Антон Балаж
Лагерът на леките жени (20)

20.
Боже, какво невинно телце

Чу се чукване на токове, отвори се врата и Зигмундовото тяло глухо се стовари върху леглото в лечебницата. Ерничка облекчено въздъхна, като си каза, че началникът на лагера го няма, но веднага след това започна да се безпокои. Дръпна платнената завеса, но когато погледът й се спря на доктора, престана да се страхува. Той лежеше възнак и приглушено, дори малко истерично се смееше. После се обърна към нея и се провикна така, че да го чуе цялата лечебница:

— Ех, вие, курви, сериозно сте му замотали главата. Клетникът! Накрая съвсем ще го побъркате. Постоянно ми разправя нещо за някакви зверчета с козина, които изчезват в някакви дълбоки дупки. Искаше да ме убеди, че е видял това със собствените си очи, а после и насън, постоянно изчезвали в дупките и там се кикотели. Това е ясна фройдистка символика, а е възможно да има и нещо общо с кабалата, но не се е опитал да си го изясни. Не иска да повярва, че в действителност вашите кожухчета са му се присънили, зверчета такива! Цяло щастие е, че дойде при мен веднага, би могло да го сполети голямо зло. Трябваше да му дам успокоително. Къса си нервите заради вас, с такива приказки може и разсъдъка да си загуби, а вие какво? Биете се като някакви прости продавачки на пазара. А сте представителки на такъв хубав и стар занаят. Вие бихте заслужили…

Зигмунд стана. Изглеждаше сърдит, макар че с него никога не беше сигурно. Но сега съвсем сериозно отсече:

— Покажи си корема!

Ерничка веднага повдигна държавната нощница и леко смъкна Кнехтфериферовите си гащички. Синината на корема й още беше голяма, но вече не лилава, а по-скоро синкава.

— Тая има конски копита — заклати глава Зигмунд. — Предполагам, че на никой мъж няма да му хрумне да я изнасили, когато е обута. Е, хайде, събирай си парцалите и се преоблечи в стаята, тук вече не мога да те държа. Пак ще ме обвинят в нещо.

— Вас не могат да обвинят. Вече съм в положение.

— Не дрънкай! — остро каза Зигмунд и сякаш се поуплаши.

Ерничка само тъжно кимна. И тихо добави:

— Така че бихте могъл да правите с мене всичко, което ви се поиска като мъж.

— Ти недей да ме съблазняваш — и за всеки случай Зигмунд отстъпи една крачка от леглото.

— Е, поне ми бийте нещо, за да го махна! Първия път го махнах, след като баба Милфулдова ми даде нещо да изпия и после ми поскача по корема, но беше отвратително. Сега ми се струваше, че ще е достатъчно, ако Берта ме ритне, както само тя може. Но се излъгах. Остава ми да се надявам само на вас, иначе Мадла ще ме прати да ме острижат и да ме хвърлят в дупката или ще ме затворят в Илава.

— Не в Илава! Не — каза Зигмунд.

Загледа се в Ерничка. „Боже, какво невинно, ангелско лице и това телце!“ Седна до нея. Погали я по невинното лице, прекара ръка по грешното тяло, дори под грубата нощница усети, че гърдичките й започват майчински да се наливат. Рязко отдръпна ръка и също така рязко каза:

— Трябваше да останеш в онзи манастир. Какво си мислеше, че ще стане, ако не познаеш мъжа? Аз ще ти сложа инжекция, но ако и от нея не пометнеш, не мога да ти помогна. Това куче Плажак постоянно ме следи заради някаква… Хайде, приготви си задника.

И Зигмунд заби инжекцията. Болеше, щипеше, но Ерничка щастливо се усмихваше. Впечатлена бе от Зигмундовата доброта. Жалко, че жените толкова малко го интересуваха.

Все още бе разнежена от жеста на Зигмунд, когато на вратата на лечебницата се появи Хомич в невъзможната си риза. Ерничка се скри зад паравана.

— Дойде ли вече на себе си? — чу загрижения глас на Хомич.

— За съжаление — отговори Зигмунд, но Ерничка не му се разсърди дори когато добави: — Но на корема си още има синина. А в задника й бих една конска инжекция, така че не я пляскай по него.

— Но моля те! — извика силно възмутен младият просветник и Ерничка трябваше да запуши устата си с длан, за да не се разсмее. — Дошъл съм за нея по поръчение на началника — продължи Хомич сериозно, — тъй като за нея имаме специален агитационен план.

— Да бяхте престанали с тия магарещини, на които не може да повярват дори петгодишните деца — изведнъж злобно го пресече Зигмунд. — Ако искаш да направиш нещо полезно за нея, изпрати я обратно в манастира. А ако изпратиш там и всички останали, ще си отдъхнем от тях.

— Но, Зиги, защо си толкова нервен днес? Не си се наспал ли? Или пак не ти е вървяло на карти? Между другото — и Хомич продължи по-тихо, — някой здравата те одумва из лагера, като твърди, че си противен и неморален гуляйджия, че държиш в лечебницата някаква жена, която през деня криеш, а вечер я водиш с маска на лицето при картоиграчите, за да сключват за нея облози. — Хомич още повече понижи гласа си. — При това твърде високи облози за това каква е отдолу, дали е такава, каквито са косите й — гарваново черни, или е друга на цвят.

Останалото Ерничка едва чу, защото Хомич почти шепнеше, а гласът му трепереше от стеснение и възбуда.

— После ги караш — чу да казва Хомич — да гласуват за нея като на събрание. Тоест кой е „за“, другари, кой е „против“? И също, че почти винаги побеждаваш ти, когато тази неморална жена свали дрехите си. Но казват, че маската си не сваля никога. Аз знам, че това е само глупава провокация и двамата се досещаме кой я разпространява, но моля те, внимавай, най-вече сега, когато се провежда голяма хайка по повод наближаващата годишнина…

Ерничка бе доста учудена от това, което чу за Вдовицата, но не й остана време да разсъждава над него, защото думата „хайка“ веднага пробуди страха й, който се загърчи в ритнатия й корем. Винаги бе изпитвала панически страх от хайките, те винаги бяха свързани с обиди и ругатни към тях, курвите, към развратниците, скитниците, безделниците, леките жени, ужасяваше я суровото отношение в нравствения отдел на полицията, а накрая обидният преглед при полицейския доктор, който винаги ги преглеждаше с отвращение.

Хомич приключи наставленията си някак внезапно, защото Зигмунд незаинтересовано каза:

— Да, работя за собствената си гибел. Примири се с това. Ето я тук твоята чучулига. Ей, стига си се крила! — неочаквано дръпна завесата той. — Не си виновна за това, че държавата не ти е ушила по-свястна риза. Хайде, отивай в стаята! — каза навъсено и повече не й обърна внимание.

Ерничка събра нещата си и се премести в стаята, която вече познаваше. Хомич, който носеше със себе си някакви книжа и книги, тръгна след нея. Ерничка седна на леглото и погледна културния работник.

— Запознат съм с твоето състояние — каза Хомич доста сговорчиво. — Ония чудовища стовариха всичко върху Манда, но Матилда не им повярва и пусна Манда в отпуск.

Ерничка прие това равнодушно. Какво я интересува Манда сега. Хомич обясни какво са измислили той и началникът на лагера. И че Идеалиста от планините наистина им е предал дневника на партизанския отряд, та сега той иска да избере от него места, които тя би могла прочувствено да прочете пред всички. Ерничка не внимаваше добре, но отбеляза, че с нейния слаб глас няма да се чуе по-далече от третия ред. Хомич я утеши с това, че тъкмо са прибрали в лагера един естраден състав със съмнителна програма, заради която са получили по шест месеца, но което е по-важното, с тях в лагера е и озвучителната им уредба.

— В основата на всичко това е Мики Коми, забавен младеж. Все повтаря: хей, дай пет гущера, човече! После ще те запозная с него.

Ерничка прие равнодушно и тази информация. Хомич изгуби увереност. Затова извади някаква черна тетрадка, отвори я, прелисти няколко страници. Изглеждаше доста безпомощен.

— Малко трябва да оправим този партизански дневник. Опитай да прочетеш… ето тази страница. От него все още се усеща мирис на барут — добави, като подаде на Ерничка черната тетрадка.

Тя беше тежичка, а когато я доближи до лицето си, усети мириса на тютюн от евтини кръчмарски цигари. За нейно учудване записаното бе четливо.

25 август

Още не е кипнал гневът на народа. Комисарят М. държа реч при върбите. Какво ви пречи да изхвърлите Тисо от стола му? Мълчат. Като Юда продаде Словакия на фашистите за един грош. Пак мълчат.

Но гневът на народа сигурно ще кипне, съвсем скоро ще кипне!

 

 

29 август

Жизненоважна информация от града. Обувките са в склада. Поход през нощта. Вървим. Пазач пред склада. Щраква пламък на запалка. Сега! Вече никога няма да запали, глупакът! — спокойно каза Феро Р. Плячката е огромна. Внезапно светва фенерче. Щракват затвори на оръжие. Чуват се приближаващи се стъпки. Още малко и ще се изсипе дъжд от куршуми. „Да не се стреля!“ — изсъска комисарят М. Разпознал е младежите, които ходят тук с фенерчета при гаджетата си. Мъчителното напрежение спада. Обувките от „Бата“ са удобни.

Ерничка се изкашля и любопитно погледна културтрегера.

— Добре, не така боязливо — каза той. — Те са били убедени в своята истина… Само дето тия обувки много се набиват на очи. Макар да не са могли да знаят, че и Бата е наш неприятел. Това малко ще го пооправим. И на Пътя на младежта преди четене пред обществеността оправяхме дневниците на места.

— И аз винаги малко оправям моите спомени — отбеляза скромно Ерничка и върна черната тетрадка на Хомич.

Той не обърна внимание на думите й. Седеше на столчето, прехвърлил крак връз крак, сложил разтворената тетрадка в скута си. Сигурно си спомняше за своята любима бригада. Когато разказваше за нея, винаги се вълнуваше. Де да можеше да се случи и сега. Затова ли се прикриваше с тази тетрадка? Ерничка по-упорито се загледа в Хомич и сякаш случайно се премести на леглото. Хомич вдигна глава. И той плахо се усмихна.

— Знаеш ли, Ерничка…

— Какво?

— Когато седна така…

— Да, Станко…

— И като подпра главата си, мисля, че доста приличам на Владимир Илич от картината „Ленин в Разлив“, не мислиш ли?

Ерничка ужасено гледаше изчервяващия се Хомич.

— Имаш предвид онзи плешивец от шивачницата? Който виси между ония, мустакатите и брадатите, и е толкова грозен, че…

— Но, Ерничка — уплашено реагира Хомич и бързо погледна към вратата. — Ти…

Почти по детски нещастен, той не довърши изречението си.

На Ерничка веднага й дожаля. Той уклончиво каза, че това всъщност е негова грешка. Ако бе изпълнил онова, което беше обещал през оная първа вечер, когато така хубаво се бяха облегнали на рамката на вратата и доверчиво си бяха разказвали какво ли не, би могла да бъде много по-превъзпитана. Но щом е забравил обещанието си, нека не се учудва, засече го тя. Не, не го е забравил, започна да се брани той, само че трябвало предварително да съгласува с Плажак грижата си за нея. Ерничка не беше съгласна. Не искаше Плажак да има нещо общо с това. И когато си представи неговите ръчища, страшно смърдящи на чесън и на салам, веднага й се зави свят. Хомич си помисли, че тя все още се чувства зле, така че е по-добре да си тръгне. И взе да се надига от ленинската си поза.

— Доктор Зигмунд прекалява, Станко. Едно ритване…

— Но още не можеш да спиш по корем.

— Спя настрани. По корем се сънуват неприлични сънища.

Хомич се учуди на думите й.

А когато Ерничка го попита в какво положение той сънува неприлични сънища, силно се изчерви. Тя продължаваше да го разпитва, искаше да знае дали вкъщи не си разказват такива сънища. Това вече напълно го шашна. Зашепна, че неговите родители са учители и сестра му също е учителка. И че вече наистина трябва да тръгва. Малко нервно събра книжата си от масичката. На пода падна една от книгите, които бе донесъл.

— Аха — сети се изведнъж, — тази исках да дам на Матуш. — Той излезе от болницата и сега продължава лечението си тук.

Ерничка не можа веднага да си спомни за кой Матуш става дума.

— Онзи францисканец, с когото си говорехте на „ти“. Пеницилинът не можа да му помогне и трябваше да го изпратят в окръжната болница.

— Монахът послушник… — уточни Ерничка и се смая: как изобщо е забравила за него?

— Оставям ти я, става ли? Дай му я, когато утре сутринта го видиш. Ще дойдат дългите лагерни вечери и тогава в клуба ще я четем колективно.

— Но тя е дебела — учудено каза Ерничка.

Взе я в ръка и погледна заглавието: А. С. Макаренко. „Педагогическа поема“.

— На Пътя на младежта всички се влюбихме в нея. Под нейно влияние написах стихотворението си „Своето щастие строим“ — разпалено каза Хомич и изведнъж също седна на кревата, случайно, точно до Ерничка.

— Виждаш ли… Най-накрая би могъл да ми го кажеш.

Беше съблазнителна молба. Хомич веднага задиша учестено. Само фланелката му да не започне да се надига. После Ерничка малко прибързано и не като истинска професионалистка каза:

— А после, Станко, бихме могли да си доставим малко щастие един на друг. Знам къде помощникът на доктора крие ключа от склада. Там има същите матраци и чаршафи — вече шепнешком каза тя.

— Това не можем. За това биха ме… Дори и никой да не ни… а ти би могла да… — преглъщаше думите Хомич, целият разтреперан.

Ерничка здраво го хвана за ръката. И за да не се поддаде на изкушението да припише бременността си на този неопитен младеж, ако докторовата инжекция не подейства, решително каза:

— Не трябва да се боиш, че ще забременея, Станко. Защото вече съм бременна от един моряк.

Реакцията му окончателно убеди Ерничка, че мъжете рядко понасят истината. Хомич почувства, че кръвта в жилите му замръзва. После рязко изскубна ръката си от нейната, отскочи и хукна към вратата. Затършува за ключа и съвсем се стъписа, когато не го намери веднага.

— Ти… ти си… проститутка.

Ерничка само виновно се усмихна. Това не помогна, младият културпросветник го удари на неудържим бяг. Ерничка остана сама, с Макаренко в ръка. Машинално го разлисти и си помисли колко по-простичко би било, ако още беше само курва.