Карин Фосум
Черни секунди (17) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

— Какви са резултатите от лабораторията? — попита Скаре.

Сейер се завъртя бавно на стола. Държеше факс в ръка.

— Прав беше за завивката — отвърна той. — Пълнежът й е изкуствен. Значи перушинките, които намерихме по нея и в косата на Ида, са от нещо друго. От птица, например. От това следва, че в къщата, където са опаковали Ида в завивката, вероятно е имало птица.

— Каква птица?

— Не могат да установят. Това е перушина от долната част на опашката и крилата. Липсват фоликули, не могат да я идентифицират. Така че може да са дори от кокошка — заключи той.

— Или от папагал — добави развълнувано Скаре. — Какво друго са открили?

— Всъщност доста неща — съобщи Сейер, — сред които следи от фъстъчени черупки, косми на Ида и няколко неустановени субстанции. Все още ги изследват.

— Червеното перо още ли е в теб? — попита Скаре.

Сейер дръпна чекмеджето на бюрото и извади белия плик.

— На три пресечки оттук има магазин за животни — спомена Скаре, — „Мама Зунас“. Може да продават папагали. Възможно е птицата, за която Ида разказва, да е била купена от там. Папагалите са скъпи птици, не всеки може да си ги позволи. Сигурно водят документация за всичките си продажби. Вероятно има и някакъв клуб на любителите на птици, той може да членува в него. Или пък да наминава, за да купува необходимото за птицата. Не говоря само за храна. На такива птици им трябват всякакви щуротии — добави Скаре. — Играчки. Витамини. Все неща, които ги няма в супермаркета.

— Много добре си се информирал — забеляза Сейер.

— Мога да се отбия — рече Скаре и се изправи. — Имаш ли нужда от нещо? — Той вече беше на вратата. — Бяла мишка? Няколко златни рибки?

Сейер поклати тревожно глава.

— Говорих със Снурасон — съобщи той. — Каза, че Ида е починала от вътрешни наранявания. Какви са най-честите причини за вътрешни наранявания?

— Падане от високо — предположи Скаре. — Това е една възможност.

— Удари или ритници — добави Сейер. — Или сблъсък с кола.

— Но колелото й е непокътнато.

— Може точно тогава да не е била на колелото.

— Защо й е да слиза от него?

— Наистина нямам идея. Нали човек все някога слиза от колелото си — отвърна Сейер. Той се почеса зад коляното. Псориазисът му се беше обадил.

След това разтърка очите си силно и продължително. Младият му колега все още стоеше на вратата.

— Това бе краят на дузина капиляра — каза Скаре.

 

 

Името „Мама Зунас“ бе породило у него представата, че магазинът се стопанисва от предприемчива и енергична жена. Посрещна го обаче мъж на около тридесет години, който се представи като собственика.

— Бярке — каза той и подаде ръка.

Специфичната миризма на животни и животинска храна — тежка, но не неприятна, изпълваше цялото помещение. Беше горещо и много влажно.

— Продавате птици, нали? — попита Скаре и наостри уши към съседната стая. Бярке кимна. Отвътре се чуваха пронизителни крясъци и оживено чуруликане.

Скаре влезе. Закова се на място. Видя жълти, зелени и сини вълнисти папагали. Какадута. Папагали ара, един гарван, множество корели в различни цветове, малки черни ушати скворци с жълти човки и един по-невзрачен сив папагал, чието име не знаеше. От присъствието на двамата мъже в стаята птиците станаха още по-шумни. Скаре веднага фиксира с очи двата папагала ара, защото бяха червени. Но не бяха точното червено. Техният цвят бе наситен и топъл. Перото на Ида беше по-убита и студена отсянка на червеното. За момент се стъписа от цялата тази врява.

— Ама че са шумни — отбеляза той и погледна Бярке. — Хората наясно ли са с това?

— Не — усмихна се собственикът. — Но не всички са еднакво лоши. А и тук са събрани много на едно място. Какадутата са най-неприятни — призна той, — крясъците им са направо плашещи. А и не са приятелски настроени.

— И въпреки това ги продавате? — полюбопитства Скаре.

— Не — отвърна твърдо той.

— Но имате две? От жълтокачулатите.

— Те са мои — рече той. — Не се продават. Дори и за сто хиляди крони.

Скаре поклати глава.

— Нямам сто хиляди. Нима са толкова ценни?

— За мен са — отговори той. — Те са най-красивите птици на света.

— Ами арата?

— Арата е прекрасен — отвърна той. — Но не колкото какадутата.

Скаре вървеше от клетка на клетка и се възхищаваше на птиците.

— Ако искам да се сдобия с птичка, какво бихте ми препоръчали? Напълно начинаещ съм.

Бярке се зарадва на възможността да демонстрира познанията си.

— Корела — предложи той. — Или от тези. — Той посочи сивия папагал.

Скаре веднага забеляза, че опашката му е червена.

— Цветът му е леко скучен — отбеляза Скаре. — Но перата на опашката са чудесни.

— Африкански сив папагал — обясни Бярке. — Говорещ — един от най-схватливите. Много общителен. Само че папагалите не са като кучетата и котките. Те са странни и непредсказуеми. Аз лично не харесвам кучета. — Той стана по-разговорлив, доволен от факта, че събеседникът му проявява такъв интерес. — Те са толкова зависими. И трябва постоянно да ги разхождаш. Докато папагалите са големи образи. Можеш да ги оставиш цял уикенд сами, без да се тревожиш. Клетката е лесна за поддръжка и не им трябва някаква специална храна. Малко семенца и парченца ябълка. А в неделя вечер може и няколко фъстъка — добави с усмивка той.

— Фъстъци ли? — попита с интерес Скаре.

— Да, безсолни, с черупка — отговори собственикът. — Чупят я с клюна си. Имат здрав клюн, няколко пъти съм си патил от него през годините — осведоми го той.

„Пера от опашката на птица и следи от фъстъчени черупки“, сети се Скаре. Той се приближи до сивия папагал и внимателно се вгледа в червената му опашка. Птицата бе с размерите на гълъб, синьо-сивкава на цвят. Около очите имаше по-светли, почти бледорозови кръгове. Перата по гърдите й бяха малки и кръгли като перли, във всички нюанси на сивото. По гърба бяха по-тъмносиви, като плочник. Папагалът се приближи до решетките и любопитно наклони глава на една страна. После започна сладко да свирука. Скаре погледна празните му очи. Те донякъде го объркаха. Две безизразни, черни копчета.

— Трябва да ви попитам някои неща за папагалите — каза той. — Онези перца там, по дъното на клетката, са от долната част на опашката или крилата, нали?

— Да — отвърна Бярке. — Падат през цялото време или птицата си ги почиства с клюн. Летят наоколо като снежинки и полепват по всичко. Но е по-приемливо, бих казал, от кучешки косми из къщата.

— Едва ли всяка седмица продавате по един такъв? — подпита Скаре. — Каква е цената на този?

— Към шест хиляди.

— Водите ли документация за продажбите?

— Разбира се.

— Записвате ли си името на купувача?

— Не — отвърна той. — Името не. Защо ми е? Но естествено помня някои клиенти. Това не е необмислена покупка. Те се връщат няколко пъти и премислят предимствата и недостатъците. Попрочитат нещичко от книги за птици, обсъждат с другите вкъщи и така нататък.

— Има ли клуб на любителите на папагали?

— Да, но почти никой не членува в него. В интерес на истината председател на клуба съм аз.

— Колко подходящо — отбеляза Скаре. — Ако ви попитам колко птици сте продали тази година, можете ли да ми отговорите, без да правите справки?

Той се замисли, преброи на пръсти.

— Мисля, че три.

— Не са много.

— Не с това си изкарвам прехраната. Печеля от храна за животни, морски свинчета, златни рибки и зайчета. Това се търси. И жалко, защото те живеят толкова кратко. А папагалът е домашен любимец за цял живот.

Скаре се усмихна.

— Толкова дълго ли живеят?

— До петдесет години. Чувал съм и за папагали, които са доживели до сто и двайсет. — Бярке се засмя. — Може и да не е вярно, но мисълта ми е, че това си е приятел за цял живот. И от тази гледна точка си струва шестте хиляди крони. Защо разпитвате толкова много за папагалите? — попита внезапно той, неспособен да сдържа любопитството си повече.

— Търся някого — каза Скаре. — Този човек има папагал. Имам основания да смятам, че живее тук, в района, и ако това е така, може да е купил птицата от тук.

— Така е. Сега разбирам — кимна Бярке.

— Какви хора си купуват папагали? — поиска да знае Скаре. — Имат ли нещо общо помежду си?

— Не мисля. Папагалите са животни за възрастни. Но възрастните често се озовават в магазина заради деца. Те не са наясно какво умение се изисква да общуваш с птицата. И често се разочароват, когато се приберат вкъщи и не могат да я изкарат от клетката и да я помилват. Папагалите не са като останалите домашни любимци — отбеляза собственикът. — Случвало се е да искат да върнат птицата, защото са напълно безпомощни да се грижат за нея.

— Приемате ли я обратно? — изненада се Скаре.

— Естествено. Ако не е добре посрещната в дома, по-добре да я взема.

Бярке отвори вратичката на една от клетките и изкара отвътре сив папагал. Той застана съвсем кротко на ръката му. Перата му потрепваха.

— Африкански сив папагал — обяви въодушевен. — Женска. На пет месеца. Лично аз предпочитам мъжкия. Той става малко по-голям, перата на опашката са по-наситен цвят и клюнът е много по-хубав. Но е по-труден за опитомяване, отколкото женската. Понякога се случва да ми докарат някой агресивен мъжки. Те не стават за разплод и стойността им намалява. Просто убиват женската, вместо да се чифтосат с нея. — Той се засмя, сякаш в това имаше нещо особено забавно. — Но ако някой си купи такъв папагал, го предупреждавам. Понякога става така, че след известно време хората изгубват интерес към птицата. Започват да я пренебрегват все повече и повече и накрая успокояват гузната си съвест, като си купят още една. Случва се това да завърши с кървава баня.

Бярке се усмихна и започна да гали птицата по главата.

— Как така не литва? — удиви се Скаре.

— Не може да лети. Крилата й са подрязани.

Скаре моментално изгуби част от своето уважение към него. Бярке поясни:

— Но само докато е тук. Перата им растат през цялото време, и нейните ще израснат.

— Радвам се — въздъхна с облекчение Скаре. Той извади червеното перо от джоба си и му го показа. — Какво мислите за това? — попита напрегнато той.

Бярке върна птицата в клетката и взе перото.

— Трябва да е от африкански сив папагал — каза той. — От опашката. Вероятно — голям.

— Спомняте ли си кога последно сте продали такъв? — попита Скаре.

— Ами… — поколеба се той. — Преди много време. Всъщност вече дори не си спомням. Хората предпочитат корелите. По-шарени са.

— Всички птици ли си имат имена? — попита Скаре.

Бярке поклати глава.

— Моите какадута се казват Кастор и Полидевк. Но никоя от другите няма име. Хората искат сами да си ги кръстят, така че е безсмислено аз да го правя.

Скаре се съгласи.

— Може ли да имате едно наум, когато хората идват да пазаруват за папагалите си? — помоли той. — Да ги поразпитате, да проявите интерес. Особено що се отнася до името на папагала им. Аз търся птица на име Хенри.

 

 

Сейер нямаше особен напредък с купчината листове на бюрото. Беше чел всички доклади до ослепяване, беше търсил отново и отново онова, което може би бяха пропуснали. Беше опитал да намери мотив или връзка, да си изгради представа за деянието. „За какво точно престъпление става въпрос? — питаше се той. — В целия случай има нещо странно. Нещо непонятно. Не прилича на нито един от предишните.“

Сейер излезе от кабинета и се качи в колата. Тръгна внимателно по „Драменсвайен“ и след тридесет и пет минути паркира пред Института по криминалистика и криминология.

— Ти обаче не се предаваш — каза Снурасон. — Влез тогава. Седни.

Говореше му по начина, по който се говори на особено нетърпеливо дете. После загаси настолната лампа и обърна стола си към него.

— Както вече казах — започна той, — Ида е починала от вътрешни кръвоизливи. Нанесен й е удар — или от нещо много тежко, или със страшна сила. Не знаем кое от двете. Все пак може би известно време след това е била жива.

— Имаш ли идея колко време?

— Вероятно час-два.

Сейер съблече якето си и седна.

— Обясни ми малко по-подробно — помоли той. — Къде е бил вътрешният кръвоизлив и защо е починала от него?

Снурасон скръсти ръце в скута си.

— Няколко от ребрата й са счупени, и то на повече от едно място. Единият й бял дроб е перфориран, а черният й дроб — разкъсан. Когато това е станало, кръвта от черния дроб е започнала да навлиза в коремната кухина. След известно време кръвното й налягане е взело да пада. В това крехко телце сигурно има два и половина литра кръв. Щом един литър изчезне в корема, смъртта е близо. Лека-полека тя е започнала да губи съзнание. Щом кръвното й налягане е паднало под четиридесет-петдесет, тя си е отишла от този свят.

— Изпитала ли е болка? — попита Сейер, мислейки за Хелга Юнер.

— С перфориран бял дроб ли? Със сигурност. Всяка глътка въздух я е прерязвала през гърдите като с нож. Чувствала се е зле. Била е пребледняла, гадело й се е, измъчвала я е жажда.

Снурасон изглеждаше напълно непроницаем, докато обясняваше. Все едно изнасяше лекция; излезеше ли обаче от експертното си поле дори за миг, нямаше да му е толкова лесно да владее чувствата си.

— Може нещо да я е блъснало — продължи той. — Фарът на мотоциклет, например, би бил на същата височина като гръдния й кош. Но има неща, които противоречат на тази версия.

— И те са? — попита Сейер.

— Да речем, че става въпрос за кола — каза Снурасон. — Ако Ида е вървяла по пътя и я е блъснала кола, то тя я е ударила в краката. В такъв случай щеше да е със счупени крака. Ако колата я е блъснала в гръб, щеше да си удари главата в асфалта. Или пък в капака, ако е било в лице. Но по главата й няма следи от наранявания. Ако пък при сблъсъка е била на колелото, то по него щеше да има щети. А такива липсват. Сякаш по всичко личи, че е била легнала, когато е получила нараняванията. И това ме навежда на мисълта, че е станала жертва на насилие. Например — удари или ритници. В такъв случай обаче не е успяла да се предпази с ръце. По тях няма никакви драскотини или рани. И ако я е ритал, трябва да е бил бос. Обувките щяха да оставят все някакви следи. Той обаче е умен. Преоблякъл я е. Дрехите й щяха да ни дадат повече улики.

— Значи смяташ, че поради тази причина беше с нощница, когато я намериха? Че нощницата сама по себе си е без особено значение, важното е било да е с чисти дрехи, без следи по тях?

— Ти явно не смяташ така.

Снурасон взе един син термос и си сипа кафе. Сейер кимна.

— Все пак можеше да я повие направо гола. В решението му има нещо романтично — каза замислено той. — Нещо женствено.

— Наистина бе прилежно повита — призна патологът. — Не така ги намираме обикновено. Но в този случай нищо не е както обикновено.

— Сторил ли й е нещо друго?

— Няма такива следи. Но човек може да прави какво ли не с едно дете, без да остави физически следи. Между другото, завивката е била скъсана — отбеляза той. — Някой я е закърпил, и то много старателно.

— Някой, който може да шие — досети се Сейер. — Още нещо женско.

— Кръпката е парче едноцветна тъкан, което може да е от чаршаф — добави Снурасон. — Иначе нямаше нито капка кръв, нито по Ида, нито по дрехите й, нито по завивката.

— Ами тиксото, с което беше омотана? — попита Сейер.

— Обикновено кафяво тиксо, което всеки има вкъщи.

— А стомашното съдържание? То какво показа?

— Че не е приемала храна в продължение на много часове. Поне с нощницата нямахте ли късмет?

— Още не сме приключили с нея. Една от колежките ни твърди, че не е купена в някоя от евтините вериги. Ще проверим бутиците за бельо.

— Те все пак не са много, нали?

— Пет, само в нашия град. В тези пет магазина работят общо дванайсет служители. Хубава задача за Якоб Скаре — каза Сейер. — Когато приключи, няма да има магазин за бельо, който да не познава като петте си пръста.

— Той си нямаше приятелка, нали? — сети се Снурасон и се засмя. — Е, може да понаучи нещичко. Днес бельото почти се е превърнало в наука — продължи той с усмивка. — Знаеш ли, че много от онова, което момичетата носят под дрехите си, е вторичен продукт на космическата индустрия?

— Не — отговори Сейер. — Нищо не разбирам от тези неща.

Той се беше изправил и си обличаше якето. Снурасон пресуши чашата си с кафе и я бутна настрана.

— За какво си мислиш сега? — попита той.

— Точно сега си мислех, че в един огромен процент от убийствата в тази страна убиецът е човек, когото жертвата е познавала.