Антон Балаж
Лагерът на леките жени (2)

2.
Развращавали умовете, сега да пеят

В лагерния кабинет доктор Зигмунд преглеждаше лявата гърда на началничката Матилда, образцово извадена от зелената й блузка.

Докторът, редови лагерист, осъден на две години принудителен труд поради това че бе развращавал умовете, не можа да отложи прегледа на лявата гърла на началничката на женския лагер, простреляна по време на славните освободителни боеве в Пресбург, немското наименование на Братислава, но всъщност не обичаше да докосва интимните места на жени, които от сърце ненавиждаше, а такъв беше и случаят с началничката — немкиня, участничка в съпротивата, която биеше поверените си затворнички с диригентска палка. Въпросните затворнички бяха търговки контрабандистки с големи кореми, беззъби религиозни бабички, продавачки от пазарите, които бяха клюкарствали и за които някой беше донесъл, където трябва.

На сутринта след нощта, през която бе играл карти и се бе наслушал на развращаващи приказки, се наложи да се подсили с малко разреден спирт, затова преглеждаше Матилда със затворени устни и стиснати зъби, което не намаляваше особено отвращението му от началничката.

— Не напипвам нищо обезпокоително, госпожо началник. Никаква подозрителна бучка или признаци на увисване, куршумът не е нарушил формата, която все още е за завиждане.

— А това потрепване и…

— Някаква частица, останала в тъканта, може от време на време да предизвиква известно дърпане. Мога да ви изпратя в болницата на рентген.

— Не, няма нужда. Вярвам във вашите способности, Зигмунд.

И напрегнатата Матилда с видимо облекчение вкара тежката си гърда обратно в блузата. Започна да си закопчава копчетата, после пръстите й, тънки и добре оформени, спряха и…

— Като вече съм тук…

Матилда бързо разкопча отново блузата до кръста, оголвайки и част от белия си гладък корем, после съвсем делово поднесе на доктора за преглед и дясната си гърда.

За тази стъпка, която не беше уговорена предварително, Зигмунд не бе подготвен. Така че, докато преглеждаше другата гърда и опипваше тази топла топчеста еластична материя, не успя съвсем да прикрие отвращението си. Пък и се страхуваше да не би отвращението да започне да се превръща в желание, разбираемо след седеммесечния престой в лагера. До известна степен го пазеше Кабалата, която учеше, че най-голямата пречка по пътя към съвършенството е именно жената, а равинът твърдеше: избереш ли си приятел, качил си се с едно стъпало нагоре, избереш ли си жена, слязъл си с едно стъпало надолу. А той тъкмо сега недоброволно и неволно — какво да прави, като е в лагера — слизаше надолу и… върху гърдата на Матилда ръката му не се разтрепери, движенията му бяха съвсем точни, но бедрата му леко се изпотиха.

— Всичко е наред. А тази еластичност, която е за завиждане…

Изведнъж в досега хладния и студен Матилдин поглед блесна топла искра и тя каза с доверителен тон:

— Искам да смятате прегледа на моите гърди за лекарска тайна…

Зигмунд мълчаливо се съгласи. Хвърли последен поглед върху гърдите на Матилда, чиито върхове се целеха в него като две тежки минохвъргачки. Преглътна, за да попречи на Кабалата да се върне отново в главата му, и с интимен тон каза:

— С гърда, простреляна от неприятелски куршум, днес би било възможно да се направи и по-голяма кариера, госпожо началничка.

— Така ли мислите? — прошепна също с интимен тон Матилда.

— Ако това наистина е бил фашистки куршум…

— Фашист беше мръсникът!

Лицето на Матилда изведнъж стана сурово, в погледа й се появи нещо злобно. Кучка, помисли си Зигмунд. Но изкушението се обади отново, пошепна му, че ако сега го направи с нея, ще докаже отвращението си от тази зла жена, защото според мъдреците от Талмуда, ако мъжът е принуден да го прави с жена, то трябва да го прави, сякаш го е обзел зъл дух, така че съвкуплението да предизвиква по-скоро отвращение, нежели удоволствие. Поради което Зигмунд добави раболепно:

— Командирке, най-идеалното би било, ако този куршум е бил изстрелян от ръката на някой заклет класов враг…

— Може и така да се каже…

— Мисля… покажете ми още веднъж…

Матилда отново изпъчи своите минохвъргачки и…

Спаси ги „Песента на труда“. Не толкова силна и бойка, колкото отчаяно се мъчеше да я направи вече няколко месеца началникът на лагера, по-скоро мизерна и съвсем разногласна, от централния лагерен площад до ушите им достигна ранната песенна молитва на новите господари.

Зигмунд веднага оттегли ръцете си.

За Матилда новата молитва бе нещо като звънеца за опитните кучета на Павлов: тя започна учестено да диша, изпъна се и на лицето й се появи нетърпеливо изражение. Дори пооправи косата си, остригана късо в стил Лили Марлен. После се сети, че е разголена. Рязко се отдръпна от Зигмунд, бързо закопча блузата, пъхна я в полата, грабна началническата палка и без нищо да каже, избяга от кабинета.

След преживяното изкушение Зигмунд изпитваше желание да поседне. Обаче веднага се сети, че не е свободен гражданин, а вреден елемент, че отново е на неправилната страна, и ако някой забележеше, че по време на „Песента на труда“ е останал седнал, разговорът с просветния работник нямаше да му се размине. С поручик Вандлик би се справил лесно, дори би го притеснил с историята на революционните песни (с лекота успяваше да измисля нови автори и да рецитира техните забравени текстове), но когато в лагера от Пътя на младежта пристигна новоизлюпеният млад революционер Хомич, нямаше никакво желание да спори на революционни теми. Скочи от стола, съблече бялата престилка и ето, превърна се в обикновен лагерист, подлежащ на проверка.

Отъпканият, а сега през юни и прашен лагерен плац бе пълен с пеещи размирници. Вече бе преживял мълчаливите и мърморещи молитвите си евреи, които бяха виновни за принадлежността си към неправилна раса, след това злобните и говорещи на диалект етнически немци, накрая дойде ред и на местните — те пък имаха лош класов произход и оттам лошо отношение към колективната работа. Която всяка сутрин трябваше задължително да възпяват.

Зигмунд успя да стигне едва на последните възгласи „Слава на труда! Слава на труда!“. После от групата на ръководството на лагера се отдели дежурният млад поручик, който започна да чете заповедите за деня. Лагеристите, чийто брой бе точно хиляда триста двайсет и седем, научиха, че първа, втора и трета бригада продължават със строежа на лагерната ограда, ударната бригада на лагерника Челар вече бе отишла да пробива Шахтата на мира, а началникът на лагера отново строго забранява на циганите, просяците и всички асоциални елементи да крадат храната на лагерните кучета. Научиха още, че лагерникът Венделин Копачек получава извънредна почивка, защото по собствена инициатива е организирал събирането и унищожаването на колорадския бръмбар. Но понеже, не по негова вина, не успели да съберат и унищожат нито един неканен американски бръмбар, проучвателната акция около лагера щяла да се повтори през следващите дни. Това е всичко — приключи поручикът и образцово отстъпи назад.

Доскоро сънено изглеждащият началник на лагера изведнъж изкрещя:

— Лагерници, свободно. Бегом марш!

Мъжете веднага се раздвижиха и запазвайки редиците, побягнаха встрани. Зигмунд искаше да се присъедини към тях, но началникът на лагера му направи знак и го извика по име:

— Лагерник Зигмунд! При мен!

Докторът пристъпи към началника. После двамата заедно известно време наблюдаваха как редиците се отдалечават една от друга, разбягват се, образувайки елегантни кръгове, и се отправят към бараките.

— Какво ще кажете, докторе?

— Вече започва да прилича на истинска ученическа дружина, господин началник.

Началникът гордо се съгласи. Бе доволен от себе си. Някоя от разследващите комисии му бе изпратила с превъзпитателна цел цяла рота, наричана „соколите“ които отказали доброволно да се разпуснат, нещо повече, осмелили се да организират протестно шествие със знамена и с портрета на бащицата Масарик^[1]. Началникът ги бе поставил под наблюдение, но им бе разрешил да си останат соколи и в лагера. Те пък му се отблагодариха с това, че организираха сутрешния рапорт и така придадоха на необходимата лагерна церемония радостно и оптимистично съдържание.

— Мисля, че съм се справил добре — констатира началникът, когато четирите колони се изгубиха между бараките.

— Великолепно! А в бъдеще ще имате за заложници не само евреи, ами и соколи — с възхищение каза Зигмунд.

Началникът го прониза с кратък остър поглед.

— Не ме провокирайте, Зигмунд. Извиках ви, защото през нощта в живота на лагера настъпи неприемливо усложнение. Пети отдел на Държавна сигурност е решил да ликвидира Видрица, а тези идиоти от полицейското управление в Братислава ми докараха през нощта два автобуса, пълни с проститутки.

Зигмунд зяпна от изненада.

— Какво ще кажете на това, а?

— Ще имате проблем да ги разпределите между толкова много мъже.

Офицерите избухнаха в смях. Началникът почервеня. После сериозно отсече:

— Голям комедиант сте, докторе. Вас би трябвало да ви превъзпитават с камшик! Имате късмет, че сега сте ми нужен тук, иначе бих ви изпратил направо в затвора в Илава. Ще трябва да дойдете с мен, защото са ги изловили направо по кръчмите, без документи, прегледайте ги, вижте дали някоя не е болна, за да не зарази и останалите. А от утре, като изключим ударниците, на останалите давайте повече бром в чая. Разбрахте ли ме?

Зигмунд бързо се съгласи. Срещна погледа на Плажак, офицера, който в лагера преследваше нарушителите на реда. Докторът не желаеше да влезе в неговия списък. Затова, когато потеглиха към бараката за политическа просвета, където през нощта бяха затворили проститутките, се стараеше да е колкото се може по-далече от него и от големите му лапи.

Когато завиха, от другата страна на наблюдателната кула се появи някакво странно видение, което бързо се приближаваше към тях. Всички спряха. Видението, подгонено от пазачите, все повече приближаваше — бяха циганите в изтъркани фракове, понесли своите инструменти.

— Това пък какво е? — изрева началникът.

— Тримата Лакатоши, моля. Нищо не разбираме… — плачливо изскимтя капелмайсторът с цигулка под мишницата.

От треперещите му рамене се сипеше колофонът, с който мажеха лъка на цигулката.

— Направо да се побъркаш — поклати глава началникът. — Какво правят тез музиканти тук? — обърна се той към пазача, който помагаше на младия циганин да носи контрабаса.

— И те бяха в автобуса, господин началник. Жените искаха да се пооправят преди вашето пристигане, господин началник, затова ги свалих…

— Нямам намерение да им устройвам тържествено посрещане — процеди през зъби началникът.

— Вие също ли сте паразити? — сърдито изгледа циганите той.

Те започнаха енергично да протестират. Един през друг взеха да разправят, че са народни артисти, че имат ангажимент. Началникът за момент изпадна в колебание, после нареди да ги отведат в бараката при техните събратя цигани, докато от полицейската дирекция пристигнат документите им.

— Господин началник, бихме могли да използваме присъствието им в лагера — обади се запаленият млад културтрегер. — Нека подготвят няколко революционни песни, ще разнообразим просветната дейност в лагера.

— Тогава още не ги отвеждайте при циганите. Заведете ги в столовата…

— Благодарим, господин началник. Ние ще се научим и революционно да свирим, хубаво да е за ухото — с благодарност и подмазвачески произнесе капелмайсторът.

Началникът само махна с ръка, да се разкарат от очите му, ако обичат.

— Можете само да се радвате, Зигмунд, че сте лагерник тук — процеди той през зъби, но вече успокоен.

Зигмунд със страх си помисли: в този лагер са способни да ликвидират и представителките на най-стария занаят. Въпреки че не беше от тези, които посещават леки жени, твърдо реши, че няма да участва в тяхното историческо ликвидиране.