Антон Балаж
Лагерът на леките жени (19)

19.
Дуракът Съсел Съселович

Животът в зоната на лагера, контролирана от партизаните, съвсем се бе изплъзнал от ръцете на началника. Една от последните капки на горчилката в чашата на неговото унижение беше строителството на бункера, от който можеше да се наблюдава, а в случай на необходимост и да се изпозастреля целият лагер. Техният командир, носещ прозвището Идеалиста от планините, само го беше уведомил, че точно пред мястото, където е планирано да се слеят Шахтите на мира, неговият щаб е решил да построи опорна точка, в която засега ще съсредоточат своите оръжия и архиви, защото в близките дни или месеци ще се стигне до решителна среща, на политическата сцена ще излязат още по-революционни сили, които окончателно ще ги реабилитират.

И наистина началникът току-що бе получил шифровано разпореждане да започне да привлича в агитационната работа в лагера и околността партизаните и нелегалните борци, та така да подготви почвата за очистване на техните имена в очите на съвременниците и за тяхното предстоящо и съвсем скорошно завръщане в политическия и стопанския живот. Разшифрова телеграмата и само безпомощно стисна зъби — накрая ще започнат пак масово да крадат и ще съсипят народното имущество.

Но заповедта си е заповед. Началникът старателно се избръсна, облече парадната си униформа, обърна две чашки боровичка^[1] за кураж и през лагерния площад се насочи към партизанския район. Постовият, който се мотаеше около остатъка от голям огън, го спря и го накара да се легитимира. В помещението всички още хъркаха. Трудно успя да открие адютанта, който веднага насочи към него револвер, а чак след това разтърка очи, за да се разсъни. Накрая все пак разбра, че началникът на лагера е дошъл да посети неговия шеф и пита къде е той в момента. Адютантът поклати глава и рече, че това никога и никому не може да каже. Но срещу кутия цигари му посочи като ориентир в търсенето Хълма на съселите.

Августовското слънце вече започваше да напича, затова началникът разхлаби ремъка и разкопча униформата. Край потока под хълма, надупчен от лабиринтите на съселовите дупки, запали цигара и начена издирването. Изведнъж тишината на околните планини се наруши от пистолетен изстрел, после от още един. Това помогна на началника веднага да се ориентира в коя част на обширния гол хълм трябва да търси. А когато пред една дупка видя мъртъв съсел, веднага разбра, че Идеалиста от планините, безстрашният командир на славната партизанска бригада днес стреля по живи мишени. Още не го виждаше заради вълнообразния терен, но следите бяха все по-разпознаваеми и отчетливи — очевидно смъртта бе застигнала съселите неочаквано, защото между зъбите си стискаха пшеничните зърна, които бяха понесли към своите дупки. А озъбените им, застинали в гърча на смъртта муцунки оставяха в началника впечатлението, че и след кончината си се присмиват на своя убиец.

Идеалиста от планините стоеше разкрачен над няколко големи съселови дупки и тъкмо разгневено плюеше, охлаждайки своето оръжие, елегантен американски „Колт“ 35, който, казват, бе успял да изпроси, или по-скоро да измъкне от американските войници, освободили концлагера, където той воювал с тежка дизентерия. Освен пистолета командирът си бе присвоил от американците и израза „ноу проблем“, който в последно време използваше по-внимателно.

Вежливо се поздравиха и Идеалиста от планините затропа с подкованите си ботуши.

— Много са любопитни тия красти — обясни тихо на началника, като срещна учудения му поглед.

Продължи напред и наистина от голямата кръгла дупка се подаде главата, а после и тялото на любопитния съсел. Идеалиста стреля. Началникът доста се стресна, защото изстрелът опуши подметката на ботуша му.

— Дурак! — по-скоро нежно, отколкото злобно каза Идеалиста и обърна по гръб телцето с подкования си ботуш.

В муцуната и на това зверче стърчаха несдъвкани пшенични зърна.

— Ядат ни от хляба, мръсниците. Довличат в дупките си цялото зърно от полето. Едно по-скромно семейство би имало брашно за цяла зима. Трябва да направим нещо с тях. Не можем всяка година да разчитаме, че братята руси ще ни помогнат.

Идеалиста от планините се разтъпка пред друга дупка. Попадна на следващия любопитен грабител, който веднага подаде главата си.

— Ех, Съсел Съселович, и ти си глупак! — каза Идеалиста и съселът заплати тежката цена на своето любопитство.

Началникът вече по-покорно понесе свистящите куршуми около другия си ботуш.

— Знам, че това е незначителен принос към добрите резултати от мирната жътва и обезпечаването на изхранването на народа — скромно отбеляза Идеалиста и пак започна да охлажда оръжието си.

Началникът мълчаливо призна похвалните усилия на Идеалиста и все пак като селско момче не пропусна да отбележи:

— Ние им давахме шанс. Наводнявахме дупките и всеки съсел можеше да реши дали да загине при отбраната на своята дупка, или да офейка през друга навън.

— Но тогава още не завличаха от полето общото зърно.

Началникът трябваше да се съгласи с това. После преминаха към това, за което бе дошъл. Идеалиста от планините го покани да седнат. Ще обсъдят всичко спокойно и колтът ще бъде ням свидетел на техния важен, съдбовен за по-нататъшната съдба на лагера разговор. В него началникът накратко очерта доста смелата идея, внушена му донякъде от младия просветен работник Хомич и отчасти от доктора изследовател Блажени, а тя се състоеше в следното: да използват наближаващото честване на народното въстание не само за прослава на героичните борци и нелегални дейци, броят на които в лагера се беше увеличил на шейсет и трима, но и за приобщаването към колектива на лагера на петдесет и трите видришки проститутки, чийто брой според прогнозите също ще хвръкне нагоре. Младият културтрегер бе предложил това да стане най-вече под формата на самокритика пред избрана част от лагерния колектив. Отначало началникът бе склонен да приеме идеята, но когато прегледа въпросниците, които бе съставил за целта доктор Блажени и които под неговото методическо ръководство бяха попълнили всички курви, предпочете да загърби това решение като не съвсем достойно, а и доста рисковано — при четенето на тези неприлични интимности го бе обзело силно безпокойство и така се бе разстроил, че не можа да заспи до сутринта. Затова започна да размишлява за по-достоен и по-въздействащ възпитателен начин за извеждането на проститутките от изолацията и присъединяването им към лагерния колектив. И начинът беше активното им включване в културната програма, която ще се изпълни край лагерния огън. Така каза началникът и погледна въпросително своя събеседник.

— Ноу проблем — реагира Идеалиста от планините. Началникът прие това като съгласие. Продължи да обяснява, че е замислил нещата така, че проститутките да научат и изрепетират със слепия акордеонист Ян Гумения, когото добре познават от братиславските локали, няколко прочувствени, хубави народни песни и по примера на руските и славянските хорове да ги поднесат пред колектива край огъня. А една от тях, която има добро църковно възпитание, би могла да прочете няколко откъса от партизанския дневник на разузнавачката Тамара, който след преместването й от органите на НКВД на Голямата земя се пазеше в лагерния архив.

— Аха! — в миг на внезапно просветление отбеляза командирът.

След което решителният командир, известен с това, че стреля със секунда по-бързо от неприятеля, извади от джоба на зелената си маскировъчна блуза бележник и написа в него кратка заповед до своя заместник: „Да се даде на приносителя бойният дневник на отряда!“. Вместо подпис добави шифъра на партизанския радиопредавател, откъсна листчето и го подаде на началника. После го запозна с бойните планове. Всъщност планът бе само един и се състоеше в изискването да се осигури за вечерта край огъня и някаква течна муниция. Не искат да затрудняват лагерната каса — знае се, че тяхното реабилитиране ще се забави с още няколко седмици, тъй като силите в политбюро засега са половина на половина, — нито може сега да се съобразява с обновените, доскоро насилствено прекъснати връзки със спиртния монопол. Всичко би решил един бърз и изненадващ набег в селото, където неговият отряд имал и досега свои привърженици и е добре запознат с всички места, където се е варила и вари съвсем прилична ръжена ракия. За това му е нужна само една закрита товарна кола и разрешение за краткосрочно отсъствие от лагера на около трийсетина мъже.

— Ноу проблем — отвърна му началникът със същото разбиране.

Отново си стиснаха ръцете.

Идеалистът поиска да се раздвижи, за да продължи разстрелването, но началникът, възползвайки се от обстоятелството, че на това място бе изключено някой да ги чуе, бързо, кратко и ясно постави проблема за подобряване на кадровия профил на командирките от женския лагер. Спомена и описа доказателствата за тяхната съпротивителна дейност. Това дълбоко впечатли Идеалиста от планините, който за малко сякаш забрави изхранването на народа и дълго мълча. Началникът вече се обезпокои, през главата му започнаха да преминават какви ли не предчувствия за възможни компликации. Но последвалото „Ноу проблем“ веднага разведри лицето му.

Колтът, който по време на разговора беше изстинал, бе готов да наруши своето мълчание. Идеалиста здраво хвана неговата идеално гладка ръкохватка и отново широко се разкрачи. И преди началникът да е тръгнал, обобщи усилията си насред обширния гол хълм, прояден от дупките на съселите, със следната дълбокомислена забележка:

— И нашият класов враг сега така се е изпокрил по дупките.

Началникът поиска да отбележи, че не е съвсем сигурен дали и по отношение на него трябва да се приложи тактиката на ликвидиране, но когато видя вдигащата се цев на пистолета, реши, че е по-добре да преглътне думите си, заотстъпва, обърна се, после с бързи маршови крачки потегли към лагера.

Вървя, вървя и изведнъж рязко спря. Вторачи се в земята. „Май съм се побъркал — помисли си, — нали точно оттука минах одеве.“ Върна се малко. Не. Наистина пред никоя от дупките не видя нито един мъртъв съсел. Дали другите, живите съсели са ги завлекли обратно в дупките? Това му се струваше невероятно, но зрението все пак не го лъжеше. Обаче трябва да съществува логично обяснение за изчезването на толкова умрели съсели. Нима и съселите събират и погребват своите мъртви? Спомни си веднъж в офицерската школа беше чел за някаква рисунка, която открили в пещерата на скалните мечки. На нея било изобразено как бойните другари на мечките погребват своя убит от хората мечешки вожд и с типични човешки жестове на мъка скърбят за него. Но това бяха все пак мечки и то беше отдавна. А дали съселите не придърпваха своите мъртви в дупките само за да изземат изпод зъбите им неизползваните зърна и да ги складират в своите леговища?

— Това трябва да са съвсем неморални животни — каза гласно началникът и с ужас се загледа в една голяма, криеща загадъчна тъмнина дупка.

Гледа я така невярващо и толкова дълго, че му се зави свят. Завладя го някаква странна тревога, сякаш в отдалечените изстрели на колта започнаха да се намесват проклинащи гласове, а цели процесии от окаяни, нещастни съсели молеха за съчувствие. „Няма милост!“ — отекна в главата му и ехото се смеси с другите изстрели на хълма.

„Крайно време е да се върна при семейството“ — помисли си той, когато най-сетне се довлече до потока и започна да плиска лицето си с ледената планинска вода.