някакъв мъж, когото представи като д-р Давидоф, директор на борда, управляващ Лайл Хаус. Главата му бе покрита с един-единствен пласт оредяла коса, носът му бе дълъг, а самият той бе толкова висок, че непрекъснато се навеждаше, за да може да чува по-добре. С рядката си коса и дългия си нос той приличаше на хищник със свита между раменете глава и с оченца като стъклени мъниста зад очилата.

— Това сигурно е малката Клоуи Сондърс.

Той излъчваше фалшивата сърдечност на човек на средна възраст, който няма деца и на когото и през ум не му минава, че съм вече на петнайсет и не може да ме нарича „малката“ Клоуи Сондърс.

Несръчно ме потупа по гърба.

— Харесва ми прическата ти, Клоуи. На червени кичури. Страхотно.

Той произнесе думата „страхотно“, както аз изричам някоя испанска дума, когато не съм сигурна в произношението й. Зад гърба му Рей обели очи, после застана пред него.

— Здравейте, д-р Ди.

— Рейчъл. О, извинявай, Рей, нали така? Още ли правиш бели?

Рей му се усмихна нахакано — специалната й усмивка за пред възрастните, на които държи да се хареса.

— Вече не, д-р Ди.

— Браво. Клоуи, д-р Джил ме уведоми, че днес си направила истински фурор. Тя е много доволна от напредъка, който отбелязваш и от бързината, с която навлизаш в терапията и приемаш диагнозата си.

Не знаех къде да се дяна от смущение. Намеренията му бяха добри, но аз не желаех да ме хвали пред всички заради послушанието ми. Особено когато Дерек спира да яде, за да ме наблюдава.

„Хайде, бъди добро момиче и тичай да си изпиеш лекарствата.“

Д-р Давидоф продължи:

— Обикновено не се запознавам с младежите, преди да изкарат една пълна седмица тук, но тъй като ти, Клоуи, напредваш с огромна бързина, не искам да те задържам по-дълго.

Сигурен съм, че нямаш търпение да се върнеш при приятелите си в училище.

— Да, господине — изимитирах нахаканата усмивка на Рей, като се направих, че не забелязвам тежкия поглед на Дерек.

— Тогава ела да си поговорим в кабинета на д-р Джил.

Той постави ръка на рамото ми и ме поведе към вратата.

Тори ни се изпречи на пътя.

— Здравейте, д-р Давидоф. Новото лекарство ми действа страхотно. Вече съм добре.

— Много хубаво, Виктория.

Той разсеяно я потупа по ръката и ме изведе от стаята.

Днешната беседа приличаше на предишната, когато д-р Джил попълваше историята на заболяването ми. Коя е Клоуи Сондърс? Какво й се е случило? Какво мисли за случилото се?

Бях сигурна, че би могъл да вземе отговорите от бележника на д-р Джил, а и днес тя остана в дома до късно, за да присъства на разговора ни и цялата сцена сякаш бе взета от полицейски екшън, в който детективът разпитва заподозрения, като му задава същите въпроси, които му е задавал и предишния полицай. В случая не бе важна информацията, а начинът, по който я изричам. Емоционалната реакция. Подробностите, които щях да съобщя този път. Фактите, които щях да пропусна.

Въпреки фалшивата си сърдечност, д-р Давидоф бе началник на д-р Джил, което означаваше, че е дошъл да инспектира работата й.

Д-р Джил седеше сковано и напрегнато, беше се навела напред и ме гледаше с присвити очи, като попиваше всяка моя дума, всеки мой жест, сякаш беше студентка на изпит и се боеше да не пропусне нещо важно от зададените въпроси. Д-р Давидоф не бързаше, поръча кафе за себе си и плодов сок за мен, почиваше си в креслото на д-р Джил и се стремеше да ме разговори, преди да започнем истинската беседа.

Когато ме попита, дали съм получавала халюцинации откакто съм в дома, аз потвърдих, че на втората сутрин съм видяла ръка без плът, а по-късно същия ден съм чула глас. Не споменах за вчерашния ден, но честно заявих, че днес всичко е наред.

Беседата премина без нито една засечка. Накрая той ми каза, че всичко е „добре, просто добре“, потупа ме по гърба и ме изведе от кабинета.

Когато минах покрай отворената врата на стаята с телевизора, погледнах вътре. Дерек беше на компютъра с гръб към мен и играеше на някаква военна игра. Саймън също играеше на своя Nintendo DS — беше се излегнал в креслото, преметнал крака през страничната му облегалка.

Забеляза ме, изправи се и отвори уста, сякаш искаше да извика след мен.

— Ако ще ходиш за закуска, вземи ми една кока-кола — рече Дерек, без да откъсва поглед от екрана. — Знаеш къде ги държат.

Саймън замълча, двамата си разменихме погледи. Брат му осигури идеално извинение да се измъкне и да поговори с мен, ала той продължаваше да се колебае, сякаш усещаше, че в това има някаква уловка или че Дерек го подлага на изпитание. Дерек нямаше как да знае, че съм там, зад гърба му. И все пак Саймън отново се отпусна на креслото.

— Щом искаш кока-кола, сам си я вземи.

— Не те моля да ми донесеш. Казах, ако отиваш натам.

— Не отивам.

— Така кажи. Какво ти има тази вечер?

Продължих надолу по коридора.

 

 

Открих Рей в трапезарията; бе разтворила тетрадките си върху масата.

— Нали имаш DS конзола? — попитах аз.

— Да. Но на нея е само Марио Карт. Трябва ли ти?

— Ако обичаш.

— Върху скрина е.

Отново минах покрай вратата на стаята с телевизора. Момчетата още бяха там и сякаш не бяха помръднали, откакто ги зърнах последния път. Саймън и този път вдигна поглед.

Размахах конзолата на Рей и му направих знак. Той се ухили и дискретно повдигна палец нагоре.

Трябваше да намеря място с обхват. У дома имах такава конзола и знаех, че мога да се свържа с друга в радиус от петнайсет метра. Стаята с телевизора се намираше между предния коридор и класната стая, където не разрешаваха да се мотаем. Но пък беше точно под банята. Така че се качих на горния етаж, включих я на „ПиктоЧат“ — общуване чрез рисунки — и се помолих да успея да се свържа със Саймън.

Успях.

Използвах острието, за да изпиша посланието си: „Да поговорим ли?“

Той драсна чертичка и написа: „Д“, последвана от картинка, която след миг разпознах като око. Да, той искаше да поговорим, но Дерек не сваляше очи от него.

Преди да отговоря на това съобщение, той изпрати друго. „Д. 20“? — кутийка, върху която пишеше „сапун“, а думата бе заобиколена с мехурчета. Отне ми малко време, но накрая го разчетох така: „Дерек ще вземе душ към осем“.

Той изтри съобщението, изписа „20“, после „двор“. Да го чакам навън в осем.

Изпратих му потвърждение.