Карин Фосум
Черни секунди (2) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

— Защо всички деца са луди по сладкото? — каза Сейер. — Все търсят нещо сладко. Да не би да им е ниска кръвната захар?

Скаре приседна на бюрото.

— Ида е отишла да си купи списание — възрази той.

— А с рестото — нещо сладко — отвърна Сейер. — „Бюг“. Това пък какво е?

— Дъвки — обясни Скаре.

„Два часа са нищо работа“, каза си Сейер, загледан в ръчния си часовник. Все пак ставаше въпрос за десетгодишно дете. То можеше да говори и да попита, ако се изгуби. Но часът вече беше един. Навън се бе спуснала черната септемврийска нощ, а Ида бе излязла от вкъщи преди повече от седем часа. Тогава Сейер дочу слабо бучене. Заслуша се учуден. Бученето се засилваше. „Дъжд — помисли си, — същински порой.“ Плющеше по прозорците на полицейското управление, отмивайки праха и мръсотията от стъклата като буйна река. Сейер жадуваше за дъжд. Беше такава суша. Но моментът бе неподходящ. Нещо го глождеше отвътре, една смесица от нервност и нетърпение. Не искаше да седи тук и да се рови сред всички тези листове, искаше да излезе в тъмното и да търси Ида. После се сети за велосипеда — светложълт, чисто нов. И от него нямаше следа.

— Ами ако е паднала с колелото — предположи Скаре. — Може би лежи в безсъзнание в някоя канавка. Известни са такива случаи. Или е срещнала някой, който я е накарал да изгуби представа за времето. Някой безотговорен, но безобиден. Като Реймънд. Сещаш ли се за него?

Сейер кимна.

— Той има зайчета. С тях би могъл да подмамва малки момичета у дома.

— А Ида страшно много обича животни — откликна му Скаре. — Но може и да е избягала от вкъщи заради някакъв спор, за който майка й не иска да ни каже. Може да е заспала под някой навес, твърдо решена да я накаже за нещо.

— Но те не са се карали — възрази Сейер.

— Може бащата да е замесен — продължи Скаре. — Често се случва. Или да я е взел някой учител, или друг възрастен, когото познава. По неизвестни за нас причини. Навярно дори има храна и покрив над главата. Хората вършат толкова странни неща. А ние мислим за най-лошото, защото вършим тази работа вече твърде дълго.

Скаре разкопча горното копче на ризата си. Тишината в сумрачния кабинет на Сейер се нажежи до бяло.

— Това е криминален случай — заключи той.

— По всяка вероятност — кимна Сейер. — Но в момента не можем да направим кой знае какво. Трябва само да чакаме — докато тя се появи, в една или друга форма.

Скаре се смъкна от бюрото и отиде до прозореца.

— Сара замина ли? — попита той, обърнал му гръб.

Асфалтът на паркинга пред полицията лъщеше — черен и мокър, като разлят нефт.

— Да, тази сутрин. Няма да я има четири месеца — отвърна Сейер.

Скаре кимна.

— Научна работа?

— Ще изследва причините за ниския ръст у някои хора — усмихна се Сейер.

— Разбирам — прихна Скаре. — С твоите два метра не можеш да си й от особена помощ.

Сейер поклати глава.

— Според една теория тези хора не искат да пораснат. Просто отказват да станат големи.

— Сигурно се шегуваш. — Скаре се извърна и изгледа шефа си с разширени от учудване очи.

— Не, не. Не се шегувам. Често обяснението за нещата е много по-просто, отколкото си мислим. Във всеки случай така смята Сара.

Сейер погледна унило към прозорците.

— Не ми харесва, че вали — каза той.

 

 

Неочакваното позвъняване на входната врата прониза цялата къща. Хелга хвърли див поглед на сестра си, очите й бяха наситени с онзи почти металически блясък на ужаса. Беше късно през нощта. Безумна смесица от страх и надежда изпълни тялото й.

— Аз ще отворя! — заяви Рут и се втурна към вратата. Натисна бравата с трепереща ръка. На стълбите стоеше бащата на Ида.

— Здравей, Андерш — промълви тя.

Погледна го и се обърна да върви.

— Намериха ли я? — попита той с изопнато от тревога лице.

— Не. Чакаме.

— Тази нощ ще остана да спя тук — рече решително Юнер. — Диванът ми е достатъчен.

Тонът му беше явно предизвикателен. Рут се дръпна от вратата. Хелга го чу и се окопити. Чувстваше толкова много неща. Облекчение и гняв едновременно. Той мина през стаята — слаб, сух мъж с оредяла коса. Тя разпозна старото сиво палто и един пуловер, който някога му бе изплела. Беше трудно да го погледне в очите. Нямаше да понесе отчаянието му, едва сдържаше своето собствено.

— Иди да си легнеш, Хелга — помоли я той. — Аз ще остана до телефона. Яла ли си нещо?

Съблече палтото си и го метна върху облегалката на един стол. Беше си като у дома. Живял бе в тази къща много години.

Рут стоеше в един ъгъл. Усети, че тръгне ли, все едно се измъква.

— Тогава аз ще вървя — каза тя, свела поглед. — Андерш, обещай ми да се обадиш, ако стане нещо.

Изведнъж се разбърза, потупа Хелга по гърба, грабна палтото от закачалката в коридора и потегли с колата. Караше, колкото може по-бързо, към вкъщи, към „Мадсеберге“. Мислите й препускаха.

Валеше силно, чистачките се движеха бързо по стъклото. Почувства се обезкуражена от собственото си малодушие. Изпита толкова силно облекчение, когато видя Андерш на стълбите, и осъзна, че може да се оттегли. Цяла вечер у нея напираше ужасен, безпределен страх. Но тя не можеше да го пусне навън. Налагаше се да бъде по-силна от Хелга. Сега, когато Андерш бе застанал до сестра й, страхът плисна навън и я остави без дъх. Щеше да избегне този момент, най-лошия от всички. Да избегне дългоочакваното обаждане, ужасяващата новина: „Открихме я.“ Сега Андерш трябва да я посрещне. „Каква страхливка съм“, помисли си, триейки сълзите си.

Паркира колата в двойния гараж и видя, че синът й Томе още не се е прибрал. Заключи след себе си и тичешком се качи на втория етаж. Дъщеря й Марион вече спеше. Дълго гледа пухкавите й бузки. Бяха топли и поруменели. След това седна до прозореца в дневната и зачака сина си. „Точно както сестра ми с часове чака Ида“, помисли си. Той закъсняваше повече от обикновено. Рут усети от същия онзи страх, но се поуспокои при мисълта, че Томе вече е голям. „Какво ли е да седиш така и никой никога да не се появи?“ Стори й се немислимо. Ами ако Марион изчезне по същия начин? Ако стърженето от гумите на опела така и не дойде? Опита да си представи как чака часове наред. Как познатият звук от гумите на колата не идва. Как рано или късно ще трябва да чака друг звук — звъна на телефона. Набра номера на мобилния му, но той се оказа изключен. Когато Томе най-накрая се прибра, за нейно учудване дори не мина да каже „здрасти“, а просто изчезна нагоре по стълбите, право в стаята си. Най-вероятно бе видял през прозореца, че в дневната свети, и знаеше, че тя все още е будна. Една-две минути поседя така, потънала в мисли. Боеше се от онова, което трябва да каже, но го последва. Застана на прага на стаята му. Беше пуснал компютъра. Седеше гърбом към нея, със сковани рамене. Цялото му тяло излъчваше недоволство.

— Какво става? — рече бързо тя. — Страшно закъсня.

Томе се прокашля тихо. После блъсна с юмрук по бюрото.

— Ударих скапаната кола — избухна той.

Рут се опита да осмисли отговора му. Сети се за всичко, което се бе случило, и погледът й се спря на тесния, треперещ от негодувание гръб. И внезапно се ядоса. Гневът й се отприщи и тя не можа да го спре.

— Така значи — заговори тя, — ударил си колата. Ние с баща ти не можем да ти покрием поправката, така че или ще спестиш пари и ще си я платиш сам, или ще си караш колата в този вид!

Накрая почти не й остана въздух. Синът й се поколеба, но не се обърна.

— Знам — отвърна мрачно той.

На екрана се появи лабиринт. В него влезе някаква котка. Той я проследи с очи и увеличи звука. В средата на лабиринта се въртеше мишка.

— Не е за вярване колко е скапано всичко — изведнъж възкликна той.

— Не съм в състояние да говоря за това сега — извика Рут. — Случи се нещо наистина ужасно. Ида изчезна!

Той трепна, изненадан, но продължи да се взира в екрана. От колоните идваха неясни шумове.

— Изчезна? — повтори неразбиращо и бавно се обърна.

— Да, братовчедка ти Ида изчезна — каза тя. — Излязла е за списание до будката в шест часа. Бях при Хелга цяла вечер. И не я намират — нито нея, нито колелото.

— Кой по-точно не я намира?

— Полицаите!

— А къде са я търсили? — попита той с разширени от удивление очи.

— Как къде? Навсякъде! Дори не е стигнала до будката.

Рут трябваше да се облегне на стената. Отново почувства колко сериозно е случилото се. Синът й така и не спря да натиска копчетата на клавиатурата и вкара котката в задънена улица. Мишката остана неподвижна в очакване на следващия й ход.

— Така че изобщо не си струва да се тревожиш за удареното — отбеляза уплашена Рут. — Някаква си щета върху стара кола, при това поправима. Надявам се, разбираш, че става въпрос за дреболия.

Той кимна бавно. Тя чуваше дишането му — беше тежко.

— Как така се блъсна? — пропита тя с неочаквано съчувствие. — Лошо ли се удари?

Той поклати глава. Рут го съжали — това за него си беше чист провал. Млад беше и вярваше, че може всичко, а сега егото му бе жестоко засегнато. Тя бе наясно с това, но не искаше да демонстрира прекалено съчувствие. Томе трябваше да стане мъж.

— Забих се в една мантинела — отвърна посърнал той.

— Къде по-точно? — попита тя.

— До моста. В центъра.

— С Бьорн ли беше? — продължи тя.

— Не, тогава не.

— Да ида ли в гаража да хвърля един поглед? — предложи тя.

— Няма нужда — отвърна уморено той. — Говорих с Уили. Ще ми помогне да я оправя. Нямам пари, но той каза, че може да почака.

— С Уили ли? — попита колебливо Рут. — Още ли се събираш с него? Нямаше ли да се виждаш с Бьорн?

— Да, да, но Уили разбира от коли. Затова отидох при него. Той разполага и с инструменти, и с гараж, а Бьорн няма нито едното от двете.

Той пак започна да управлява котката наляво-надясно. „Защо не ме поглежда?“, учуди се Рут. Внезапно я връхлетя плашеща мисъл.

— Томе — притаи дъх тя, — нали не беше пил?

Той рязко се завъртя на стола и я изгледа гневно.

— Ти да не се побърка! Естествено, че не. Сериозно ли мислиш, че карам пил?

Възмущението му беше толкова искрено, че тя се засрами. Томе беше пребледнял като платно. Леко дългата му коса изглеждаше несресана и насред целия този разговор Рут си помисли, че няма да е зле да я измие.

Тя повися още малко на вратата. Не можеше да се успокои, не усещаше умора, през цялото време се ослушваше за телефона. Усети как ще се вцепени от страх, ако той наистина позвъни. Представи си онази секунда, в която вдига слушалката и чака. Изправена до самия ръб на пропастта. Или ще падне, или ще се спаси и щастливият изход ще я издърпа на сигурно място. Защото изходът от всичко това непременно трябва да бъде щастлив, няма как иначе, не и тук, на това спокойно място, не с Ида.

— Утре рано сутринта трябва да ида у Хелга — каза тя. — Ще се погрижиш Марион да закуси и да се приготви. Искам да я изпратиш до училищния автобус. И не просто да я изпратиш — няма да тръгваш, докато не я видиш седнала вътре. Разбра ли ме? Трябва да съм до Хелга, ако нещо се случи. Сега чичо Андерш е там — добави тихо тя.

Въздъхна тежко и помоли сина си да си ляга. После го остави и излезе на двора. Съвсем спонтанно решение. Отвори вратата на двойния гараж. За нейно учудване синът й бе завил опела с покривало — нещо, което иначе никога не правеше. „Явно гледката не му понася — помисли си тя. — Колко детинско!“ Запали лампата. Повдигна покривалото. Намери това, което търсеше отпред, от дясната страна — удареното, пукнат фар и множество драскотини. Боята беше набраздена с дълги сиво-бели резки. Тя поклати глава и отново метна покривалото отгоре. Излезе на двора. Постоя малко там умислена. Усети няколко студени дъждовни капки във врата си. Хвърли бърз поглед нагоре, към стаята на сина си, която гледаше към двора. Различи пребледнялото му лице, отчасти скрито зад завесата.