Кели Армстронг
Призоваването (10)

9

— Клоуи? Клоуи?

Гласът на Лиз проехтя в дълбоките недра на моите сънища и аз имах нужда от няколко минути, за да намеря изхода навън. Щом отворих очи, видях я надвесена над лицето ми да ме облива с дъха си, ухаещ на паста за зъби, докато дългата й коса ме гъделичкаше по бузата.

Ръката, вкопчена в моята, продължаваше да трепери и след като бе спряла да ме разтърсва.

Повдигнах се на лакти.

— Какво става?

— Лежа тук от часове и се мъча да измисля начин, за да те попитам, но така, че да не ти прозвучи странно. И все не мога. Не мога и това е.

Тя се дръпна назад, бледото лице засия в мрака, а ръцете, се стрелнаха към деколтето на нощницата, сякаш нещо я давеше.

Подскочих.

— Лиз?

— Искат да ме изгонят от тук. Всички са наясно, че го искат и затова са толкова внимателни с мен. Не искам да си ходя, Клоуи. Ще ме затворят и… — Тя си пое дълбоко въздух на пресекулки, без да отмества длан от устата си. Когато ме погледна, очите й бяха толкова широко отворени, че склерите им се виждаха. — Знам, че отскоро си тук, но имам нужда от помощта ти.

— Добре.

— Наистина ли?

Потиснах прозявката си и седнах в леглото.

— Ако има нещо, което бих могла да направя…

— Има. Благодаря ти. Благодаря.

Тя коленичи и измъкна една торба изпод леглото си.

— Не знам какво точно ще ти е нужно, но миналата година направих нещо подобно, така че съм събрала всичко, което използвахме. Тук има чаша, подправки, свещ. — Ръката й се стрелна към устата. — Кибритени клечки! О, не, нямаме кибритени клечки. Заключват ги заради Рей. Можем ли да го направим, без да палим свещта?

— Какво да направим? — Разтърках лицето си. Не бях взела хапче за сън, но съзнанието ми бе все още замъглено — сякаш плувах в море от топчета памук. — Какво точно ще правим, Лиз?

— Сеанс, разбира се.

Съзнанието ми тутакси се проясни и аз се попитах дали това не е някаква шега. Ала по лицето й, разбрах, че не е. Спомних си какво бе казала Тори на масата днес.

— За пол-полтъргайста ли? — предпазливо попитах аз.

Лиз се втурна към мен с такава бързина, че аз притиснах гръб в стената и протегнах напред ръце, за да се предпазя. Но тя се строполи до мен с широко отворени очи.

— Да! — отвърна. — В мен има полтъргайст. Толкова е очевидно, ала те не го виждат. Непрекъснато повтарят, че си измислям. Но как бих могла да запратя молива с такава сила? Някой видя ли ме да го хвърлям? Не. Госпожица Уенг ме вбеси и моливът литна и я удари, а всички казват: „О, Лиз го направи“. Но не са прави.

— И това беше пол-полтъргайстът?

— Точно така! Според мен той иска да ме закриля, защото всеки път, щом се вбеся, наоколо ми се разхвърчават разни предмети. Опитах се да му говоря, да го накарам да престане. Но той не ме чува, защото не мога да разговарям с духове. Затова ми трябваш ти.

С мъка запазих спокойно изражение на лицето си. Веднъж гледах документален филм за един полтъргайст. Обикновено се случва с момичета като Лиз — тревожни деца, жадни за внимание. Някои си мислят, че момичетата правят номера. Други са на мнение, че енергията, която излъчват — играта на хормоните, примесена с яростта им — карат предметите да се движат.

— Ти не ми вярваш — забеляза тя.

— Не, не съм казала…

— Не ми вярваш! — Тя се изправи на колене, а от очите й захвърчаха мълнии. — Никой не ми вярва!

— Лиз, аз.

Шишенцата с гел за коса зад гърба й се разклатиха. Празните закачалки в гардероба задрънчаха. Впих пръсти в матрака.

— Д-добр-ре, Лиз. Виж-ждам.

— Не, не виждаш!

Тя удари долу с ръце. Шишетата се изстреляха нагоре във въздуха и се разбиха в тавана с такава сила, че пластмасата експлодира. Гелът за коса потече надолу.

— Виждаш ли?

— Д-да.

Отново вдигна ръце като диригент, под чиято палка зазвучава кресчендо. От стената падна една фотография. Тя се удари в твърдия дървен под и наоколо се разпиляха стъкълца.

Падна още една. После трета. Едно стъкълце се удари в коляното ми. На мястото на удара се появи кръв и потече надолу по крака ми.

С крайчеца на окото си зърнах как снимката, окачена над леглото ми се заклати. Изскочи от мястото си.

— Не! — извика Лиз.

Аз се свих. Лиз замахна към мен и ме избута встрани. Фотографията ме удари по рамото.

Тя се изви. И двете се търкулнахме от леглото и тежко тупнахме на пода.

Останах да лежа на хълбок и се мъчех да си поема дъх.

— Много съжалявам — задъхано изрече тя. — Не исках. Нали видя какво става? Не мога да го контролирам. Когато се ядосам, всичко…

— Мислиш, че е полтъргайст, така ли?

Тя кимна, устните й трепереха.

Нямах представа какво става. Ала не беше полтъргайст — глупости! — но ако тя мислеше, че е това, ако си мислеше, че мога да му кажа да престане, той щеше да спре.

— Добре — съгласих се аз. — Вземи свещта и ще…

Вратата се отвори с гръм и трясък. В рамката се появи силуетът на госпожа Талбът, облечена в хавлия за баня. Тя запали лампата. Аз се отдръпнах, като премигвах на светлината.

— Боже мой! — прошепна ужасена тя. — Елизабет. Какво си направила?

Скочих на крака.

— Не беше тя. Аз-аз-аз…

Започнах да пелтеча. Думите бягаха от устата ми. Погледът й зашари из стаята, тя видя парченцата стъкло на пода, капещия от тавана гел за коса, цветните петна по стените от експлодиралия грим и аз разбрах, че не може да намери разумно обяснение на видяното.

Погледът й се спря на крака ми и тя изпищя.

— Няма нищо — казах и повдигнах крак, за да изтрия кръвта. — Не се тревожете. Малко се порязах. Когато си бръснех краката.

Тя мина покрай мен, а погледът й бе вперен в покрития със стъкла под.

— Недейте — прошепна Лиз. — Моля ви. Не исках…

— Всичко е наред, мила. Ще ти помогнем.

В стаята влезе госпожица Ван Доп със спринцовка в ръка. Тя заби успокоителната инжекция в ръката на Лиз, докато госпожа Талбът се мъчеше да я укроти, като й говореше, че ще я прехвърлят в по-добра болница, по-подходяща за нея, където ще й помогнат да се възстанови по-бързо.

Когато Лиз изгуби съзнание, те ме изхвърлиха от стаята. Отстъпих заднешком в коридора, а една ръка ме тупна по гърба и ме прикова към стената. Обърнах се и видях лицето на Тори.

— Какво й стори? — просъска тя.

— Нищо.

За мое удивление отговорът ми прозвуча ясно, дори предизвикателно. Дръпнах се встрани и се изправих.

— Не аз й казах, че мога да й помогна.

— Да помогнеш?

— Като се свържа с нейния полтъргайст.

Очите й се разшириха и тя доби същото онова ужасено изражение като тогава, когато Саймън й каза да спре да се държи като кучка. Обърна се и си влезе в стаята.