Антон Балаж
Лагерът на леките жени (25)

25.
Назаретска^[1] тъмнина

Под вещото ръководство на Летвата превъзпитаваните с труд проститутки от шивачницата за един ден ушиха леки бели туники, с които трябваше да бъдат въведени в лагерния колектив. Командирката Матилда им разреши да ги изпробват в помещението на воля, без никой да ги надзирава. Най-накрая, без да бързат, жените се разсъблякоха на дневна светлина, което не им се беше случвало, откакто ги бяха прибрали от Видрица. Но не бяха и преживявали такъв шок, какъвто ги застигна в момента, когато видяха какво е станало с фигурите им в лагера.

А биха могли да го осъзнаят и преди това, защото тук не се преуморяваха, повече седяха и много време лежаха неподвижно, докато преди се бяха движили по цяла нощ, често пъти до пълно изтощение. Сега нощем лежаха спокойно, през повечето време спяха. Докато от сутрин до вечер носеха лагерните дрипи, после се вмъкваха в нощниците и хайде под завивките, не бяха успели ясно да си дадат сметка колко рафинирано им виждаха сметката в лагера, как ги включваха в гражданското общество, като ги тъпчеха с буламачи и им изнасяха тъпи просветителски лекции. От мирната жътва насам това беше първото сериозно предупреждение. Когато вадеха вода от кладенеца, за да се измият, и бяха вече доста разсъблечени, в главите им наместо разум се вихреха хормони, а после дойдоха ударниците и не можеха да мислят за друго, освен как да ги подмамят. Особено когато на полето Голямата Берта мечтаеше на глас за „голямо преживяване“ под престилката. Но сега очите им се бяха отворили и бяха установили какво всъщност става с тях в лагера. Направо им се приплака.

Кармен стоеше до леглото си, обръщаше глава назад, като по чудо не си изкриви шията, и невярващо гледаше своя сплескан задник. Без да говорим за мастните възглавнички на корема и увисващите гърди. Коремът, талията и гърдите не бяха се променили чак толкова много, но задникът… истинска катастрофа. Танцьорка със задник, който не изпълва мъжкия поглед с възхищение, с неустоимо желание поне за секунда да го докоснеш, за минута да сложиш длан на сърчицата му, който не събужда копнеж да се притиснеш към него, това си беше цяла трагедия. Такъв задник не можеше да има успех и в последната видришка кръчма, камо ли в някое изискано виенско заведение или пред взискателните погледи на американската армия, чиито стройни сержанти бяха пропътували половината свят през войната.

— Ще си изкълчиш врата! — обади се Вдовицата.

Кармен втренчено, като хипнотизирана гледаше своите омекнали, а и малко набръчкани задни полукълба. След което отпусна задника си на леглото. Но веднага се усети и се обърна настрани, заемайки не толкова вредно положение. Ако поне в мината не беше такава тъмница. Може би още там щеше да осъзнае какво става с нея. И понеже на острите въглища не можеше да се лежи, би могла да се хване за някоя чамова греда (която миришеше на смола и това възбуждаше миньорите) и да се предложи на ударника отзад. А ако беше погледнала на светло пазвата си или полукълбата на задника си, макар и все още не съвсем скапани, би установила навреме щетите и би могла още на другия ден да си наложи някаква страшна диета. Но тази проклета тъмнина…

— Е, какво си се размечтала — нежно сложи ръка на изпъкналия й задник Вдовицата. — Обличай се, защото след малко тръгваме.

Кармен седна, бавно дойде на себе си, скочи от леглото и злобно го ритна.

„Защо ли се косиш — мислеше Ерничка на съседното легло с туника на коленете. — А аз какво да кажа? Няма да ми помогне нито диета, нито някое нощно изтощение. Нито когато ме набият, острижат и хвърлят в дупката. И тогава ще продължа да наддавам.“ Защото и инжекцията на доктора не помогна. Сега вече бе ясно, че наистина е бременна. Сигурно я беше набухал оня моряк. Беше се оставила да я упои неговата свежест, отдала му се бе и с любов и ето го резултата. От Видрица ще й остане не само лошо досие, но и дете.

— Е, какво, солистке, защо не се обличаш? Поне туниката ще ти скрие корема — злобничко я побутна Кармен, обидена, че е само обикновена хористка и ще се изтъпани пред всички, без да им направи впечатление.

Останалите също ревнуваха Ерничка.

„Колко са противни!“ — въздъхна тя и започна да си навлича туниката. Само ако знаеха какво е трябвало да изтърпи, докато четеше партизанския дневник. А и този Макаренко. И сега нищо не разбира от него. В дневника все пишеше нещо за битки и за унищожаването на някаква жива сила. Попита Станко какво са имали предвид тези партизани, за да може да прочете с чувство текста. „Ликвидирали са ги до един!“ — обясни й той. „Нима всички са ги застреляли?“ — зачуди се тя. Той потвърди с кимване. Тя страшно се бе учудила. Нали има толкова други начини да унищожиш живата сила на мъжа: с любов, с милувки, с прегръдки и най-сигурното, с онова триене в цепката до пълно изнемощяване. Самата тя толкова пъти се бе убеждавала в това. Би било достатъчно да доведат тези мъже, ако трябва и под стража, там, във Видрица. Но Станко се бе изнервил от нейните откровени разсъждения и злобно бе казал, че това е обикновено пацифистко дрънкане. И пак й набута в ръцете Макаренко. И въобще не обърна внимание на проникновения й анализ за чувствеността. Разстроена, тя се бе посъветвала за дневника и с монаха послушник, който ходеше в санитарния пункт на превръзки. Но когато започна да му чете как бригадата била предприела непрекъснати деструктивни акции, как им харесвало да вдигат във въздуха електрически стълбове, след което долината винаги се потопявала в клерикално — фашистки мрак, Матуш също се изнерви и й каза повече да не чете за тъмнината, ами да избере светлината. Затова му прочете следното: „Най-накрая изгря Денят на свободата и така се отвори пътят за окончателното поражение на тъмните сили на реакцията“. Но и това никак не се хареса на послушника, който каза, че е наивна и позволява да злоупотребяват с нея. Тогава си помисли, че може и да се е оставила да я злоупотребят, но какво от това? После се засрами от тези си мисли, съкрушено призна пред францисканеца, че наистина е грешна жена, и го помоли да прочетат заедно нещо от Евангелието. Но Библията му я бяха взели още в Илава, така че на другия ден й донесе стария си катехизис. Ерничка не можа да се съсредоточи в четенето, прегледа само картинките. Вече не се радваше на предстоящия празник, а само на тая туника, която щеше да скрие притеснението й. Но какво ли ще стане по-нататък?

— Идва Мадла — извика силно една от жените.

Престанаха да мерят облеклото и да се съжаляват взаимно и бързо облякоха туниките.

— Така, момичета, доволни ли сте? — бодро извика Матилда. — Да? Давайте, давайте, тръгваме! Кърпите на главите! Надявам се, че утре ще сте преодолели старите си пороци и нито една няма да бъде гримирана и напарфюмирана. Ще ги преодолеете ли? Добре! Докладваха ми, че макар по време на репетициите в залата няколко пъти да е угасвало осветлението, не сте се поддали на изкушението да се смесите с мъжете. Вярвам, че и на днешната генерална репетиция няма да развалите това впечатление. Утре аз няма да отговарям за вас, но се надявам, че нито една няма да отиде на събитието без гащи. Ако го сторите, бихте подценили значението на това толкова тържествено мероприятие.

Вероятно на никоя нищо подобно не беше минавало през ума, но понеже не вярваха на подлата Сладкарка, макар че Кармен редовно контролираше нейното тайно скривалище, не можаха открито да се посъветват и да решат дали пък да не осъществят тази идея. За по-сигурно утвърдително започнаха да клатят глави.

Изглежда, че този път Матилда им бе повярвала, но въпреки това трябваше да се съобразят с евентуална внезапна проверка. Без протакане се строиха в редици, та Матилда по-лесно да ги преброи. Вече се раздвижваха, когато на вратата на помещението се появи някаква нова лагерничка. Тя бе лошо остригана, мършава и ревеше. Всички изтръпнаха. И съвсем се слисаха, когато изведнъж някоя невярващо извика:

— Това е Рия!

Всички мигновено разтуриха строя и се втурнаха към своята нещастна плачеща другарка. Матилда се опита да ги спре с палката си.

— Тръгнала е с циганите и е избягала от лагера. Затова според правилника в Илава са я остригали. Поне имате жив пример и ще има над какво да разсъждавате. Нищо не трябва да се прави в нарушение на закона, ясно ли е? — остро завърши Матилда.

Тогава Рия тихо каза:

— Аз не плача, само очите ми сълзят от слънцето.

— Виждате ли? — вече по-кротко каза Матилда. — Ти днес си почини, сутринта ще се включиш в процеса. Е, тръгваме.

Някои от жените се докосваха до Рия и утешаващо я галеха по ръката или бедрото. Кармен прошепна, че е пазила леглото й, за да бъдат една до друга. „Измършавяла е, бедничката“ — шепнеха си по пътя за генералната репетиция… Сърцата им се свиваха от жалост, само глупавата Берта каза: „Поне не трябва да прави нищо“. Тази гадна Берта! — казаха си и веднага започнаха да се отдръпват от нея. Но по-жалкото беше, че подобно нещо бе минало през ума и на останалите жени.

Началничката ги заведе до бараката на просветата, даде своята палка на Хомич, който репетираше хоровите песни с тях, припомни им, че разчита на дисциплина, тъй като трябва да ги остави, чакат я неотложни командирски задължения. Малко преди заключителните й думи при нея дойде надзирателката от нощната смяна. Двете тихо размениха няколко думи с културпросветника и бързо излязоха. Днес началничката се държеше някак си чудновато, любезно и сякаш замечтано. Но Матилда изчезна от главите им, когато в другия край на залата се подредиха мъжете хористи. Носеха летни дочени панталони и бели ризи. Известно време двата хора — мъжкият и женският, мълчаливо и изпитателно се гледаха. После се втурнаха от двете страни на залата и накрая образуваха истински смесен хор, тъй като чак до генералната репетиция двата хора бяха разделени. Сега това бе мощен, почти сточленен смесен хор, съставен от бивши проститутки и разложителни елементи, повечето стопански, днес вече успешно превъзпитани в ударници. Отделно стояха само диригентът Хомич с палката в ръка, солистката Ерничка, която държеше черната тетрадка, и Яно Гумения с хармониката, който всъщност седеше на пейката под прозореца, удобно протегнал обутите си в гумени ботуши крака, и им даваше тон. На утрешното тържество на хора щеше да акомпанира Лакатошовата петорка, повишена в естраден състав благодарение на някакъв чешки илюзионист. Изглеждаше, че всички заедно едва ли ще се поберат на сцената.

— Ще изпеем всичко, от началото до края — обясни културният кадър. — Дори ако в някои песни се чуе фалшив тон, няма да спираме, ясно?

Горещо се съгласиха с диригента. Противната „Песен на труда“ изпяха без особен ентусиазъм, но без нея нямаше как да мине тържеството. Началникът си фантазираше как на лагерния площад ще зазвучи наистина могъщият и достоен химн на освободения труд, а не това вечно сутрешно мрънкане, за което някъде биха могли да го държат отговорен. Репетираха и доста невнимателно изслушаха четенето на избраните откъси от партизанския дневник. На повечето места се описваха незабравимите партизански нощи. Другото бе скучна хроника, пълна с вероломни нападения, ответни удари и ликвидиране на неприятеля, от време на време и прочистване на собствените редици. Само при ликвидирането на живата сила Ерничкиният глас ставаше по-горещ и чувствен. После запя хорът, солистката им хареса, очевидно бе, че е имала порядъчен стаж в манастира. Диригентът Хомич врътна палката и леко ги обърка, защото си помислиха, че това е знак за хора, та подеха: „Хей, земьо родна“. Затова началото бе слабо, но после, най-вече, когато достигнаха до „обичам прекрасните родни планини“, гласовете се изпълниха с топло чувство към отечеството и зазвучаха някак предизвикателно. В останалата част от партизанския дневник въздълго се изброяваха невероятните героични акции на съветските бойци, особено на някой си Ваня Чьорни и на малко тайнствения Мечислав Мечиславович. Грубата действителност лъсна в изречението: „Без оглед на жестокия огън на хитлеристите отрядът караше през нощта стадо реквизирани крави“. Може би това беше акцентът на цялата тържествена програма, тъй като хорът веднага с голямо чувство запя „Тиха нощ, красна нощ, кратка тя се струва, партизанин сред върхарите воюва“.

Представата за тази красива тиха нощ и най-вече внезапно изплувалият колективен спомен за многото нощи, по-скоро много шумни, но също така упоителни, макар и уморителни, разпали сърцата на видришките жени и понеже гърдите им бяха стегнати в бели туники, смесени с полуразкопчани мъжки ризи, в лятната вечер пламтенето започна да се пренася и по-надолу.

Пееха за народа, който не е сам, и в сърцата им трепна надежда, че някой ден, извън лагера, и те ще доживеят да не бъдат сами. А когато се върнаха на стиха за месечината, която цяла нощ няма да спи, страшно и грешно започнаха да копнеят за поне една безсънна нощ, която като някога би ги обезсилила напълно, би им позволила да изсмучат мъжката сила, макар и не точно по партизанския начин. Отмалата на втвърдяващите се гърди, а постепенно и на цялото жадуващо тяло, още по-мъчителна под меките туники, отколкото преди това под твърдите престилки, така разтрепери гласовете им, че започнаха да пеят фалшиво. Палката на диригента Хомич увисна и той невярващо поклати глава, какво ли става с тези хористки? Хористите също спряха да пеят и с недоумение гледаха своите партньорки.

— Ах, вие, тъпаци — злобно изсъска Кармен на Ян Челар, който бе в хора до нея. — Ако не се страхувахте, кучи синове, вече бихте измислили нещо.

Яно се обиди. И изсъска с още по-груб глас:

— Как мислиш, защо го няма тук Матьо? А?

— Вярно, бога ми.

Матьо наистина не се виждаше никъде.

— В девет и половина в целия лагер ще настъпи назаретска тъмнина — прошепна Яно.

Кармен ясно го чу, но изглежда, че помещението имаше необичайна акустика, защото и останалите го чуха. Нещичко подочу и културтрегерът. Погледна часовника си, но за щастие, поради своята неопитност бе изтълкувал чутото погрешно, та бързо каза:

— И тъй като наближава девет и половина, хайде да повторим партизанския химн още веднъж, не знам какво ви е станало днес. — След което още по-бързо каза: — Утре ще се танцува навсякъде, затова нашата композиция трябва да има и интернационално звучене. Внимание! Яно! — и призова акордеониста отново да даде тон.

Яно сякаш нарочно силно натисна клавишите, за да повиши всеобщото напрежение, което бе завладяло хора, най-вече, когато започна смесеното пеене и в стегнатите редици се понесе като парола: „До Назарет остава половин час!“. Изнервеният Хомич долови само това „половин час“, отново погледна часовника си и ядосан, замахна с палката към Яно. Басите накрая се отпуснаха, хорът някак си се съсредоточи и отново поде мощния партизански химн. Докато го пееха, смесването продължи, а и ръцете затърсиха по-изгодно положение. Чувството за изкушение започна да изтласква чувството за опасност, породено от откъсването на забранения лагерен плод. А миньорът Матьо точно навреме изпълни своята бойна задача.

— Продължавайте! — извика Хомич, когато изведнъж осветлението в залата, а и в целия лагер угасна.

Настана истинска назаретска тъмнина, защото Матьо бе изключил и агрегата, който захранваше прожекторите на кулите.

— Останете по местата си! — извика в мрака с малко изплашен глас културпросветникът, защото пеенето бе секнало, а устата и ръцете веднага бяха започнали да се занимават с нещо друго. Чу се шумолене, шаване, блъскане, сякаш хорът изчакваше нещо.

— Яно, мамка ти, свири! — изрева Челар.

Това бе същият вик като в мината, когато подканваше Матьо да пали фитила. Кармен вече не се колебаеше и не губеше време. Залепи се за Челар, притисна се към него с цялото си тяло, за миг замря, останала без дъх, а после поведе ръката му под туниката. Яно Гумения започна звучно да свири. „Утре навсякъде ще се танцува, а нашите победни червени знамена ще се развяват на своите пръти.“ А сега тук наистина всичко започна да се вее, туники и ризи, коси под смъкнатите забрадки и невидимите лица. Прътите вече са вдигнати и ръцете могат да се занимават с друго, да продължават нататък, в дълбокото, да се докоснат до овлажнелите низини на живота и бавно да започнат да ги превземат. На по-неопитните ръце се предлагаше бърза и безкористна помощ, от която дъхът спираше, за да се възстанови после с въздишка. За щастие, Яно Гумения свиреше като бесен, нито за миг дъхът на този стар бедняк инвалид не засече.

Ерничка не се изплаши от назаретската тъмнина, но твърде се изнерви, като разбра, че е отделена от хора от пейката, на която седеше близо до Яно Гумения, и от Хомич, който усещаше нещо недобро и в тъмнината отчаяно опипваше около себе си, но не се осмеляваше да предприеме нещо. Не смееше дори да гъкне, а и всякакво гъкване би било излишно, тъй като Яно като по чудо не скъса меховете на хармониката. След малко Хомич се докосна до някаква ръка. Поиска да се дръпне, но ръката не беше настойчива, а топла и ласкава. Подчини се, почувства как някой се примъква към него по пейката и му шепне на ухото, всъщност му вика на ухото:

— Прави нещо и ти, Станко!

Ерничка. Той с благодарност докосна нейната туника, ръката му неволно се спусна в горещия й скут, но когато нейната ръка го намери, той се стегна и обхванат от ужас, бързо се отдръпна.

— Защо винаги си такъв загубен? — след миг на излишно напрежение злобно изсъска Ерничка, остави го на произвола на паникьорската му съдба и с последна надежда, че някой случаен мъж ще прояви повече твърдост и ще предприеме нещо, се хвърли в мелето.

Яно Гумения все пак каталяса, но и хористите едва стояха на крака в назаретската тъмнина. Напускаха сцената, опипом се промъкваха към пейките, сядаха и започваха да се оправят. Когато миньорът Матьо пусна осветлението, внимателно се заоглеждаха един друг. За щастие, Матьо пусна тока само на едната фаза, осветлението бе мътно, лошо като от петролна лампа, но това никого не ядоса. Влезе надзирателка с фенерче, обходи с него пейките, заповяда на жените да се строят. Дори не ги преброи.

Паднаха в леглата, най-накрая обезсилени както трябва, а вероятно и свалили някой грам. „Такава приятна умора не може да изпиташ след никакво ударническо изпълнение“ — помисли си полузаспалата Ерничка. Още веднъж се протегна с наслада под завивката и малко съжали своята другарка Манда, че бе заложила на такъв лош кон.