Карин Фосум
Черни секунди (25) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Тя чакаше в стаята за разпити. Сейер бавно се отправи натам с папка под мишница. „Да, бива я да чисти — помисли си той. — Но не чак толкова. Няма начин да не разберем, ако Ида е била в къщата на сина й.“

Какво ли се случваше в главата й? Според него тя най-вече се тревожеше за Емил. Въпреки че не я познаваше, той не пренебрегваше възможността да е наистина силна и издръжлива. Цял живот бе живяла със син, който е различен. Син, след когото беше чистила, подреждала и оправяла в продължение на петдесет години. Колко добре го познаваше? До каква степен бе умствено изостанал? Дали се беше оттеглил от обществото по собствено желание? Някои хора го правеха, и то с основание. Какъв живот бяха живели? Тя може би нямаше свой собствен живот, защото никога не бе поискала или защото бе нямала тази възможност. Вместо това влизаше в животите на другите и подреждаше. Вървейки надолу по коридора, той си мислеше за нея смирено и почтително. Тя беше човек, който никога не бе нарушавал закона. Същевременно мислеше за Ида.

Елса Морк седеше със стиснати в скута ръце. Не можеше да се нарече красива жена. „Но у всекиго има по нещо хубаво“, помисли си Сейер и обърна внимание на стойката й. Беше перфектна. На лицето й бе изписана бойна готовност. Ръцете й, скрити под масата, бяха червени и напукани от търкане и миене. Помнеше ги от първата им среща. Беше облечена в тънък пуловер с обло деколте и разкроена изчистена риза, която стигаше до коленете й. Носеше ниски, стабилни обувки с връзки. В косата й нямаше следи от изкуствено къдрене, беше къса и стоманеносива на цвят, неособено различна от тази на Сейер.

Той любезно я поздрави и дръпна стола си назад. Тя кимна леко, но не се усмихна. Лицето й беше невъзмутимо. „Сигурно под цялото това спокойствие има огромна доза напрежение — помисли си Сейер, — но тя го прикрива добре.“ Това би могло да означава, че е свикнала да се прикрива, че често й се налага да запазва каменното изражение, което той виждаше сега. Но тук все пак ставаше въпрос за дете. За едно очарователно дете с кафяви очи, което приличаше на Мери Пикфорд. Самата Елса Морк беше майка. Трябваше да има начин да я докосне.

Той си наля чаша газирана вода. Пукането на мехурчетата беше единственото, което се чуваше в притихналата стая. Толкова ясно доловимо. Елса чакаше. Сейер отпи от чашата си.

— Въздухът тук е сух — отбеляза. — Просто един съвет — ако сте уморена, по-добре пийнете нещо. — Той кимна с глава към бутилката вода пред нея.

Тя не отговори. Инспекторът се държеше любезно, но тя бе нащрек. Беше свикнала, винаги беше нащрек.

— Знаете ли защо сте тук? — започна той.

Елса трябваше да помисли. Разбира се, че знаеше. Но беше важно да използва най-точните думи.

— Мисля, че да — отвърна сковано тя. — Двамата с Емил сме арестувани във връзка с онзи случай. С момичето, което намерихте край пътя.

— Точно така — каза той, наблюдавайки я. Погледът й не трепваше.

— Навярно помните името й от вестниците? — добави той.

Елса нямаше желание да изрече името на висок глас, но въпреки това то изскочи от устните й.

— Ида — промълви тя.

— Познавате ли Ида Юнер? — попита Сейер.

— Не.

Отговорът дойде бързо. Това можеше и да е вярно в известен смисъл. Може би бе видяла Ида единствено след смъртта й.

— Знаете ли дали синът ви познава Ида Юнер?

Отново „не“, също толкова твърдо.

— Той живее самостоятелно, в свой дом… — поде Сейер.

— Не, жилището е общинска собственост — възрази тя.

— Разбирам. — Сейер кимна. — Но живее сам. Вие често се отбивате и му помагате, ала през голяма част от времето той е сам. Напълно изключено ли е Ида да е била в къщата му без ваше знание?

Сега Елса трябваше да помисли добре. Не биваше да изглежда твърде убедена. Сейер видя, че усилено търси правдоподобни лъжи. Вероятно се притесняваше, и с право, че не знае какви карти държи той в ръката си. Навярно бяха претърсили и нейното жилище, и къщата на Емил.

— Естествено, не мога да се закълна — каза най-сетне тя след дълъг размисъл. — Не съм там денонощно. Но, честно казано, ми е трудно да повярвам, че някое малко момиче доброволно ще последва Емил у тях. Никое не би посмяло.

— Бихте ли пояснили какво имате предвид? — попита внимателно Сейер.

— Той не говори — отвърна тя. — И е много бавен. Всъщност дори изглежда заплашителен. Макар и да не е. Просто лицето му е такова.

Сейер кимна.

— Но това означава, че не можем да отхвърлим вероятността Ида да е била в къщата на Емил, нали?

— Толкова странни неща се случват в живота ми напоследък, че не мога да отхвърля каквото и да било! — отсече тя.

Почти избухна. После отново се овладя. Сейер я погледна настойчиво. За секунда успя да зърне силите, които бушуват в нея, съзря смут и страх.

— Понякога хора като Емил по-лесно завързват контакт с деца — отбеляза кротко той. — Чувстват се по-малко застрашени от тях. Има подобни случаи.

Тя не отговори. Предпочете мълчанието. Мълчанието се оказа изумително ефективно. Нещо, което Емил беше разбрал.

— Синът ви има птица, нали? — смени темата той.

— Да, папагал.

— Смятате ли, че му се отразява добре?

Тя прецени, че въпросът е безопасен, и си позволи да отговори.

— Надявам се — каза. — Свирука и пее, и малко или много му прави компания. А и не изисква грижи, с които Емил да не може да се справи.

— Когато преди ви попитах дали познавате някого, който гледа птица, вие отрекохте. Сещате ли се?

— Да — отговори тя и прехапа устни.

— Защо го направихте?

— Не знам — каза предизвикателно тя.

— Мога да ви уверя обаче, че съвсем не е приятелски настроен — усмихна се Сейер. — Един от хората ми се разхожда с грамадна рана на пръста.

Тя слушаше, но забележката му не я накара да се усмихне.

— Не е опитомен — обясни тя.

— Защо?

— Не знам. Не разбирам от птици. Беше на десет години, когато го купих. Сега ще стане на шестнайсет.

Изглеждаше така, като че ли иска да избяга. Цялото й тяло трепереше. Нямаше желание да отговаря на въпросите му, но усети, че го харесва. Това я обърка. Не разговаряше често с мъже. Само със съседката Маргот или с жените от клуба по ръкоделие. Където и да идеше, имаше единствено жени. Сега слушаше този дълбок глас — той беше делови и почтителен, с приятен тембър.

— У тях е толкова тихо — продължи тя. — Никога не му идват гости. В магазина казаха, че птицата можела да говори. Помислих си, че ще му се отрази добре да чува по някоя дума от време на време. Надявах се това да отключи нещо в него.

— Какво може да казва папагалът? — полюбопитства Сейер.

— О — тя сви рамене, — здравей, здрасти, добро утро — такива работи. Преди всичко подсвирква разни мелодийки. Прихваща ги от радиото и телевизията. Например, песничките от рекламите.

Тя се вторачи в масата. С крайчеца на окото си забеляза бутилката газирана вода. Стъклото беше запотено.

— Нямам идея колко дълго възнамерявате да ни държите тук — каза тя, — но птицата има нужда от храна и вода.

Сейер кимна с разбиране.

— Обещавам да се погрижим за нея, ако се наложи — отвърна той.

Знаеше, че ще успее да накара Елса Мари да говори. Знаеше, че е по-силен от нея. И мисълта за това го натъжи. Защото сега тя се смяташе за силната. Беше решена да не говори. Не знаеше обаче какво знае той. Не можеше да си изфабрикува история, защото не знаеше скритите козове на Сейер. А те бяха много. Например портмонето на Ида, което бяха открили в кухненския шкаф на Емил в един пакет от сухари. Може Елса да го е подминала при чистенето и Емил след това да му е намерил скривалище, понеже го е харесвал. Също и старият фризер в мазето. Няколкото тъмни косъма, открити на дъното, бяха изпратени за анализ. Елса не се беше сетила за всичко; почти никой не успяваше. Сега тя седеше кротко на стола, твърдо решена да изчака следващото раздаване, да изтърпи болката и да дава нови и нови отговори. След известно време — след няколко часа или дни, щеше да се измори. Беше умна жена. Когато осъзнае, че са я победили, щеше да се предаде. Той нарочно не наруши тишината известно време, докато я наблюдаваше отстрани. Тя седеше в очакване, раменете й бяха напрегнати. „Не се предава — помисли си Сейер. — Издръжлива възрастна дама. Истински боец.“

— Ще ви защитава адвокатка — съобщи той. — Тя също има деца.

— Е, и? — отвърна Елса.

— Исках да го знаете — отбеляза той.

Елса отново потъна в мълчание. „Трябвало е да го правя по-често — помисли си тя. — Цял живот все говоря. Един бог знае какво.“

— Кажете ми, ако имате нужда от нещо — приключи разговора Сейер. Думите му бяха така добронамерени, че на Елса й се сториха като милувка. Погледна го с недоумение. Лицето й се проясни за миг, после отново помръкна и стана подозрително.

— Нямам нужда от нищо — отказа тя. — Ще се справя и сама. Винаги съм се справяла.

Сейер знаеше това. Би могъл да я атакува сега, внезапно и неочаквано, само за да я изкара от равновесие за момент. Но не го направи. Трябваше да е възможно да я победи по начин, който да й позволи да запази гордостта си. Той избягваше да я притиска, да я подмамва в несигурни участъци. Не искаше да види срама й, когато бъде хваната да си противоречи. Най-силното му желание бе да стигне дотам, че тя сама да му разкаже всичко. Едно последно, освобождаващо признание.