Владимир Набоков
Вълшебникът (5)

При третото посещение (междувременно се бе отбил да я предупреди, че преносвачите ще дойдат най-рано в петък) двамата пиха чай и той на свой ред й разказа за себе си и за чистата си, приятна професия. Оказа се, че имат общ познат, братът на един адвокат, който бил умрял през същата година, когато и съпругът й. Тя говореше доста обективно и без прояви на лицемерна скръб за съпруга си, за когото и той бе вече понаучил някои неща: бил бонвиван и специалист по нотариалните въпроси; разбирал се добре с жена си, но гледал да прекарва колкото е възможно по-малко време у дома.

В четвъртък той закупи канапето и два стола, а в събота се отби според уговорката, за да я изведе на малка разходка в парка. Тя обаче се чувстваше зле, беше си легнала с бутилка гореща вода, и му говореше през вратата с напевен тон. Той помоли мрачната старица, която прихождаше да готви и да я гледа, да има грижата да го осведоми на еди-кой си номер как пациентката е прекарала нощта.

По този начин минаха още няколко трескави седмици на безпокойство, проучвания, убеждаване и интензивно премоделиране на една чужда, подаваща се на влияние самота. Сега вече той се движеше към ясно определена цел, защото още тогава, когато й бе предложил кутията с глазирани кестени, най-ненадейно бе проумял предначертаната посока, която му бе указана безмълвно от нещо като странен пръст без нокът (изрисуван върху ограда), както и истинското убежище на една реална, ослепителна възможност. Пътеката беше непримамлива, но не и трудна, и видът на едно писмо до Мама с все още неуверения, по детски разкрачен почерк, оставено ей така, с необяснима небрежност, бе достатъчен да сложи край на всякакви съмнения.

Бе узнал от други източници, че майката разпитвала за него и останала крайно доволна от получените резултати, особено от онези, които се отнасяли до добре поддържаната му банкова сметка. От начина, по който с благочестиво приглушен глас му показваше стари снимки на хора в сковани, малко или много театрални пози, младо момиче с обувки на висок ток, със закръглено, приятно лице, налята гръд и коса, сресана назад (имаше и сватбени снимки, които, разбира се, включваха младоженеца с щастливо, недоумяващо изражение на лицето и странно познат сластен поглед в очите), той си направи извода, че тя тайничко поглежда в потъмнялото огледало на миналото в търсене на нещо, което дори и сега би я превърнало в обект на внимание от страна на един мъж, и сигурно бе решила, че наблюдателното око на ценителя на огледални повърхности и отражения все още би могло да открие следите на отминалата й хубост (които, между другото, тя преувеличаваше), следи, които се надяваше да станат още по-очевидни след тази ретроспективна брачна изложба.

Към чашата чай, която му наля, тя добави и малко интимна близост; крайно подробните описания на различните й неразположения тя обагри с толкова романтика, че той едва се сдържа да не я прекъсне с някой неприличен въпрос; на моменти спираше, дълбоко умислена, след което го догонваше с някое позакъсняло питане, подсказано й от неговите предпазливи думи, излезли на пръсти от устата му.

Към нея изпитваше и съжаление, и отвращение, давайки си сметка, че материалът, с изключение на своето единствено, доста специфично предназначение, не съдържа никакъв друг потенциал, но въпреки това упорито преследваше целта, която сама по себе си изискваше такова съсредоточаване, че физическият аспект на тази жена непрекъснато се разтваряше и чезнеше пред очите му (ако се бе блъснал в нея на улицата в друг квартал на града, за нищо на света не би я познал), а на мястото му се появяваха външните черти на абстрактната младоженка от снимките, които му бяха станали толкова близки, та бяха изгубили своя смисъл (и така, в края на краищата нейната жалка пресметливост се оказа сполучлив ход).

Изпълнението на задачата му вървеше като по вода и когато една дъждовна вечер в края на есента тя изслушваше — равнодушно, без да предложи и капчица женска утеха — неясните му оплаквания, свързани с вечния копнеж на стария ерген, който поглежда завистливо към фрака и сълзливата аура на всяка чужда сватба и неволно си мисли за своя самотен гроб в края на самотния си път, той изведнъж реши, че е дошъл моментът да извика преносвачите. Но междувременно само въздъхна и смени темата на разговор, а ден по-късно, о, колко изненадана беше тя, когато спокойната им среща на чаша чай (на няколко пъти бе ставал да отиде до прозореца и оставаше там, сякаш потънал в размисъл) бе ненадейно прекъсната от настоятелното позвъняване на преносвачите. В къщата се върнаха двата стола, канапето, лампата и скринът: така, когато решава математическа задача, човек първо отстранява някое от числата, за да работи по-свободно, а после го връща в утробата на развръзката.

— О, ти не разбираш. Това означава, че вещите на брачната двойка са обща собственост. С други думи, предлагам ти съдържанието на маншета заедно с едно живо асо купа.

В това време двамата работници, които бяха донесли мебелите, се суетяха наоколо, затова тя целомъдрено се оттегли в съседната стая.

— Знаеш ли? — рече тя. — Върни се вкъщи и хубаво се наспи.

Той се изсмя тихо и опита да вземе ръката й в своята, но тя я скри зад гърба си, като упорито повтаряше, че всичко това са глупости.

— Добре — отвърна той, като извади шепа монети от джоба си и ги приготви за бакшиш. — Добре, ще си тръгна, но ако решиш да приемеш предложението ми, моля те, уведоми ме, в противен случай не си прави труда — сам ще разбера и тогава завинаги ще те освободя от присъствието си.

— Почакай. Нека първо те си отидат. Странен момент си избрал за такъв разговор.

— Нека седнем и обсъдим нещата спокойно — каза тя миг по-късно, след като се отпусна тежко и смирено в току-що върнатото канапе (той побърза да седне до нея в профил, като подви единия си крак, но продължи да държи връзката на щръкналата изпод тялото обувка). — Преди всичко, приятелю, както вече знаеш, аз съм болна жена, при това сериозно болна. От няколко години съм под непрекъснато лекарско наблюдение. По всяка вероятност операцията, която преживях на двадесет и пети април, е предпоследната, или иначе казано, следващия път от болницата ще ме закарат направо в гробището. Не, не, не махай пренебрежително с ръка. Дори да предположим, че ми остават още няколко години живот — това с какво ще промени нещата? Аз съм обречена до края на дните си да се мъча с една убийствена диета и цялото ми внимание е насочено единствено към стомаха и нервната ми система. Моята личност е безнадеждно съсипана. А навремето не спирах да се смея… Винаги съм била взискателна към хората, но сега съм станала взискателна към всичко — към предметите, към съседското куче, към всеки миг от живота ми, който може да ми причини някакво неудобство. Знаеш, че съм била женена в продължение на седем години. Не си спомням да съм била особено щастлива. Аз съм лоша майка, но вече съм се примирила с този факт и си давам сметка, че часът на моята смърт ще дойде по-скоро, ако край мен се навърта онова палаво и жизнено момиче, макар в същото време да изпитвам някаква необяснима и болезнена завист към мускулестите й малки крачета, към розовите й бузки и здраво храносмилане. Освен това съм бедна: половината ми пенсия отива за лекарства, а другата половина — да погасявам дълговете си. Дори да предположим, че си човек с благ нрав и тънка чувствителност… о, искам да кажа, дори да притежаваш чертите, които могат да те направят мой добър съпруг — забележи, наблягам на думата „мой“, — що за живот ще водиш с жена като мен? Дори да имам младежка душа и още да не съм се превърнала в погрозняло чудовище, нима няма да се отегчаваш от непрестанните капризи на една толкова придирчива личност, на която никога и за нищо на света не бива да противоречиш, трябва да се съобразяваш с нейните навици и чудатости, с постенето й и с всички останали правила, които е длъжна да спазва в живота си? И всичко това за какво — за да останеш, може би след около шест месеца, вдовец, натоварен с грижите за едно чуждо дете!

— Значи, мога да смятам — обади се той, — че предложението ми е прието. — После бръкна във велурена торбичка и извади прекрасен нешлифован скъпоценен камък, в който сякаш грееше ален пламък и хвърляше въздушносинкави отблясъци.