Антон Балаж
Лагерът на леките жени (22)

22.
Бромова интрига

Челаровите ударници заедно с двете лампаджийки с енергични гимнастически крачки приближаваха към мината. От таблото над вратата вчера разбраха, че вместо въглища сега добиват черно злато за републиката. В лагера, изглежда, още нищо не знаеха за това, защото за вечеря им даваха, както винаги, същата помия, само че този път беше страшно солена. Устата на Кармен бе пресъхнала и подлютена, сякаш бе гуляла цяла нощ. Тя деликатно докосна ръката на Челар, който крачеше до нея. Но той така дълбоко се бе вглъбил в плановете си за новия рекорд, с който да съкрати още малко от времето на своето наказание, че Кармен трябваше яко да го мушне в ребрата с юмрук.

— Ох! — сепна се Яно.

— Дай да пия нещо, че умирам от жажда.

Челар откачи от пояса си манерката, с която си носеше в мината чай, и я подаде на Кармен. Тя бързо отви капачката и отпи дълга глътка.

— Пфу! Какво има в тоя чай, Яно?

— Откъде да знам! Ей, Матьо, върви както трябва, гледай пред себе си! — напомни той на миньора Матьо, който носеше сноп запалителни шнурове и от време на време се обръщаше, за да види Вдовицата в края на колоната.

— Слагат им там бром — прошепна Вдовицата. — Тоя импотент, докторът, сигурно умишлено слага на мъжете бром.

— Ама че свинщина! — гневно прецеди през зъби Кармен.

И веднага разбра защо Челар постоянно е такъв увехнал, дори когато на закуска седне до него в столовата и се притисне до крака му с цялото си бедро. Не само че нищо не се надигаше в ударническите му гащи, но той сякаш не забелязваше, че до крака му се опира бедро на танцьорка, за което са бленували в Прешпорк, Виена и Пеща не какви да е момчета. „На това трябва да се сложи край!“ — реши Кармен и рязко изля целия чай от манерката. Челар изненадано зяпна.

— Няма повече да пиеш това! Днес ще издържиш, а от утре аз ще ти варя чай.

— Но аз вече съм жаден — измърмори Яно.

— Ех, ти, ударнико. Добре тогава. Вземи от някой майстор…

Кармен млъкна и светкавично скри манерката на Яно под якето си, когато видя, че един от охранителите ги е забелязал и се приближава към тях. Охранителят не предприе нищо, само заплашително изгледа Кармен. Имаха заповед сутрин да не задържат миньорите излишно и да не ги дразнят. Затова и предаването на смяната преминаваше винаги в темпо и без усложнения. Селянките от предишната смяна вече нетърпеливо чакаха Кармен и Вдовицата, като въздъхваха облекчено, когато установяха, че двете са дошли навреме и не са бити. Вдовицата отбеляза, че не би им навредило, ако нощес ги бяха набили с някой и друг твърд салам. Жените се разкикотиха и я заплашиха с пръст.

— Виж ти, какво й се е приискало на Вдовицата! — и се затърчаха след своите автобуси.

Кармен и Вдовицата започнаха да се подготвят за раздаване на карбидните лампи.

Манца Щупова още на втория ден в работилницата бе разбрала, че в очите на тия селски жени беше по-интересна като вдовица, съжаляваха я, че толкова рано е останала без мъж. А старият Вендрицки едва чакаше да дойде сутрин на работа, за да си спомни за всички вдовички, които бе познавал и би обработил, ако не се страхуваше от старата Вендрицка. Сега гордо заявяваше, че вече не се страхува от нея, но какво от това, вече не му ставаше. Затова винаги само плесваше Вдовицата по задника, погалваше я по бедрата, после ругаеше, но здраво се хващаше за работа. А когато гордо разправяше за своите похождения на мъжете, дошли в работилницата да му дадат нещо да им скрие, винаги с въздишка добавяше:

— Де да беше дошъл тоя социализъм по-рано, преди едно двайсетина години например, щях да й покажа аз на тази вдовичка!

В първия си свободен момент Кармен свари на Челар силен руски чай и след като го наля в манерката, чакаше някой от майсторите да тръгне надолу, за да го изпрати по него на своя ударник. Но майсторите се бяха скрили някъде да играят на трийсет и едно. Идваха само учениците, стояха в коридора пред склада, тук-там някой се осмеляваше да пъхне глава през прозорчето. С известна ревност Кармен забеляза, че техните погледи по-често се спират на Вдовицата, отколкото на нея. И отново я обзе безпокойство, когато си спомни, че сутринта в столовата се бе притиснала към Челар, а той не бе усетил, че това е женско бедро. Това започваше да я изнервя.

Двете жени мълчаливо пълнеха карбидките с вода и отстраняваха повредените. Учениците продължаваха да се мотаят пред работилницата.

— Казах ти, че това вече не са никакви невинни момченца — хвърли поглед към прозорчето Вдовицата. — Бихме могли да ги поогледаме под душовете, когато се върнат от мината.

— Факт! — реагира Кармен.

Досега не се беше сетила, че учениците стоят в мината с час по-малко от мъжете, тъй като не биваше да бъдат под земята повече от шест часа. Тогава те двете още бяха в почивка и…

— В това няма никакъв риск. Ако се натъкнем на някого от пазачите, ще кажем, че отиваме за вода за карбидките, защото при нас не тече. Те са мързеливи и няма да тръгнат да проверяват.

— Но ще ни трябва някакво бидонче.

— В шивачницата сигурно ще се намери нещо.

Спогледаха се, очите им блестяха възбудено.

— Винаги съм имала слабост към тях, телцата им са като на децата. Сякаш притискаш към себе си дете, това предизвиква и майчинско чувство. Иначе момчето вече си има всичко, като истински мъж. И тази непорочност… — гласът на Вдовицата затрепери, а и Кармен се почувства обзета от желание. — За тях имах такава въдица — шепнеше Вдовицата, облегната на Кармен. — Всъщност заимствах я от фрау Барон, която по това време вече беше бар дама. Спираше пред парк хотела някой младеж, изпращаше го до будката за цигари, казваше, че не може да го изчака, защото е оставила нещо на котлона, и му даваше бакшиш, за да донесе цигарите вкъщи. Там вече го очакваше по пеньоар, за да му покаже, че под него е гола.

— Това може да бъде и опасно…

— О, тя имаше нюх на истинска курва. Затова ченгетата така и не я пипнаха.

— А теб? — малко свенливо попита Кармен.

Учуди се, като си даде сметка, че междувременно двете усилено доливат карбидките.

— Случи се веднъж… Бях хвърлила око на двама такива невинни младежи. Когато им отворих, само се прекръстиха и избягаха. След това до вечерта чаках ченгета. Само че вместо пеньоар, си бях облекла черни дрехи. А вечерта ми почука техният изповедник.

Вдовицата млъкна. Ръцете й за малко замръзнаха върху масата.

— А това, че между вас винаги е лежала шапка…

— Това са само приказки. Заради него първо искаха да ме разстрелят немците, после руснаците, после партизаните… А сега съм тук. Така че можеш сама да видиш как е свършило всичко. Сладкарката разпространява клюката, че картаджиите се обзалагали каква ми била на цвят и Зигмунд винаги печелел.

— Сериозно? — невярващо попита Кармен. — Развратник! — с погнуса добави, когато Вдовицата утвърдително кимна и със свободната си ръка приглади гарвановите си коси.

Като разбра какви съдбовни женски тайни разискват мъжете, Кармен ги съжали, луди хора. После си спомни за жадния Челар, събра повредените лампи и отнесе манерка чай в работилницата с мисълта, че ще изпрати при Челар стария Вендрицки.

— Ти ли идваш, Карменко? Мислех, че с лампите ще дойде онова мое пъдпъдъче — посрещна я разочаровано Вендрицки.

— Какво ти пъдпъдъче — каза леко засегната Кармен. — Тя е по-скоро дроздица.

— Така ли? — учуди се Вендрицки. — И от кои дроздици е, от светлите или от черните? — продължи хитро да я разпитва.

— Отгатнете. Или я вижте сам! — каза обидено Кармен и сложи лампите на масата.

— Така, така… — озадачи се Вендрицки.

Но по лицето му личеше, че Кармен го е засегнала. И промени темата — взе да ругае ударниците, които за негов ужас пак са повредили инструментите. Но този път няма да ги поправя. Сам ще слезе с влакчето долу и ще им даде да се разберат, ще ги научи, че трябва да щадят имуществото и неговите работнически ръце.

Кармен се зарадва, че старият майстор е така разгорещен, и реши и тя да отиде и да се скара на челаровците. Така ще може да вземе от Яно манерката с подправения с бром чай и да му даде друга.

За да не рече старият да се откаже, предизвикателно каза:

— Нищо няма да се осмелите да им кажете. Страхувате се от тези ударници повече, отколкото от своята старица.

— Аз ли? — зафуча Вендрицки. — Сега вече ме докачи, Карменко. Ако имах бясно куче, щях да го кача на вагончето и да го пусна срещу тях. Повярвай ми! — удари се в гърдите Вендрицки и любопитно изгледа Кармен да види какво впечатление й е направил.

— За съжаление, куче сега едва ли ще намерите. Но ако в това вагонче скриете мен, ще видите какво ще стане…

Сега пък Кармен беше любопитна какво впечатление са му направили думите й.

Вендрицки се опули. После зяпна. После поклати глава. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му прилошее. Това никак не се хареса на Кармен.

— Признайте, че само се хвалите, Вендрицки, страх ви е от старата ви жена и никога няма да се осмелите да погледнете какво има Вдовицата под полата.

Вендрицки сякаш се прегърби. После се изпъна. Преглътна на сухо, накрая каза:

— Но ти си под наблюдение.

— Най-малко три часа никой няма да ме потърси. Нали казахте, че вагонът може да се заключи.

— Да, да, чудовище такова! Но ти само ме пробваш, нали, дяволице? — добави той с надежда в гласа.

Кармен отрицателно поклати глава. Тогава Вендрицки изведнъж се реши. Откачи от стената голяма чанта на ремък, прехвърли я през рамо и сложи на главата си омаслена фуражка. Друга, още по-противна, подаде на Кармен. Тя си я нахлузи и го погледна изпитателно. Старият кимна подканващо. Грабна наръч тежки кирки. Кармен взе няколко лопати. Мълчаливо прекосиха работилницата. Вендрицки бутна желязната врата, появиха се кръстосани коловози с изоставени върху тях вагонетки. След малко Кармен за пръв път видя как вагонетките потеглят по лъснатите от непрестанното движение релси и изчезват в подземието. Вендрицки я погледна. Кармен мълчаливо му даде да разбере, че и сега не се е отказала. Той само тежко въздъхна и повлече кирките напред. „Тоя ще има какво да си спомня“ — помисли си Кармен и я обхвана страх от налудничавата идея. А може би някога ще стане славна миньорка като славната трактористка Паша Ангелина. В най-лошия случай ще каже, че се е повлияла от нейния пример. Сега вече всичко й се стори по-забавно. Усмихна се на стария Вендрицки с лъчезарна възбуждаща усмивка.

— Пакостница! — мърмореше старият. — Такъв страх не съм брал дори по време на въстанието.

Вагончето на влакчето имаше отгоре някаква вратичка. Вендрицки я отвори, бавно вкара през нея кирките и лопатите, огледа се, после кимна на Кармен. Наведе се и подложи гръб на танцьорката, която лекичко влезе във вагонетката. Зад нея вратичката се затвори, ключалката щракна и влакчето веднага тръгна. Още чуваше фученето на Вендрицки, после имаше само тласъци и викове. „Дърпай. Спирай. Натискай. Наведи се.“ Скърцане на вериги, хвърчащи капки вода и потъване в глъбините. Стисна манерката с чая, като внимаваше дръжките на лопатите да не одерат ребрата й или острието на някоя кирка да не й извади окото. Стената на желязната вагонетка, към която се бе притиснала, беше толкова студена, че цялото й тяло се стегна и вцепени. Челар ще трябва яко да я настиска, за да се съвземе. „Само дано бромът не съсипе всичко!“ — мина през главата й. Вагонетката се опря в нещо, отново се повториха същите предупредителни викове, придружени с ругатни, които даваха да се разбере, че миньорите са наблизо.

Влакчето някак отби встрани, Кармен чу гласове да викат на стария Вендрицки:

— Къде насам с това влакче, старче? Сега ще гърмим.

Кармен се изплаши. Влакчето спря, чуха се тежки стъпки.

— Аз съм Челар, какво има? Не сме викали поддръжката.

Сърцето на Кармен се сви от тревога и радост. Ако се съди по гласа, Яно беше съвсем бодър.

— Казах си, че трябва да дойда лично да ви проверя, пакостници такива… Отключи вагонетката де!

Челар не разбираше какво става. После ключът започна да чегърта в ключалката. Кармен се размърда и бавно започна да се изправя на изтръпналите си крака. Желязната вратичка се отвори, сякаш бяха в птича клетка. Кармен се измъкна от вагонетката и каза усмихната:

— Донесох ти чай, Янко.

— Боже мой! — опули се Челар и изведнъж се олюля, та трябваше да се подпре, за да не падне.

Кармен очакваше тази реакция. Подаде манерката на Челар, но ръцете му така трепереха, че се наложи да му помогне, за да се напие. Чаят потече по брадата му и намокри ризата. Старият Вендрицки се разсмя с глас. Това помогна на Челар да се свести. Той бързо се огледа и извика:

— Матьо, стреляй!

— Още не съм дал трето предупреждение — дойде отговор някъде отстрани.

— Стреляй, дявол да те вземе! — изрева Челар. — Скрийте се! — закрещя и на тях, а самият той скочи зад вагонетката.

Кармен бързо се скри отзад и прикри главата си с широка лопата. Чу се тътен, лъхна на застоял миризлив въздух и карбидката, окачена на дървения стълб, угасна. Чу се шум от сипещи се въглища, пукот на дървени подпори. После настъпиха тишина и тъмнина…

— След час ще дойда за влакчето — тихо каза Вендрицки.

— Добре — също така тихо се съгласи Челар.

Кармен отмести лопатата и отново се изправи зад вагонетката. Опипа с ръка около себе си. Опипваше и Челар, след малко успяха да се намерят. На Челар още не му се вярваше, че тя е до него. Тогава Кармен хвана ръката му. Това му бе достатъчно. Ударническите му ръце леко я повдигнаха и я отнесоха някъде в тъмнината. Кармен остави само фуражката си.