Антон Балаж
Лагерът на леките жени (34)

34.
Свободните словашки майки

Ленинградските лебеди развълнуваха комисаря повече отколкото бе прилично и безопасно, като се има предвид постът, който заемаше в държавата. Изненада го самият факт на тяхното внезапно появяване: пристигнаха според инструкцията под строй, с надзирателките отстрани, облечени в лагерните дрехи и задължителната триъгълна забрадка, със срамежливо сведени очи, а после изведнъж… след някакъв таен, неуловим за него сигнал тези пепеляшки, тези Андерсенови грозни патета започнаха да се превръщат в прекрасни бели лебеди. Събличането го владеят до съвършенство, прелетя през главата му лукава мисъл. За миг лагерното облекло се свлече от тях и пред очите му блесна белотата на костюмите им. Блеснаха и какви ли не други неща, докато се качваха по простите дървени стълби на сцената. Накрая хорът се подреди, обади се хармоника и прозвуча лирично стихотворение за белите нощи на брега на Нева. Комисарят някак си не успя да се съсредоточи върху думите, по-скоро долавяше мелодията на стиховете и звука на хармониката, а погледът му неволно се насочваше към краката на лебедите, най-вече тези на солистката, която съпровождаше рецитирането с ходене на пръсти, извършваше го грациозно и на прекрасни стройни крака, макар че от някои нейни движения разбра, че преди това сигурно не се е издържала с балет и че тези нейни бедра са се размахвали на друга сцена, на сцената на живота. Тази мисъл също го отклони от стиховете и породи в него не съвсем прилични представи. С усилие успя да се съсредоточи и с изненада установи, че хорът отново въздиша, но не само по белите нощи, а и по нощите, изпълнени с колективна еротика. Малко се сепна, хвърли поглед към началника на лагера, но той изглеждаше съвсем спокоен. Така отхвърли подозрението за някаква реакционна провокация. Съвсем се успокои, когато на сцената се появи мъжкият хор в партизанска униформа и се присъедини към хора на лебедите. Изпълниха бойки стихове, в чийто смисъл нямаше защо да се съмнява.

О, град, до смърт изтерзан,

град на славния Пушкин,

в тебе, град герой, бие

сърцето на Петър Велики.

Хорът на лебедите отговори:

„Аврора“ от мъгла изплува,

под прицела й е Зимният,

пази града „Аврора“,

докато не го събуди химнът.

Хармониката засвири първите тонове на словашкия химн. Хорът също запя.

Комисарят се изправи, след него и цялата зала. Мъжкият и женският хор междувременно запяха заедно, а след това в лагерната вечер прозвуча братският химн. Когато приключиха, комисарят въодушевено заръкопляска. Залата се присъедини, лебедите грациозно се поклониха. Техните инак прелестни крака бяха леко загрозени от разкривените обувки на „Бата“. Но това вече бе маловажен детайл, който само увеличи силното впечатление от представлението. Това, което най-много очарова комисаря и после скандално промени неговата реч, беше как дисциплинирано жените в лебедовите костюми след напускане на сцената се облякоха в своите лагерни парцали, дори покриха главите си с отвратителните триъгълни забрадки. Виж ти, ето каква е превъзпитателната сила на лагера — помисли си възхитено той. Би трябвало да го обземе и гордост, та нали принадлежеше към инициаторите и създателите на ЛПТ, но революционната скромност не му го позволи. Хвърли поглед към съратника си Бело Блажени, но изследователят утопист само неопределено се усмихваше.

Началникът на лагера поблагодари на участниците и на отговорника по просветата, които бяха подготвили програмата в чест на Великата революция, като отбеляза, че току-що изнесеното представление е една малка част от тази програма, малка част, която са показали в чест на посещението на другаря комисар в техния лагер. Предупреди събраните затворници да не си отиват, защото ще има прожекция на нов филм. И веднага даде думата на комисаря.

Комисарят доразви мисълта на началника и каза, че няма да ги лишава от удоволствието да видят новия филм, затова ще бъде много кратък. Най-напред и той трябва да благодари на участниците за хубавата вълнуваща проява на любов към съветския народ и града на Ленин. Докато гледал програмата, го озарила мисълта колко жизнеспособни са се оказали лагерите за принудителен труд, за пореден път се убедил в това както при тази инспекция, така и при предишните. Вече е посетил лагера при язовира в Орава, лагера към стоманолеярния завод в Подбрезова, лагера до машиностроителния завод в Дубница и много други, а е направил това, за да премахне съмненията в тяхната ефективност, които са възникнали в последно време на много високи места. Откровено ще каже, че не приема предложението лагерите да се изместят в Чехия, където, казват, предстои завършването на важни и грандиозни строежи на социализма, сякаш ние не искаме и не трябва да строим, не трябва да модернизираме нашата словашка тежка промишленост, нашите словашки мини, железолеярни, бързо да индустриализираме и дори да укротим с железобетон река Вах. Кой се съмнява в това? Аз не! А вие? — зададе своя нетърпящ възражение въпрос на събралите се ударници.

— Ние също не, другарю комисар! — хорово отговориха те.

Комисарят се изненада само за момент.

— Виждате ли! А при това много от вас още се колебаят дали след изтърпяване на наказанието си да продължат своята геройска ударническа работа, да пробиват и други шахти на мира, да заменят двегодишната принудителна работа с градивна строителна петилетка. Ето защо от това място ви призовавам, и теб специално, другарю Челар, да не се колебаете с подписването на заявленията за работа в мините и по този начин да осуетите плановете на определени вражески елементи, призовавам ви да останете в лагера доброволно. Естествено, вече на напълно свободен режим и с всички миньорски права. Така ще дадете на нашата скъпа Словакия нови и нови тонове черно злато и вашите имена ще бъдат записани в историята на утвърждаването на новата власт. Какво ще кажеш сега, другарю Челар?

Яно остана да седи на пейката свит и нерешителен.

— Да не искаш да те засрами онази безименна лагерничка, която вчера така решително се втурна в дълбочините на мината, за да открие ново поле за дейност за трудещите се гражданки, въпреки че по този начин рискува собствения си живот? Така ли?

— Не, за бога! — подскочи от пейката Яно. Удари се с юмрук в гърдите и извика: — Аз съм горехронец, някой да има нещо против?

Никой не посмя да се обади. Само Яно Гумения, който по време на речта на комисаря бе позадрямал, се сепна и веднага започна: „Горе Хрон, долу Хрон, аз съм горехронка…“.

Челар, който вече бе опитен хорист, радостно запя с него, присъединиха се и останалите горехронски ударници.

Комисарят леко се изненада, но после тази колективна радост и добро настроение много му харесаха.

— Горехронци, виждам, че сте истински мъже. Впрочем аз съм от Бравецова — скромно додаде той. — Съвсем скоро ще се уверите колко далновидно е било от ваша страна да останете. Няма да се грижите за порциона, да се снабдявате с купони и точки, няма да се изкушавате от контрабандата и търгашеството, да се боите от проверките, от задължителния акциз. Ще оцените сигурността на лагера като място, в което сте затворени заедно с многото представители на исторически осъдената на ликвидация класа. За това ваше решение ви давам, по силата на своите правомощия, три дни свобода. Който не се върне, може само да съжалява! — приключи речта си комисарят.

— Няма да ви разочароваме, другарю комисар! — хорово отговориха ударниците.

Комисарят кимна. За момент се съсредоточи, после се обърна към превъзпитаваните проститутки.

— Знам, че някои от вас са станали ударнички и че през свободното си време шиете със сребърни конци подарък за другаря Сталин, но знам и това, че някои са се опитали да избягат от лагера. И са се уверили, че Видрица наистина е в ликвидация, историческа и фактическа. Какво бихте правили там? И на вас предлагаме достойно и сигурно съществуване. Можете да преминете към нормалния трудов процес, въпреки че известна форма на контрол още ще е необходима във ваш собствен интерес. Предлагаме ви възможност за избор: или да останете тук и да работите за народната фабрика за конфекция „Одева“, или, ако не можете да живеете без града, да се върнете в Братислава и да отидете да работите в Завода на мира и да сучете коприна по време на оставащото ви наказание, естествено, под охрана. Мислете върху това.

Превъзпитаваните проститутки веднага започнаха гласно да се съветват и откъм редовете им се чуха шум, шепот и шушукане. С жест комисарят се опита да ги укроти, накрая успя тяхната началничка, която тайно заплаши някои от тях с палката си.

— И моето уважение към постъпката на вашата приятелка, която сигурно е искала да се изравни със славната Паша Ангелина, или Анежка Ходинова-Спурна. Между другото, предайте й моя поздрав, след като се върне от санаториума. Но искам тук да кажа следното: да, и героините трактористки, и неуморимите ударнички, дори и заслужилите партизанки с простреляни гърди принадлежат на нашето време и ще бъдат неразделна част от нашата славна епоха. Но постепенно трябва отново да издигнем на пиедестал и друг символ — майчинството. Ласкавата и всеотдайна словашка майка. Помислете върху това!

Яно Гумения, който сега не дремеше, нито пък размисляше върху майчинството, започна да свири песента за словашките майки. За късмет, хармониката нещо засече, така че нямаше да има нужда началникът да разследва кой го е накарал да свири забранената песен от източния фронт.

След като думите на комисаря не предизвикаха очаквания одобрителен шум и шепот сред бившите проститутки, началничката ги попита:

— Момичета, разбрахте ли за майчинството…

— Госпожо началничка, аз не разбрах — плахо се обади Ерничка.

Жените започнаха да я побутват, дори я дърпаха за ръкавите на блузата, но тази малка глупачка се изправи и започна:

— Според мен това са само хубави празни приказки. Например аз съм в положение, ще бъда свободна майка, и какво? Налагаше се да крия това. Обаче ме разкриха, хвърлиха ме в дупката, ако не бях ленинградски лебед и не беше пристигнал другарят комисар, вече щяха да ме острижат нула номер. Но след програмата трябва да се върна отново там и ако не излъжа, че виновен за това е послушникът Матуш, ще ме ритат в корема, докато не призная, а това може да повреди малкото, нали? Ще спрете ли това, или…

В бараката за културно-просветна дейност настана гробна тишина. Заскърца стол, и то само защото комисарят се обърна към началника на лагера със страшния въпрос:

— Какво означават тези садистични практики? Какво стригане, какво ритане в корема, каква дупка?

— Строгите нареждания, които е разработила комисията на Държавна сигурност, допускат подстригването. Останалото…

— Останалото си измисля тайният другар Плажак — отговори на комисаря Ерничка.

Сега комисарят се обърна към Плажак с ням въпрос в очите.

— Това е срамна провокация. Искат публично да злепоставят Държавна сигурност — каза Плажак заплашително, но не бе никак убедителен.

По лицето му си личеше, че е разобличен. И веднага започна да смърди. Когато сам усети това, изплашено се огледа, после се изправи и бързо излезе от бараката. След него остана само смрад. Останала съвсем без сили, Ерничка рухна на пейката. Трябваше Манда да я задържи в прегръдките си. Комисарят й даде честна дума, че сега може без страх и наказание да се гордее със своето майчинство. Безсмисленото нареждане ще се отмени и в бъдеще всяка от тях без страх може да признае, че е бременна. Ще има същите привилегии като всяка бъдеща майка.

Отново се разнесоха шум и шептене. Повярваха на добрия комисар и макар и още несмело, но ето че се изправи Манда и също призна, че е бременна. След нея, малко по-смело вече, към бъдещите свободни майки се присъединиха Рия Амала, а след кратко колебание и гордата танцьорка Кармен. Най-накрая началничката Матилда. Изненадата от тези толкова очевидни плодове на превъзпитанието бе всеобща, всички мъже в залата мълчаха като риби. Началникът, трябва да му се отдаде дължимото, не започна разследване, а даде рязка заповед на кинооператора да пусне подготвения филм. Светлината в залата изгасна, а на сребърното платно се появиха първите кадри на вълнуващия филм за строителството на социализма „Жена от върховете“^[1]. След първите напрегнати сцени комисарят и лагерната свита незабелязано изчезнаха.

Въпреки че вече бяха пред бараката, на свободно лагерно пространство, началникът и комисарят разговаряха шепнешком. Констатираха, че с революционните ексцесии на Плажак не могат да направят нищо, нито да ги спрат, нито да го накажат, защото неговото отделение вече беше под ръководството на новосъздаденото Министерство на държавната сигурност. После началникът помоли комисаря, ако сериозно е възнамерявал да осъществи своя план за по-нататъшното превъзпитание на проститутките, веднага да издаде заповед за тяхното освобождаване от лагера. Комисарят сериозно му обеща да го направи. Началникът спомена още нещо, но комисарят му направи знак да замълчи, защото към тях се приближаваше шефът на неговата охрана. Едва в Яхимов началникът разбра, че охраната на комисаря всъщност вече е била неговата затворническа охрана.

Подадоха си ръка в края на лагерния площад и се разделиха за дълго време.

При колата, вече с куфар в ръка, стоеше доктор Блажени и чакаше комисаря. По обяд, на път към мината, комисарят го бе настигнал и като разбра, че докторът бърза за влака, го върна в лагера с обещанието, че вечерта ще го вземе със себе си. Преди няколко дни бе получил по пощата неговия утопичен проект и добре се бе забавлявал. Смяташе по пътя да проведат някой академичен дебат.

Късно вечерта заедно напуснаха лагера и подхванаха доста лежерен диалог за сексуалната и други утопии, които според тях сякаш започваха да се реализират. Служебната кола бързо ги отвеждаше към нерадостното им бъдеще.

Комисарят бе арестуван след месец и съвсем скоро опита садистичните практики, по време на които непрекъснато го принуждаваха да признае, а той непрекъснато твърдеше, че няма какво да признава. Накрая все пак призна каквото му подсказа съдията, негов бивш съученик — че е буржоазен националист и със своите демагогски прояви в лагерите за принудителен труд е представял в лоша светлина чешката работническа класа. Получи за това доживотна присъда, а към своите утопии се върна вече като немощен старец.

Доктор Блажени умря след няколко месеца разследване и чак след време потомците му разбраха какво е трябвало да признае — че е скрит троцкист, а с елитарните си теории е омаловажил историческата сексуална мисия на пролетариата. Ученият не разбра, че докато утопиите са наистина безсмъртни, техните създатели не са. И какво от това, че неговият случай щеше да бъде обявен за достойна за съжаление историческа грешка.