Антон Балаж
Лагерът на леките жени (31)

31.
Лебеди с обувки от „Бата“

След нощта, която зашеметеният от хапчетата началник смяташе само за хубав сън, лагерният живот продължи в планирания ритъм, почти без разлика от планирания ритъм на цялата строяща бъдещото щастие страна. Всеки изпълняваше задължения в чест на нещо: ударниците на Челар, а заедно с тях и двете пълнещи лампите с карбид проститутки, в чест на приближаващия конгрес на профсъюзите; превъзпитаните проститутки шиеха престилки по същия повод, а след работно време бродираха ленено платно в чест на Сталин; в чест на годишнината от Великата революция в културния дом подготвяха тържествена програма. И понеже бе ясно, че сънищата винаги леко изкривяват действителността, това, което бедният началник бе сметнал за костюми на гълъбици на мира, щяха да бъдат костюми на ленинградски лебеди. Дори бяха започнали да си ги шият по мярка. Чешкият илюзионист, който не зачиташе нищо и никого и на когото културният работник повери репетициите, и без това ги наричаше глупави гъски. Също така без уважение се отнасяше към тяхната началничка, към която се обръщаше с „госпожо мама“, не бръснеше дори лагерните партизани. Всъщност още не бяха получили телеграма за оттегляне в гората и за да не хъркат непрекъснато в своята бърлога като рицарите от Ситно, включиха ги в програмата. След уморените и замаяни от брома ударници за видришките жени това бе приятна промяна. Вечерните репетиции преминаваха в атмосфера на радостно очакване на следващата назаретска тъмнина.

— Ало, шумкарите, сега обърнете внимание на текста, ясно? Гражданската война продължава, Деникин бяга в Сибир, във Владивосток дебаркират американците с консервите и червените ги пердашат, ясно? Не?

Мики се обърна към Хомич, който поклати глава с несъгласие. Осъществяваше над репетициите идеен надзор, в стила на Макаренко промени, по-точно приспособи сценката с пленяването на американците от партизаните, като по този начин й придаде ясно хуманитарно звучене.

— Моля те, не казвай червените, Мики — ядоса се Хомич, — става въпрос за червеноармейци. Не забравяй, че си в лагер и…

— Добре, добре, взимам си думите обратно — прекъсна го Мики.

— И така, червеноармейци, продължаваме.

Двама партизани довлякоха на сцената дърпащия се американец. Играеше го режисьорът на любителския селски театър, който привлече вниманието с плача си в седмицата на лагерната просвета и който, лице в лице с дивите сибирски партизани, сега се правеше на изплашен.

— Братчета, хванахме американеца. Ето го!

— Бяха двама — обясни другият партизанин. — Возеха в каруцата корита. А в коритата — мляко. Тези американци са глупав народ. Дошли да воюват, а плюскат мляко и шоколад. Въх! Единия успяхме да гътнем, но този боклук навреме вдигна ръце.

Изкрещя на пленника: „Hende hoch!“, и той светкавично вдигна ръце.

— Ето така вдигна ръце, тъй че не можахме…

Останалите партизани започнаха сърдито да разглеждат пленника.

— Кой ги е викал? Няма да си играем, вижте му сметката! Довършете го!

— Не така, другари! — спря ги с началнически жест Идеалиста от планините. — Най-напред по човешки ще му обясним, че е агресор и империалист, а после ще го… — с убедителен жест прекара ръка през гърлото му.

Пленникът се разтрепери от страх.

— Какво има да се обяснява? Не бавете нещата, командир! — неспокойно мърмореха партизаните.

Но Идеалиста направи умиротворителен жест. Изведнъж пленникът отчаяно извика:

— I donʼt understand!

— Нещастник, дори руски не знае — съжали го един от партизаните. — Може би ако имахме някаква книга с картинки…

— Вася! — Идеалиста се обърна към друг партизанин. — Дай катехизиса!

Вася се направи на глух.

— Знам, че имаш. Няма да те наказвам за това.

Вася малко колебливо пъхна ръка под палтото си.

— Аз ще осигуря катехизис — намеси се в сценката Хомич.

— Какъв катехизис, другарю културен работник? — учудено попита началничката Матилда.

Тя бе дошла неочаквано в културния клуб и проститутките, които също щяха да участват в белите нощи, веднага забелязаха, че хвърля на Идеалиста от планините плахи любовни погледи. Хомич, естествено, нищо не бе видял и след като тя го прекъсна, се обърна и малко нервно й обясни, че партизаните ще покажат на пленения американец рисунка от катехизиса, на която Авраам се надвесва с нож над вързания Исак, а иззад облаците ги наблюдава Господ.

— Ама какво общо има това с революцията… — не разбираше Матилда.

— Какво, какво! Такова. Ще обяснят на американеца, че Авраам с ножа в ръка е буржоа, вързаният Исак е пролетарий, а Господ, който ги следи от облаците, е империалист. Така американецът ще разбере същността и смисъла на класовата борба и на империалистическата интервенция против държавата на работниците.

— Down with imperialism! — изкрещя лежащият на сцената пленник.

Като запален радетел за отстраняването на разликата между действието на сцената и публиката, размяната на реплики между културтрегера и началничката му се бе сторила изключително интересна.

— Извинявайте, но аз не разбирам — още веднъж се осмели да се намеси Матилда.

— Извика „Долу империализмът“. С това се превърна в съмишленик на червеноармейците и си спаси главата…

— А, значи, така… Другарю Хомич, а вие откъде знаете, че в катехизиса има такава рисунка? Нали вие…

— Ще ми правите кадрова проверка или какво, госпожо началник? В лечебницата го имаше францисканецът Матуш, така че го разлистих и…

— Не дрънкай толкова с госпожа майката, Станко, ясно? Да беше отишъл за книгата — прекъсна ги Мики. — И защо, по дяволите, не я донесе? Прекъснахме репетицията, а славната годишнина наближава.

Актьорите също зароптаха. Хомич се обърка. Наведе се към Матилда и отчаяно й прошепна:

— Трябва да ми помогнете с този катехизис, началничке. Плажак го е взел от Матуш и иска да докаже, че францисканците са го използвали като ключ за изпращане на шифровани съобщения до Бялата легия. И че те разпространяват протестни лозунги из лагера.

— Не ми казвайте нищо, не искам да имам нищо общо с това — прошепна изплашено Матилда и веднага се отдръпна от него.

Режисьорът любител, легнал по гръб в края на сцената, след като изслуша техния шепот, си помисли: какъв фантастичен театър. Никога няма да съжалява за този момент, нито за половингодишния си престой в лагера, защото след години това ще му помогне да напише великолепно съчинение за плавния преход на действието от сцената към залата и за създаването на предпоставки за щастливия край.

Мики Коми завърши репетицията със сцената от Далечния изток и даде знак на ленинградските лебеди да се придвижат към авансцената. Ерничка, донякъде и поради ходатайството на Хомич, пак беше солистка. Кармен вече не я ревнуваше, защото тя пък беше солистка в балетния парад. Днес за пръв път и двете изпробваха костюмите си. Но докато Кармен си беше намерила поне гуменки и перфектните й крака се размахваха пред очите на сибирските партизани като неудържима и мъчителна покана към ускоряване на настъпването на назаретската тъмнина, на краката си Ерничка все още носеше разкривените обувки от „Бата“. Това малко развали настроението й, освен това безпокоеше я и шепненето между Хомич и Матилда. Веднага усети, че този катехизис само може да навреди на монаха.

— Така, младежи, концентрирайте се, ясно? — подкани ги Мики. — Две, три, соло.

Ерничка излезе пред хора и започна:

Днес ще бъде бяла нощ, нощ, млечна като моя воал,

ще те търся в тайните тихи кътчета по брега на Нева,

медният конник ще оживее и с мен ще прескочи Нева,

а аз ще сънувам Чайковски и балет на бели лебеди сега.

Кармен започна да танцува, без да изчака разрешението на Мики, а след малко и хорът се включи с чувство:

О, бели нощи, бели нощи,

време без срам от докосване,

о, бели нощи, бели нощи,

ощ на скрита колективна еротика…

— Това вече не! — извика Матилда и рязко удари с палката си по дървената пейка. — Няма да разреша, това е безнравствено!

— Майната му на всичко! — ядосано изрева Мики Коми и хвърли на земята листовете, които държеше в ръцете си. — Станко, ако не спреш това цензуриране, сера ти на цялата революция и…

— Извинявайте, началничка, но това не е във вашата компетентност. Пазете ги, контролирайте техния морал в бараката, но не се бъркайте в идейната страна на техния живот! — опълчи се на Матилда Хомич.

Тя не очакваше такова двойно нападение. Дори отправи молещ съчувствие поглед към Идеалиста, но той с интерес наблюдаваше краката на Кармен. Началничката стисна зъби, после се обърна и демонстративно напусна бараката. Остатъкът от вечерта премина гладко. Но и без назаретска тъмнина.

— Мислехме, че имате поне толкова фантазия, колкото ударниците — през зъби процеди Кармен, докато обличаше грубия лагерен панталон и великолепните й крака изчезваха от възхитените погледи на Идеалиста и сибирските партизани.

— С петролните лампи по стените и свещите нищо не може да се направи — също през зъби отвърна Идеалиста. — Съвсем скоро ще дойде и другият удар, Кармен.

— Само да не бъде на следващата годишнина — със съмнение в гласа приключи разговора Кармен и напълно скри привлекателните си бедра.

Надзирателките вече ги следяха. Подредиха ги в две редици, преброиха ги и после, в тъмната нощ, ги заведоха в затворения участък от лагера, където се намираше бараката им. След последното преброяване жените ядосано започнаха са свалят лагерните дрипи и да обличат монашеските ризи, а когато докоснеха бедрата, гърдите, раменете или каквото и да е част на тялото си, установяваха, че непрекъснато напълняват, някои вече не само поради симпатията на лагерните готвачки, и гневът им се удвояваше.

Ерничка се гласеше да съблече бялата си лебедова рокля. Наложи се да помоли Рия Амала да разкопчае седефените копчета на гърба й. Някога роклята принадлежала на руската царица, графинята й я бе подарила великодушно, а когато Ерничка я облече за пръв път и заблестя с нея в сивотата на мръсната лагерна барака, изумена, старата графиня извика „Как Татяна!“. Очите й се напълниха със сълзи, а когато ги преглътна, започна с истинско благоговение да рецитира писмото на Татяна до Онегин. Сега вече графинята спеше, Рия й помогна да съблече роклята и понеже вече не сълзеше, защото Зигмунд я бе излекувал напълно (а казват, че сега тя пък лекувала болния му гръб), като усети под опитните си пръсти лебедовата шия на Ерничка, Рия не устоя и започна да докосва и с устни гладката като кадифе нежна кожа.

— Рия, не… гъдел ме е… престани вече! — със смях каза Ерничка.

Отново разголила фантастичните си крака, които сега не интересуваха Рия, Кармен ревниво се обади:

— На тържеството вземи да си вържеш по-здраво корема. Вече ще започне да стърчи.

— Поискай ми от доктора някакъв гумен пояс — обърна се към Рия Ерничка.

— Имаш късмет, че Матилда е побесняла по главния шумкарин. Иначе досега да те беше разкрила — вече злонамерено добави Кармен.

За повече лоши приказки не й остана време, защото една от жените при вратата извика: „Внимание, Мадла!“. И ето че Матилда се появи в бараката с познатата палка в ръка. Запъти се право към Ерничка. Беше като тайфун. Каза й да не се съблича, да се облече отново и понеже Ерничка само изненадано я гледаше, рязко я обърна и започна така грубо и непохватно да закопчава роклята, че едно седефено копче изхвърча и тупна на земята. След като малко се успокои, остро заповяда на Рия Амала да не я гледа като теле, а да я закопчае, при което й се закани с палката. Ерничка се изплаши повече от Рия и по пътя през целия лагер не намери смелост най-после да признае на началничката, че е бременна в четвъртия месец.

Отново се озоваха в познатия коридор, пред една от вратите отново лежаха сдъвканите кучешки каишки, но сега, като ги видя, Ерничка не помисли за никаква приказка, която да й придаде смелост. Матилда я остави в коридора и сама влезе в канцеларията. Ерничка мерна Плажак, разплут върху стола, с голяма ножица в ръка, с които потупваше отворената си длан — това й бе напълно достатъчно. След малко Матилда излезе, стори й се, че последната остра дума, която каза по негов адрес, беше „Импотент!“, преди с пренебрежително изражение на лицето да напусне канцеларията. След нея в стаята влезе ужасената Ерничка. Ножицата в ръцете на Плажак и стърчащия от чекмеджето кабел вече познаваше, но се изненада, а после и изплаши от нещо съвсем друго: миризмата в стаята, в началото слаба, но бързо усилваща се. Нещо там вонеше като на посрано дете. Ерничка внимателно хвърли поглед към ъглите, после и към коленете на Плажак, но не откри нищо. Във втория месец от бременността имаше странни желания за ядене, а за четвъртия знаеше, че жените понякога усещат различни миризми, но в момента чувстваше, че стомахът й след малко ще престане да я слуша. Плажак сурово я покани да седне по-близо до него. Подчини се, вонята стана още по-силна. „Дъщери на Божията любов, бъдете с мен!“ — горещо си пожела Ерничка и седна на края на стола.

— Какво означава този маскарад? — посочи към роклята й Плажак.

— Репетираме за тържество. Играя ленинградски лебед.

— След месец ще трябва да ти дадат друга роля…

Ерничка се усмихна през плътно затворените си устни.

— Ще играеш бременна кучка! — изведнъж строго извика Плажак.

Дори не се наложи да протегне ръка към кабела, вонята на поне от седмица посрано и непочистено дете отвори плътно стиснатите й зъби, Ерничка изплашено изохка и припадна. Когато се съвзе, седеше на същия стол, а Плажак държеше с голямата си лапа лебедовата й шия. В лагерната нощ прозорецът бе широко отворен. Сега вонята бе по-слаба и Ерничка дълбоко пое въздух.

— Какво се търкаляш такава? Нито една от вас не може да се отучи от тоя навик.

Известно време Ерничка все още не виждаше ясно очите на Плажак, но със сигурност усещаше, че целите й гърди са мокри, а от студа зърната им започват да се втвърдяват.

— Не се плаши повече, защото ще ме ядосаш наистина. Чуваш ли? Исках нещо да ти предложа… Публично ще признаеш, че си в положение и че го дължиш на младия монах. Че си го прелъстила онази нощ в лечебницата.

— Значи, сте ни подслушвали… И без това никой няма да повярва…

— Ти не бери грижа. Всички ще повярват, знаем как да ги принудим. Разбираш ли? Ще му помогнеш. И на себе си също, да не трябва да те стрижа и да те пращам в Илава.

Ерничка беше като попарена. Освен това се страхуваше, че миризмата ще се засили. Какво ли ще прави сега с нея?

— Защо толкова ненавиждате тези монаси и попове? Нали не воюват против вас с мечове…

— Тъкмо в това е тяхното коварство! — рязко каза Плажак. — Ех, тези лицемерни фарисеи, аз ще ги… — добави с треперещ глас, сякаш на път да се разплаче. После се съвзе. — Ще те заведа при него. Сама решавай. Това е твоят шанс! — добави предупредително той.

Излязоха от канцеларията. На Ерничка й се струваше, че вонята на посрано дете се влачи след тях и по пътя от канцеларията. Изчезна едва когато изчезна и Плажак. Пазачът я поведе към килията, в която бе затворен монахът. Бутна я вътре и заключи след нея вратата. Малкото като кутийка помещение бе осветено от мъждива лампа на тавана. Монахът лежеше върху някакъв черен парцал, ризата му бе разкъсана, лицето му съвсем подпухнало. Бавно го надигна към бялото видение. Трепна изненадано, дори се опита да направи жест, прогонващ изкушението, но ръката му безпомощно падна при тялото.

— Това съм аз, Ерничка, не се плаши от мен. — И тя клекна до него на проснатия парцал, който всъщност бе монашеското расо на Матуш. — Плажак ме изпрати, но не се страхувай…

— Този пор — прошепна послушникът.

— На мен пък ми миришеше на посрано дете, на което дълго не са сменяли пелените. Сигурно защото съм бременна в четвъртия месец. Не ти признах това, когато се срещнахме в лечебницата, само поисках Евангелието, а ти ми донесе катехизиса. Плажак, този смърдящ пор, ни е подслушвал, теб започна да те измъчва, а мен пък ме наговаря публично да призная, че съм бременна от теб.

Послушникът рязко отметна глава, дори се опита да се отдръпне. Веднага й стана ясно какво си мисли Матуш за предложението на Плажак. Тъжно каза:

— Знаех си, че няма да се съгласиш на такова нещо. Макар че всъщност никой няма да повярва, всички ще знаят, че съгласието ти е изтръгнато с мъчения, целият лагер ще те съжалява. Но мен ще ме наричат курва, ако само аз взема да твърдя това…

Послушникът мълчеше.

— Не си мисли, че се страхувам от остригването и затвора в Илава… Но ако започнат да ме ритат в корема, да ме бият по него с маркучи, ще осакатят и този малък живот в мене… Това дете беше заченато с любов, косата и цялото му тяло миришеха на море, имаше такива нежни устни… и ти имаш…

Послушникът се отдръпна, а Ерничка извика:

— Боже, и устата ти е разбита. Сигурно страшно те боли, навярно повече откогато някой се е целувал цяла нощ, нали? Понеже припаднах, Плажак ме поля цялата с вода, ако искаш, ще се наведа над теб и ще ти бъда като компрес. Не се страхувай, с това няма да нарушиш обета си за целомъдрие.

И Ерничка повдигна внимателно главата на послушника и нежно притисна лицето му към мокрите си гърди. Послушникът тихо застена и когато устните му няколко пъти докоснаха вече майчински наливащите се гърди на Ерничка, от гърдите му се отрони въздишка на облекчение, а после главата му се отпусна върху бедрата й. Наложи се Ерничка да я придържа, за да не се изхлузи върху студения бетон. Предпазливо го поглади по гъстите черни коси.

— Ако бях останала при монахините, щях да си избера за изповедник някой като теб. Но всичко се обърка. Когато се върнах вкъщи, майка ми ме изпрати да работя. Намерих си работа в „Данубия“. Стараех се, колкото можех, но майсторът беше зло куче и непрекъснато ми се караше: „Внимавай, парцал такъв, щото ще те изгоня оттук като стой, та гледай!“. А когато се осмелявах да се защитя, ми крещеше: „Не отвръщай, да не си в бардак!“. Взех да завиждам на онези, които са в бардак и могат да говорят каквото си искат. Започнах да мечтая за това. После от любопитство веднъж отидох във Видрица. Дадох цялата си заплата, за да си накъдря косата, и не се върнах във фабриката, майсторът не понасяше накъдрените… Сигурно ще е добре, ако жените са като мъжете и в работилниците има и жени майсторки.

Ерничка поиска да каже на монаха нещо насърчително, но не се сещаше какво. В карцера бе студено, мократа рокля започна страшно да изстудява гърдите й. Така можеше лесно да се разболее от бронхопневмония, а не дай боже и от туберкулоза. Тази мисъл много я плашеше. Матуш се размърда, погледна към нея.

— Много ми е студено на гърдите. Знам, че не трябва да те изкушавам, но… не можеш ли да сложиш върху тях дланите си… сигурно всеки момент ще дойдат за мен.

Послушникът не можеше да се реши, затова Ерничка взе греха върху себе си.

— Само ги постави, достатъчно е да усещам топлината ти. Може никога да не се срещнем. За довиждане ще ти кажа едно стихотворение.

Не мога да тичам след теб,

мостовете на Нева са вдигнати,

небето над града на три игли набодено е,

най-красивата ще забода в косите си,

покланям се пред теб, покланям се пред красотата.

Ерничка затвори очи. Виждаше се как танцува на брега на Дунав, как ефирната й фигура се полюшва между есенните дървета. После спира, изправя се на пръсти, от дърветата падат златисти сухи листа и се сипят около краката й, накрая закриват разкривените й лагерни обувки. Усеща хлад на глезените си, но гърдите й се пълнят с топлина, наливат се до пръсване, та се налага да ги притисне с ръце. Среща там други ръце и слабо въздъхва.

Още дълго никой не дойде за нея.